Никълас Еванс
Скок в огъня (16)

15.

Видяха пушека отдалече, издигаше се като наклонена черна кула иззад хребета в края на долината. Пътят, който ги водеше натам, бе тесен и с дълбоки коловози. На места страничните склонове на долината сякаш се затваряха отгоре им и пътят започваше да се вие, стръмен и сенчест, а реката, край която се движеха, изчезваше от погледа им и дори през шума от изнемощелия двигател на стария фолксваген костенурка чуваха грохота на водопадите на трийсетина метра по-долу. После земята пак ставаше равна и се ширваше под безоблачното пролетно небе, реката се успокояваше и се извиваше вдясно от тях през огрените от слънце морави с тучна зелена трева, отвъд които се издигаха гори с хиляди нюанси на зеленото.

Бяха отворили прозорците на колата, избелелият гюрук бе прибран назад и така се наслаждаваха на хладния благоуханен въздух. Изрусената коса на Силви се развяваше диво около лицето й, така че тя постоянно вдигаше ръка от кормилото и прибираше немирните кичури зад ушите си, но само след секунди те отново проявяваха непокорство. По време на целия път тя караше Конър да й пали цигари, но ги пушеше само до половината, защото твърдеше, че втората половина съдържа отровата, която те убива. За човек, който се излагаше на смъртни опасности през последните двайсет години, това бе доста куриозно според Конър. Тя бе натрупала няколко стека „Марлборо“ под чантите с фотоапаратите и принадлежностите им на задната седалка, за да може да ги раздава, ако попаднеха на блокади по пътя. През последния час три пъти ги спираха навъсени сръбски милиционери и Силви се шегуваше с тях, флиртуваше с дрезгавия си глас на парижанка, после им подаваше стековете цигари и за нула време ги пускаха да минат.

Силви Гийо наближаваше четирийсетте и снимаше войни, откакто Конър бе бил в четвърти клас. Тя работеше за известната агенция „Магнум“ и безстрашието й бе не по-малко легендарно от таланта й. За нея се разказваше как се е изправяла пред танкове и как се провирала под куршумите просто за да си измери светлината. Колко от тези истории бяха верни — Конър нямаше представа. Той я забеляза още откакто пристигна в Босна през есента. Беше дребна и кльощава и нещо като обект на мечтите на всички мъже журналисти в Сараево, които я намираха едновременно за сексапилна и ужасяваща. Бе известна като единак, поради което бе още по-изненадващо, когато по-късно тя взе Конър под крилото си. Досега той не бе успял да продаде много снимки, но ако не бе нейната помощ, нямаше да е успял с нито една.

Защо всъщност тя му помагаше — си оставаше загадка. Повечето военни фоторепортери, с които се запознаваше в Босна, бяха дружелюбни и свестни хора. Но когато ставаше дума за работа, ставаха потайни и се конкурираха ожесточено. Да споделиш материал, който е ексклузивно твой, бе нечувано, ако не и направо скандално. Но в три часа тази сутрин Силви почука на вратата му в „Холидей Ин“ и му каза да си приготви багажа. Била говорила по сателитния телефон с един от тайнствените си информатори и научила, че „Червените кобри“ — една от най-страховитите сръбски паравоенни групи, се е отправила към мюсюлманските анклави в района на тези хълмове. Информаторът я предупредил да побърза.

Заради блокадите и отклоненията пътуването от Сараево им отне почти пет часа и през това време Силви му разказа за Кобрите. Техният лидер бе един харизматичен фашист на име Гружо, търговец на месо със слабост към скъпите коли и простичките оръжия. Очевидно той обичаше да екзекутира враговете си мюсюлмани с арбалет и след това лично да ги скалпира. Трофеите се развявали гордо от антената на черния му брониран „Рейндж Ровър“. Конър изкоментира, че този човек сигурно е луд, но Силви само сви рамене:

— Такива хора рядко са истински побъркани. Това е твърде лесно обяснение. По-скоро е извинение за нас, останалите.

Сега наближаваха края на долината и подминаха редица изгорени и изоставени къщи, но сред тях не се забелязваха признаци на живот или смърт. Пътят стана стръмен и започнаха да се изкачват през сенчестата хладина на гората, следвайки бавно зигзага от завои. Ревът на двигателя отекваше между влажните сиви скали и се разнасяше между дърветата.

Подушиха какво се е случило, преди да го видят. Още когато пътят се изравни и излязоха от дърветата на слънце, разбраха по киселия мирис на кости, който се носеше във въздуха, че са горели не само къщи.

