Никълас Еванс
Скок в огъня (17)

16.

Джулия извади пържолите и пилешките бутчета от маринатата и ги постави на големия дървен поднос редом до салатата, сосовете и подправките. Дона Киамото вече бе занесла останалата храна на верандата, където бяха подредили масата. От кухнята Джулия чуваше, че Дона с мъка успява да опази ястията от вечно гладните парашутисти. Чуваше и Ед, който държеше да се увери, че всички знаят какъв е планът. Беше го обяснил вече два пъти, а освен това го бе разказал на всекиго поотделно при пристигането му, но продължаваше с обясненията просто за всеки случай.

— Така, всички се скриваме тук, Дона е ей там, зад пердетата, входната врата е отворена, цялата къща изглежда пуста и той влиза. Дона, внимавай да не забележи отражението ти върху стъклото, ясно? Когато той влезе в дневната, Дона подава сигнала и аз започвам да свиря. А вие да пазите тишина, чувате ли? Никаква бира повече! Ако някой се изхили или издаде звук, мислете му! Имаме си начин да ви озаптим. Ханк и… кой? А, да, извинявай, Фил. Вие развивате плаката — внимавайте да не го опънете наопаки. Той може да не е много умен, но знае да чете.

— Джулия, как успяваш да живееш с този човек? — попита Ханк Томас, когато тя се появи на верандата с подноса.

— С тапи за уши.

Едва успя да намери пътя до масата през пушека. Чък Хеймър трябваше да отговаря за барбекюто, но се справяше много нескопосано с тази задача.

— Хей, Чък, мислех, че си пожарникар. Какво, по дяволите, става тук?

— Скъпа, на мен ми плащат да гася, не да паля.

— Мила, запали огъня в мен — запя Ед.

След като бе приключил с обясненията на плана, сега Ед се суетеше с усилвателя на електрическата си китара. Джулия го погледа минута-две и се усмихна. Щастлив, все едно е спечелил от лотарията, той изглеждаше като момче и бе много сладък с широките бермуди и жълто-черната хавайска риза, която му бе подарила за рождения ден. Бе искал да си накъдри косата като Джими Хендрикс, но тя успя да го разубеди. Вместо това той се примири да си сложи лилави слънчеви очила и кърпа около врата.

Горкият Конър. Мислеше си, че идва на спокойна вечеря с тях двамата и Джулия наистина съжаляваше, че не е така. Но Ед бе настоял да му организират парти изненада за добре дошъл. Джулия се опита да промени решението му с довода, че Конър току-що е бил ранен и вероятно партито бе последното нещо, за което си мечтаеше, но Ед бе говорил с него по телефона и заяви, че звучал съвсем добре. Имаше двайсетина човека, повечето колеги парашутисти на Конър и техните съпрузи и съпруги. Всички бяха получили строгите нареждания на Ед да пристигнат по-рано и да паркират пред къщата на съседите, за да не забележи Конър колите им.

Поне щеше да види къщата им в най-добрата й светлина. Бе идеална септемврийска вечер, въздухът бе благоуханен и ясен, с едва загатнат намек за есен. Дърветата бяха отрупани с ябълки, розата на верандата цъфтеше за втори път и бе цялата в яркожълти цветове. В крайна сметка, каза си Джулия, това бе от тези партита, на които гостите сами се грижат за себе си. Когато ти гостуват парашутисти, домакинята трябва да се погрижи за количеството, а не толкова за качеството: дай им големи пържоли и достатъчно бира и всичко е наред.

Въпреки това Джулия бе почти на прага на истерията, докато се приготвяше за партито. Искаше всичко да е точно. Почисти цялата къща, постави цветя във всички стаи и отдели твърде много време и пари за приготовленията на храната и напитките. Дори купи френско шампанско и направи торта, която украси с миниатюрен фотоапарат.

От дни се тревожеше какво ще облече, а после започна да се безпокои защо се притеснява за облеклото си. Какво толкова? Идваше Конър, не някой друг. Беше почти сигурно, че повечето жени ще бъдат по дънки и тениски, също и мъжете. Но поради причини, които не искаше да анализира, Джулия предпочиташе да е облечена с рокля. Не намери в гардероба си нито една, която да й се стори подходяща, така че накрая отиде в Мисула да си купи нова.