Селото бе съвсем малко. Петнайсетина скупчени близо една до друга къщи с обори в плитката тревиста долчинка, осеяна с пролетни цветя, които искряха в розово, бяло и жълто от слънчевите лъчи. Пушекът, който бяха видели още от долината, сега бе изтънял и идваше предимно от почернелите останки от един преобърнат настрана трактор.

Силви спря колата на стотина метра преди първата къща, изгаси двигателя и двамата поседяха известно време, гледаха напред и се ослушваха, но чуваха само жуженето на насекомите сред цветята. Едно бяло куче претича през пътя, отправило се по някаква своя си работа, видя ги, спря и излая веднъж неособено убедително, после изчезна зад една каменна стена в малка овощна градина. Сред цветовете на дърветата се виждаха две тъмни фигури и въпреки че бяха отчасти закрити, Конър се досети какво представляват.

Продължаваше да мълчи, но се пресегна към задната седалка за калъфите с фотоапаратите си. Вратата на фолксвагена изскърца, когато Конър я отвори и слезе. Двамата със Силви тръгнаха рамо до рамо по пътя към почернелите постройки, снимаха, а подметките им скриптяха върху чакъла.

В тревата край пътя имаше черни купчини, около които вече кръжаха мухи, и на Конър му отне минута-две да осъзнае, че това са крави с останки от изгорели автомобилни гуми, нахлузени на вратовете им.

Първите човешки тела бяха малко по-нататък на пътя, лежаха пред това, което някога е било техен дом. Докато Силви ги снимаше, Конър пресече пътя и навлезе в овощната градина.

Там имаше два трупа, провесени на китките им от едно ябълково дърво. Майка и невръстната й дъщеря, предположи Конър. Момичето бе голо, а жената бе само с разкъсана и окървавена блуза. И двете бяха измъчвани по начини, които Конър предпочиташе да не е виждал. Помисли си го още докато ги снимаше.

През изминалите месеци бе направил снимки на трупове, достатъчни да населят цяла галерия, и вече не му се повдигаше, когато ги гледаше през обектива на апарата си. Все още изпитваше съжаление и отвращение и се надяваше, че това му отношение никога няма да се промени. Но докато снимаше, държеше тези чувства, ако не под похлупак, то поне под филтър. Това, което изпитваше най-силно сега, бе нарастваща почуда, че човешки същества бяха способни на такава небрежна, дори ликуваща чудовищна жестокост.

Отначало се притесняваше, че може да го прави. Че успява да мисли за това как пада светлината върху кожата на някой мъртвец или как проблясва в невиждащите му очи или в локва кръв. Това, че е в състояние да погледне бащата на някое дете или детето на някоя майка и да види как топлината на живота все още изтича от тях и в същото време да премисля хилядите изчисления, които превръщат образа в добър или лош, избора на обектив, скоростта, композицията. Може би някоя жизненоважна част в него бе погрешно свързана или прегоряла. Но после той заключаваше, както толкова много други фоторепортери преди него, че точно това отношение прави възможно документирането на ужаса, изложен пред очите му.

Слънчевата светлина, нашарила цветовете около главата на жената, придаваше на сцената някаква ужасна красота и Конър направи повече снимки, отколкото навярно би трябвало. Силви се присъедини към него, но засне само няколко кадъра, после тръгна нагоре по улицата и Конър се запита дали това е някакво признание, че тази сцена му принадлежи, или мълчалива критика, че се е застоял тук твърде дълго.

Преброиха общо петнайсет трупа, някои почти неузнаваеми. Пет бяха скалпирани. Вероятно в пушещите черни купчини на къщите имаше още трупове. Последните два бяха разположени един до друг — малко момче и старец, слаб и набръчкан, с дълга сива брада. Гърбовете им бяха облегнати на стената на един варосан обор и от разстояние изглеждаха, сякаш седят и си бъбрят. Над главите им с червена боя някой бе написал БАЛИЖЕ — обидно наименование на мюсюлманите, и бе изрисувал извита кобра с вдигната глава, готова за нападение.

Снимаха това, когато чуха камионите.

— Дай ми филма си — каза Силви.

Тя развърташе капачката на централната тръба на телескопичния алуминиев триножник, който носеше винаги.

— Хайде, бързо! Дай всичко.

Той й подаде филмите, които бе заснел, дори този, който стоеше недовършен в апарата му, и тя ги пъхна един по един в кухата тръба. После я затвори и бързо извади десетина филма от чантата си и му ги подаде. Бяха с прибрани краища, сякаш заснети докрай.

— Пъхни ги в чантата си.

Вече виждаха камионите, приближаваха се към тях през моравата. Заредиха по един филм в апаратите си и започнаха да ги снимат. Бяха два джипа, бронирана кола и голям камион с открита каросерия. Имаше двайсетина, може би трийсет мъже с автомати „Калашников“ и РПГ-та и по-къси автоматични пушки, каквито Конър не бе виждал преди. Когато войниците забелязаха фотоапаратите, започнаха да крещят и да ги сочат.

Конвоят спря на около двайсет метра от тях и мъжете изскочиха навън. Повечето бяха с черни униформи или кожени якета. Някои бяха нахлупили каски със знака на „Червените кобри“, други си бяха вързали червени кърпи и всички носеха патрондаши през рамо и пистолети, ножове и гранати на коланите. Поне шестима от войниците сега вървяха към тях.

— Помни — каза Силви тихо. — Те са наши приятели християни.

Конър усети как сърцето му се разтуптя учестено и малко се смути, както му се бе случвало и преди, че не изпитваше страх, а по-скоро възбуда.

От начина, по който ходеше и изглеждаше, беше ясно кой от тях е водачът им. Беше мъж на възрастта на Конър, с яки мускули и по-висок от останалите. Косата му бе късо подстригана. Носеше авиаторски слънчеви очила и тясна черна тениска със сребрист надпис НИРВАНА. Дали това бе духовното състояние, към което се стремеше, или бе любимата му група, бе трудно да се отгатне. От едната страна на кръста имаше автоматичен пистолет „Скорпион“, а от другата — дълъг ловджийски нож. Когато се приближи до тях, Силви го поздрави дружелюбно на сърбохърватски. Той спря на две-три крачки от тях, изгледа я с презрение и после заговори на английски:

— Кои сте вие? Какво правите тук?

Тя отговори на сърбохърватски, като извади цигарите си и му предложи една, докато говореше, но той отказа с рязко поклащане на глава. Попита я кой им е разрешил да бъдат там, отново на английски, навярно за да й покаже, че не се поддава на чара й. Притежаваше дълбок глас и говореше с акцент на американски гангстер, сякаш бе гледал твърде много филми за мафията. Силви продължаваше да отговаря на сърбохърватски и въпреки че говореше твърде бързо и Конър не разбираше много, чу няколко пъти да се споменава името Гружо — съвсем небрежно, сякаш бяха приятели. Не можеше да се отгатне дали мъжът е впечатлен или не от това.

— Дайте ми документите си.

Те му подадоха паспортите си и Конър извади журналистическата си карта от ООН — единствения друг официално изглеждащ документ, който притежаваше и който бе полезен горе-долу колкото билет за отменен мач.

— Добра група — каза той, като подаваше документите си.

Мъжът го изгледа строго.

— Какво?

Конър кимна към тениската му. Мъжът се втренчи в него, но не каза нищо. Конър видя, че другите войници отзад товареха труповете в каросерията на камиона.

— Американец ли си?

— Да.

— От кой вестник?

Конър знаеше, че навярно трябва да се престори, че е известен фотограф като Силви, но не го направи. Само сви рамене:

— От този, който се поинтересува от снимките ми. В повечето случаи никой.

Силви понечи да каже нещо, но мъжът я прекъсна и кимна към телата на стареца и момчето.

— Американците интересуват ли се от тези глупости?

— Не знам, по дяволите. Аз се интересувам.

— О! Нима?

— Аха.

— И какво толкова ти е интересно?

Конър усети, че до него Силви се напряга. Но той издържа на погледа на мъжа, без да трепне.

— Сигурно това, което ме интересува най-вече, е що за човек може да убива и измъчва жени, деца и беззащитни старци — сви рамене той.

Мъжът го изгледа, а Конър опита да види очите му зад слънчевите очила, но успя да срещне единствено собствения си поглед, отразен в стъклата им. Силви пак заговори на сърбохърватски, но гласът й бе по-тих и по-настойчив от преди и Конър отново я чу да споменава Гружо. Мъжът не отмести погледа си от Конър, докато слушаше.

— Дай ни филма си.

Силви продължаваше да говори спокойно, но по-настойчиво, казваше му, че няма да го направи и му обясняваше защо. Той пак й повтори да предаде филма и не спря да го повтаря, докато накрая протегна ръка към апарата й и Силви избухна и го напсува на няколко езика. После той изкрещя някаква команда и настана истински хаос.