Веднага намери роклята, която търсеше, в един магазин в Норт Хигинс. Беше семпла права рокля без ръкави, дълга до средата на прасеца, в нюанс на бледосиньо, който подчертаваше тена й. Джулия я пробва и изстена, когато видя колко й отива. Всъщност изглеждаше направо фантастично в нея, по дяволите! Но роклята струваше сто и четирийсет долара. И дума не можеше да става да даде толкова пари. Това бе абсурдно. Нямаше нужда от подобна рокля. Тя благодари на продавачката и излезе от магазина, мота се безцелно още петнайсет минути, после се върна и я купи, убеждавайки самата себе си, че това е добра инвестиция, защото роклята ще бъде подходяща за най-различни случаи, например… каквито и да е. Отдавна не си бе купувала нищо, така че реши, че не е станало нищо особено.

Но въпреки това не каза на Ед. Не защото се притесняваше, че ще я упрекне. Напротив, обичаше тя да си купува нови неща. По-рано вечерта, докато се приготвяха, той я попита с какво е облечена и тя излъга, че е с една стара рокля, която била забравила и която намерила на дъното на гардероба. Като се ориентираше единствено с опипване, Ед все пак забеляза, че тя е подстригала косата си и си е направила коламаска на краката.

В кухнята имаше още един поднос с храна и тъкмо отиваше да го донесе, когато Дона влетя през вратата. Ед я беше изпратил в края на алеята да наблюдава за пристигането на Конър.

— Конър дали още кара стария си шевролет? — попита тя.

— Сигурно. Пикап, бледосин.

— Точно. Значи пристига.

Дона изтича навън и повика останалите, а Джулия я последва с подноса и й помогна да се скрие зад пердетата. После отиде до Ед.

— Къде е китарата ми? Джулия?

— Не се паникьосвай. Тук съм.

— Не се паникьосвам.

Тя му подаде китарата и той преметна каишката през рамото си и докосна леко струните за последна проверка на усилвателя.

— Ханк? Приготви ли плаката?

— Да, сър.

— Добре, момчета. Готови!

Всички замръзнаха и след малко разпознаха как пикапът на Конър спира на алеята. После чуха затръшването на вратата и стъпките му по чакъла.

— Боже, Ханк, това е тъща ти — прошепна Чък, но всички други го скастриха да мълчи.

На вратата се почука, след което последва дълга пауза.

— Ехо!

При звука на гласа му Джулия усети как сърцето й се разтуптя бясно.

— О, не, това е старото ти гадже. Носи пушка!

— Шшт!

Чуха стъпките му да се приближават към дневната.

— Ед? Джулия?

Дона кимна от наблюдателния си пост и Джулия докосна Ед по рамото. Той веднага засвири на китарата. Ханк и Фил, които стояха от двете страни на вратата, опънаха плаката. Джулия бе написала „Добре дошъл у дома, Конър!“ с червена и синя искряща боя и бе изрисувала сребърни звезди за фон. Изведнъж Конър се показа точно под надписа — носеше старата си каубойска шапка — бавно се усмихна и поклати глава. Сините му очи обходиха лицата, откриха нейното и се задържаха на него.

Ед спря да свири и всички нададоха весели възгласи и се скупчиха около Конър.

— Боже господи — каза той. — По-трудно е да се отърве човек от вас, отколкото куче от бълха.

— Това си е твой проблем, каубой — отвърна Чък.

— Хей, Чък, как си? Ханк, Дона…

Той се ръкуваше и прегръщаше всички, като остави Ед и Джулия за накрая. Тя забеляза, че леко накуцва.

— Джулия, кой е този странен на вид идиот, до когото си застанала?

— Ей, приятел! — извика радостно Ед и притисна юмрук към гърдите си. — Огнени сърца! — Те плеснаха дланите си, Конър свали шапката си и двамата се прегърнаха.

— Подъл кучи син — каза Конър. — Ела да се видим само ние тримата, а?

Сложи шапката си на главата на Ед и най-после се обърна към Джулия. Тя долови, че в лицето му има нещо различно, но не можа да определи какво. Беше по-слаб и очите му сякаш бяха по-хлътнали.

— Здравей, Конър. Добре дошъл.

— Е, не съм отсъствал толкова дълго.

— На нас ни се стори цяла вечност.