Сграбчиха и двама им, забиха дулата на пистолетите в лицата им и извиха ръцете им зад гърба. После взеха фотоапаратите и чантите им, извадиха всички филми и ги смачкаха с ботушите си, развиха филмите, за да се осветят, и после отвориха фотоапаратите и направиха същото и с филмите, които бяха вътре. През цялото време Силви пищеше и сипеше обиди насреща им.

После, по нареждане на мъжа, ги помъкнаха напред по пътя, забили пистолети в тиловете им, покрай камиона с натоварените трупове и овощната градина, чиито цветове сега висяха невинни и празни. С всяка крачка у Конър все повече се затвърждаваше убеждението, че ги водят зад сградата, за да ги застрелят.

Но се оказа, че ги водят към фолксвагена.

Войниците претърсиха колата за още филми, но не откриха нищо. Взеха си без покана цигарите, върнаха на Силви и Конър документите и фотографските принадлежности, включително триножника, и им заповядаха да се омитат. Силви обърна колата, като продължаваше с потока от обиди и ругатни през прозореца. Мъжете вече се смееха и й подвикваха.

Когато се скриха от взора им в гората, Силви плесна с ръце по кормилото, отметна глава назад и се разсмя. Погледна Конър и той се усмихна, но не каза нищо. Би искал да споделя въодушевлението й, но не можеше. Беше в шок.

В главата си той все още крачеше по пътя, покрай овощната градина и изгорелите къщи, покрай окървавените тела, уверен, че след няколко секунди и той ще бъде мъртъв. И това, което го шокира, бе откритието, че не му пукаше.

 

 

На връщане минаха по друг път за Сараево, но така пътуването им отне още повече време. Подминаваха камиони с бежанци с безжизнени погледи и потънали в развалини села — изгорени, бомбардирани, изоставени. Имаше много повече блокади по пътя, отколкото сутринта, и на една от тях трябваше да чакат три часа, докато проверят документите им. После попаднаха в задръстване зад един конвой на ООН, доставящ храна и блокиран от стачка на ЮНА — Югославската народна армия. Войниците от този конвой бяха британци и Силви и Конър потърсиха командира им, за да му разкажат видяното в селото.

Когато най-после се върнаха в „Холидей Ин“, бе късно вечерта. Влязоха в подземния гараж и паркираха, а щом се качиха в хотела, откриха, че фоайето и барът жужат като кошер заради новината за Гружо и Кобрите и най-скорошното им изстъпление на етническо прочистване. Някакъв репортер от новинарска агенция, подкрепил се доста обилно с уиски, разказваше гръмогласно на всички, че районът, където това се бе случило, е като запечатан и че не пускат никой да навлезе в него. Конър и Силви не отрониха нито дума. Купиха си две бири и се качиха в стаите си, за да разтоварят багажа си.

Лабораторията, която Силви използваше, бе съвсем близо до хотела и до нея се стигаше пеш, стига човек да кажеше молитвата си, а после да притича, привел глава, по улиците под погледа на сръбските снайперисти, които по това време вероятно бяха твърде пияни, за да стрелят точно, макар че и това не бе сигурно. Двамата първо проявиха цветните филми, а после и черно-белите. Мястото бе доста тясно и Конър се свря с бирата си в един ъгъл и остави Силви да свърши повечето работа. Беше горещо и те съблякоха якетата си. Жената бе с някаква тънка блузка без ръкави и Конър забеляза, че не носи сутиен. Тя усети, че я зяпа, но не се усмихна, просто продължи работата си.

Изсуши негативите със сешоара, който бе донесла, и ги подреди върху една осветителна кутия. Двамата с Конър се притиснаха един до друг, за да ги огледат. Много от образите бяха твърде натуралистични и ужасяващи и повечето вестници не биха ги публикували. Силви сякаш с един поглед определяше коя снимка е добра и коя — не. На Конър му се стори странно, че сега му е по-трудно да гледа тези образи, отколкото когато ги виждаше в действителност, но щом го сподели със Силви, тя сви рамене и заяви, че е просто въпрос на адреналин.

Кадрите, които тя бе заснела със стареца и детето, бяха много по-добри от неговите, както и повечето от останалите й снимки. Ала когато преминаха на черно-белите филми, които Конър бе заснел в овощната градина, Силви подсвирна тихо.

— Кой? — попита тя. — Кажи ми.