Двамата се прегърнаха и Джулия усети как ръцете му се вкопчват в гърба й и я притискат силно за момент, при което сякаш всичкият въздух излезе от дробовете й. Знаеше, че трябва да каже нещо непринудено и весело, но дори и да се бе сетила какво, нямаше сили да изрече нито дума. Притесни се, че може чувствата й да са очевидни за останалите, така че бързо пусна Конър и пъхна ръка в тази на Ед.

— И двамата изглеждате страхотно — възкликна Конър. — А къщата е невероятна. — Описа широк кръг с ръката си. — Реката, ябълките, розите, всичко. Имате си своя малка райска градина тук.

— Джулия става за Ева, няма спор — съгласи се Ханк Томас. — Но ако това е Адам, аз съм майката на Бамби.

— С тези очила прилича повече на змията — обади се Дона.

— Заповядай, Дона — каза Ед. — Хапни си тази ябълка.

Закачките продължиха и станаха по-хапливи, а Джулия завлече Чък при барбекюто и му заръча да се залавя с печенето на месото, после влезе вътре да донесе шампанското. Когато отново се появи, останалите дразнеха Конър за „раната му от войната“, но той не им се даваше и разказваше някаква невероятна история, която Джулия чу само отчасти, но според която той сам, с голи ръце, бе победил цялата сръбска армия. Ед отвори шампанското и когато всички чаши бяха пълни, вдигна тост за Конър. Докато Джулия изричаше името му заедно с всички останали и пиеше за негово здраве, очите на Конър отново се впериха в нейните и тя смутено отмести поглед.

 

 

Конър я гледаше как върви пред него по стълбите, наблюдаваше как се движат бедрата й под роклята и как тя плъзга лявата си ръка със семплата брачна халка по парапета. Навън се смрачаваше и голите й рамене изглеждаха тъмни на фона на бледосинята рокля. Беше по-красива от всякога, дори от онези самотни вечери, когато той лежеше буден, слушаше трясъка от изстрелите и взривовете и си мислеше за нея. Още по-красива, отколкото бе на снимката, която винаги носеше в портфейла си, тази, на която Ед ги бе снимал двамата на онази скала в планината. Снимката, на която двамата се усмихваха един на друг и в очите на целия свят се възприемаха като истинска двойка.

Ед пусна на уредбата Боб Марли с надеждата хората да започнат да танцуват, но на всички им бе по-приятно да седят и бъбрят на верандата или на моравата отпред. Джулия запали свещи навън и атмосферата стана приказна. Конър попита дали може да разгледа къщата, така че сега тя го развеждаше. Започнаха от нейното ателие в обора и Джулия се смути, когато Конър й каза колко много харесва новите й картини. После се върнаха в къщата. Всички други бяха още навън.

Когато стигна до най-горното стъпало, Джулия се обърна и го погледна. Той се надяваше тя да не е забелязала, че зяпа краката й.

— Страхотна къща — каза той смутено.

— Да. Тук много ни харесва. Макар че за Ед щеше да е по-лесно, ако живеехме в града.

— Защо?

— Ами би могъл да е по-независим, сам да излиза на разходки. В главата му има карта на Мисула, докато тук му е непознато и… ами по-опасно е да се разхожда сам, нали разбираш. Не че това го спира да прави каквото си науми.

— Мога да си представя.

— Например онази вечер. Това лято ходехме да бягаме заедно. Пътеките са доста добри и той вече ги познава, а когато съм с него, е в пълна безопасност. Обаче миналата седмица аз бях в града и като се връщах, най-неочаквано пред колата се появи едно видение, облечено с оранжев елек, точно по средата на пътя и се затича право насреща ми. Познай кой беше. Размахваше бастуна пред себе си и съвсем не бе някакъв лек джогинг, търчеше си с всичка сила.

Конър се засмя. Обожаваше начина, по който тя жестикулираше образно с ръце, докато разказваше някоя подобна история. Предполагаше, че се дължи на италианския й корен.

— Така че аз спрях колата и той дотича, блъсна бастуна си в предницата на джипа, спря, подпря се с длани на капака и знаеш ли какво каза? Рече: „Що за тъпо място за паркиране!“. Представяш ли си, Конър, какво се прави с такъв човек!

— Дръж го в клетка или нещо такова.

— Нищо чудно да стане някой ден. Той съобщи ли ти най-новата си идея?

— Не.

— Алпинизъм. Ходи на един курс в Колорадо, където учат слепи хора да се катерят. Когато кракът ти се оправи, иска тримата пак да изкачим онзи връх, нали се сещаш. Където си правихме снимки.

— Звучи страхотно. Дайте ми една седмица и съм на линия.

Тя наклони глава настрана и постави ръце на кръста си.

— Знаеш ли какво? И ти си същият тежък случай като него.

Усмихнаха се един на друг. Долу Боб Марли пееше и съветваше хората да не се тревожат, защото всичко ще се оправи. Джулия светна лампата на площадката и Конър съжали. Сумракът бе по-приятен.

— Хайде — подкани го тя. — Ела да ти покажа останалите стаи.

Имаше три спални и баня. Една от спалните бе наполовина пълна с натрупани кашони, а другата половина бе заета от пейка и тежести, с които, както обясни Джулия, Ед тренирал всяка сутрин. Втората стая бе приятно обзаведена — с жълти тапети и тъмносиня кувертюра. На леглото бе поставена грижливо сгъната хавлиена кърпа и Джулия каза на Конър, че това е стаята, където той ще спи. Той отвърна, че не е възнамерявал да остава за през нощта, но тя го погледна така искрено разстроена, че той веднага размисли и добави, че няма нищо против, стига да не ги притеснява. Тя го изгледа с един от строгите си погледи на учителка.

— Конър, не ни притесняваш. Ясно?

Показа му банята и накрая го заведе в тяхната спалня. Вътре се усещаше нейното ухание. Леглото бе под прозореца и с обикновена бяла памучна покривка. Конър си я представи как лежи там и запечата този образ в паметта си. Отгатна от коя страна на леглото спи тя по купчината книги и малката колекция от кремове и лосиони. На стената бяха закрепени малки закачалки, на които тя поставяше бижутата си, и една голяма картина, която той веднага разпозна като нейна, макар че бе виждал много малко от творбите й. Беше като скална рисунка на бягащи елени и хора на коне, които ги преследват с копия, лъкове и стрели. Бе нарисувана със земни цветове — червено, черно, оранжево и кехлибарено.

— Ти си я рисувала, нали?

— А, тази ли. Да.

Пак изглеждаше смутена и той не знаеше дали е заради картината или за това, че са в спалнята й.

— Това бе един от многото ми периоди. Нещо, с което експериментирах по едно време. Не се получи добре.

— Добра е.

— Не. Благодаря, но знам, че не е. Наистина.

— Ед ми каза, че пак си започнала да преподаваш.

— Да, и много ми харесва. Не съм на пълен работен ден. Ходя три пъти седмично в едно начално училище в Мисула.

— И преподаваш изобразително изкуство?

— Аха. Но предимно бърша носове и ги поливам с маркуча, след като са се омацали целите с боя.

— Звучи забавно.

— Така е.

Постояха мълчаливо известно време, загледани в картината.

— Той много се тревожеше за теб, знаеш ли? — промълви Джулия. — Чувахме какви ужасни неща стават там и като не знаехме къде си и какво правиш, двамата… тоест Ед доста се тревожеше. Знам, че е глупаво.

— Не получихте ли картичките ми?

Тя се засмя:

— А, да. „Времето е ужасно, жалко, че не сте тук“.

— Съжалявам.

— Както и да е. Важното е, че си тук.

— Тук съм.

Гледаха се дълго време. После изведнъж тя се усмихна леко и някак се отдалечи, като че пусна някаква завеса.

— Трябва да сляза да проверя дали някой не се нуждае от нещо.

 

 

— И снайперистите постоянно ли дебнат? — попита Ед. — Само чакат някой да пресече?

— Не се знае, докато не те улучи куршум. По някои от малките улички — встрани от Алеята на снайперистите, можеш да се разхождаш с дни, без да стрелят по теб. После — бум! — и убиват някого. За снайперистите навярно е като игра.

— Да убиват напълно непознати.

— По-лошо е. Някои от хората, които убиват, са им били приятели или съседи преди войната. Сега са просто мюсюлмани и един вид плячка. Сякаш вече не са човешки същества.

Лежаха на моравата край реката само двамата. Освен ромона на водата чуваха как останалите говорят и се смеят горе до къщата. Някой бе пуснал един от старите албуми на „Доорс“. Ед цяла вечер се опитваше да си говори с Конър насаме и накрая се наложи да го завлече тук долу. Последния половин час му задаваше въпроси за Босна и се опитваше да си представи историите, които Конър му разказваше.

— И ходеше ли с бронирана жилетка или нещо такова?

— Отначало. После не. Те са доста тежки.

Някъде нагоре по реката патица закряка изплашено сред тополите.

— Приближава се лисица — каза Конър.

— Или койот. Понякога ги чуваме да вият нощем в гората.

Ослушаха се, но не чуха нищо повече.

— Страхотно място сте си намерили.

— Да, големи късметлии сме.

— Пробвал ли си да ловиш риба? Наоколо май има хубави вирове.

— Няколко пъти. Първо трябваше да се подрежат дърветата, за да не се оплитам в гъсталака. Но като не можеш да дебнеш рибите и не виждаш как се впускат към стръвта, част от удоволствието се губи. Иначе тук има доста риба, особено пъстърва. Бил Робъртсън — мъжът, който живее в съседната къща — улови дъгова пъстърва кило и половина онзи ден.

Сякаш да подчертае това, една риба подскочи над водата. И двамата се засмяха.

— Как върви музиката? — попита Конър.

— О, нали знаеш.

— Ако знаех, нямаше да питам.

Ед се усмихна. Не желаеше да говори за това, но нямаше да е честно след разпита, на който бе подложил Конър. Въздъхна.

— Ами, честно казано, изобщо не върви.

— Джулия каза, че свириш постоянно.

— А, наистина свиря. Дори изнесох няколко концерта в един бар в града. Но не съм написал нищо повече от година. Поне нищо, което да си заслужава да го запазя. Сякаш просто съм… не знам. Загубил съм вдъхновението си.

— О, ще си го върнеш. Сигурно е трябвало да учиш един куп нови неща.

— Така е, но те нямат нищо общо. Разполагам с най-доброто оборудване, което може да се купи, и знам как да си служа с него. Не е това. Май просто трябва да приема факта, че нямам талант.

— Ед, не познавам човек с повече талант от теб.

— Е, много мило, че го твърдиш, но ти разбираш от музика толкова, колкото аз от фотография.

— Знам, че те бива.

— Конър, наясно ли си колко мюзикли съм написал, по дяволите?

— Не.

— Единайсет. И бог знае още колко други парчета и песни. И всяко от тях бе отхвърлено. Не веднъж, не два пъти. Много пъти. Нито една моя творба не е била изпълнявана пред публика, откакто завърших колежа. Идва момент, когато човек трябва да стане реалист. Няма да се получи. И в писмата, които пристигат, знаеш ли какво има в тях сега? Притеснение. Същото е положението и с агента ми — тоест би трябвало да му викам неагента ми. Дори вече не ми се обажда. А когато аз успея да се свържа с него, чувам едно и също. Той е притеснен. Така е. Станал съм жалък.

Усещаше от мълчанието на Конър, че бедният човек не знае какво да отвърне. Протегна ръка, напипа рамото на приятеля си и го стисна леко.

— Знаеш ли колко се гордея с теб, задето замина там и опита да постигнеш нещо? Бях неописуемо горд. Онази снимка на убитите жени? Знам я. Знам какво представлява. Накарах Джулия да ми опише и най-малката подробност и разбрах колко е необикновена. Бях много горд, че ти си я направил. И знаеш ли какво? Ужасно ти завиждах.

— Ед, просто извадих късмет. Както онзи път в Йелоустоун. Попаднах на подходящия момент и направих добра снимка. Това, което ти се опитваш да постигнеш, е много по-трудно.

— Хей, моля те. Не ме утешавай.

— Да те утешавам? Боже!

Седяха мълчаливо известно време. Ед си представи, че Конър клати глава и се взира в реката. Искаше му се да се срита сам за това, което бе казал. За пръв път от цяла вечност позволяваше на самосъжалението да го завладее. Горе, при къщата, Чък Хеймър довърши някаква шега и всички изохкаха. Ед отново се протегна и напипа рамото на приятеля си. След малко Конър постави ръката си върху дланта на Ед и каза, че съжалява, ако думите му са прозвучали по този начин.

— Не, Конър, аз съжалявам. Понякога просто ми е трудно да бъда силен. А притежавам толкова много неща, за които трябва да съм благодарен. Имам Джулия, тази фантастична къща. И знаеш ли какво? Аз съм страхотен учител по пиано. По-рано уроците по пиано ми се струваха голяма досада, просто нещо, което се налага да правя, докато не пробия с мюзиклите. Но сега ми харесват. Наистина.

— Това е хубаво.

— Да, така е.

Замълча. Не бе възнамерявал да сподели с никого истинската причина за лошото си настроение. Но както седеше тук с най-добрия си приятел, изведнъж му се прииска да го стори. Преглътна тежко.

— Джулия каза ли ти, че се опитваме да си направим дете?

— Не. Хей, това е чудесно!

— Да. На теория. Опитваме от почти година и нищо не се получава.

— Е, аз не съм специалист, но това не е чак толкова дълго време, нали?

— Може би. Както и да е, миналия месец имах дребен проблем, свързан с диабета. Нищо особено, просто се оказа, че трябва малко да се увеличи дозата инсулин. Но докато уточняваха това, лекарят, който е много добър, информиран е за всички нови лекарства и изследвания, та той ме попита дали ще искаме да имаме деца. Аз му казах, че искаме и опитваме от известно време, но още не се е получило. Изтърсих някаква глупава шега от рода, че сперматозоидите ми са преуморени от толкова работа, защото като казвам, че опитваме, наистина правим всичко възможно. Пробвахме всичко — термометри, календари и така нататък. Както и да е, той се заинтересува кога за пръв път са ми поставили диагнозата диабет и дали са ме подлагали на имуносупресивно лечение. Казах, че не знам, по онова време бях още дете, защо пита? А той захъмка и закашля, и замънка, накрая го принудих да ми обясни и призна, че се установило, че някои от лекарствата, които са се използвали по онова време, всъщност имат негативен ефект върху плодовитостта. Можеш ли да си представиш? Веднага се обадих на майка си и тя естествено си спомни, че са ме подлагали на такова лечение. Направо са ме бомбардирали с тези имунопотискащи дивотии. Оказва се, че докторите се опитвали да се преборят с диабета, като го атакуват директно. Върнах се пак при лекаря, той ме накара да дам сперма, направи изследвания, за да провери как плуват онези дребни едчета под микроскоп, и знаеш ли какво? Нула. Кръгла нула. Стрелям с халосни.

— Сигурен ли си?

— Да.

— Могат ли да направят нещо?

— Нищо.

Двамата се умълчаха.

— Каза ли на Джулия?

— Още не. Научих го едва в края на миналата седмица. Още не съм събрал куража, така да се каже.

Той се засмя и усети, че Конър стисва рамото му.

— Знам, че можем да си осиновим дете, но… просто беше голям шок. — Замълча за миг. — Стига толкова. Развалих ти партито. Извинявай, не трябваше…

— Не се извинявай. Радвам се, че го сподели.

Ед напипа часовника си, натисна малък бутон и механичният глас му съобщи, че е десет и двайсет и шест.

— Моля? Какво каза, Хал?

Беше глупав номер, но винаги разсмиваше околните. Отново натисна бутона.

— Десет и двайсет и шест.

— Готин е — каза Конър.

— Аха. Всички деца, на които давам уроци по пиано, искат такива часовници. Я ми кажи. Вижда ли се луната?

— Да. Не е много голяма.

— Само на два дни е. А сега, дами и господа, в следващия си номер Невероятния Тъли ще посочи луната, без да я вижда.

Той протегна ръка надясно и откри последното колче от въжената ограда, за да се ориентира и да се обърне в правилната посока. После посочи към небето.

— Там. Прав ли съм?

— Абсолютно. Това е страхотен номер. Как го правиш?

Ед докосна слепоочието си като ясновидец.

— О, приятелю. Има сили, които са достояние само на малцина избрани. Ще ми начертаеш ли карта на звездите?

— Разбира се. Къде?

— На гърба ми.

Конър коленичи зад него и начерта с пръста си всяка планета и звезда, която можеше да назове, а те бяха много. Реката ромолеше пред тях. Докато Конър правеше това, видя една падаща звезда и каза на Ед, като я описа и очерта извивката й на рамото му. В мрака на собствения си череп Ед я видя, видя и всички останали звезди — ярки и сребристи, и блещукащи, тайно си открадна искрица от светлината им и я приюти в сърцето си.