— Кой кадър е най-добрият ли?

Тя кимна и се отдръпна назад, за да успее той да ги огледа. Имаше поредица от пет кадъра, в които двете жени се виждаха отчасти като силуети. Конър сподели, че най-добрият трябва да е един от тях, Силви кимна и отново го попита кой е най-добрият. Той изрази мнението си, че няма голяма разлика между петте, но според нея грешеше и тя го посъветва да отпечата няколко пробни снимки.

Още докато образите се появяваха на хартията, Конър разбра какво имаше предвид тя. Виждаше се, че момичето е голо, но освен лицата и ръцете им, и момичето, и жената бяха в дискретното було на някаква сянка и по някакъв начин това превръщаше страданието, което очевидно бяха преживели, в още по-отвратително. Слънчевата светлина върху цветовете зад тях и над главите им, където бяха вързани китките им, бе изключително въздействаща.

— Това е фотографията на деня — каза Силви. — Може би дори на годината.

— Не съм сигурен.

— Моля те, не мисли, че бих си правила труда да те лаская незаслужено.

Той я погледна и се усмихна. Тя допи бирата си. Конър усети погледа й върху себе си, докато вадеше снимката и я поставяше във ваничката с фиксажа, после се зае да разчиства.

— Добре — кимна жената. — Да вървим да изкараме малко пари.

Събраха негативите, заключиха лабораторията и тръгнаха към ъгъла на първата от трите улици, които трябваше да пресекат, за да се върнат в хотела.

— Този път няма да бягаме, ясно?

Конър сви рамене:

— Щом казваш.

Силви го хвана за ръка и двамата тръгнаха бавно. Стъпките им отекваха в тъмнината и Конър си представи как попада в мерника за нощно виждане на някой млад сърбин и пак се разтревожи, че това не го плаши. Направиха същото и на следващата улица, само че още по-бавно. И отново на последната улица, и то още по-бавно.

— Не се ли страхуваш? — попита го тя.

— Може би ако бях по-умен, щях да се страхувам.

— В някои дни човек просто знае, че няма да умре.

— Мислиш ли?

— Сигурна съм. Гледай.

Тя го накара да спрат. Стояха по средата на улицата. Силви обърна гръб на снайперистите, целуна Конър силно по устата и после се засмя:

— Виждаш ли?

Когато стигнаха до хотела, се качиха право в нейната стая. Тя свали якето и обувките си, извади бутилка уиски и наля и на двамата. Седна с кръстосани крака на леглото, запали си цигара и го попита за неговата агенция в Ню Йорк. Беше същата, която бе продала снимката от пожара в Йелоустоун, но откакто бе пристигнал в Босна, не бяха направили почти нищо за него. Силви каза, че не струват и че трябва да ги зареже. Тя взе сателитния си телефон, обади се в Париж и после още два пъти в Ню Йорк, а когато приключи, Конър вече притежаваше нов договор.

Извадиха скенера и лаптопа й, седнаха един до друг на леглото и сканираха негативите, за да ги вкарат в компютъра — някои от нейните и някои от неговите. После ги изпратиха по сателитния телефон като с вълшебна пръчка. Силви доля и на двамата още уиски, чукнаха се и Конър й благодари, а тя му отвърна с едно от смешните си френски повдигания на рамене и не каза нищо.

После токът в хотела спря и всичко потъна в мрак. Силви запали три свещи, които бяха на нощното й шкафче. Известно време и двамата мълчаха, просто седяха и пийваха уиски, слушаха далечния грохот на бомбите, които падаха някъде из града, и самотния вой на сирена на линейка.

Силви седеше, облегнала се на таблата на леглото, и по погледа й Конър разбра какво е следващото й желание. Тя протегна ръка и го погали по тила и врата и известно време се взираха един в друг. Косата му бе пораснала дълга и Силви нави един кичур около пръста си толкова силно, че почти го заболя.

— И аз се опитвам да направя косата си такъв цвят, но все не се получава.

— Косата ти е чудесна и така.

— Двамата сме като близнаци.

Конър се усмихна. Тя остави чашата на масичката, той също и Силви се премести към него и го целуна. Устата й притежаваше вкус на уиски и цигари, а в целувките й имаше някакъв яростен копнеж, който почти го смути. Отново се облегна на таблата на леглото и протегна ръце над себе си, а той издърпа блузата й нагоре през главата, притисна китките й към стената с една ръка, докато целуваше врата, раменете и ръцете й под мишниците, където бяха наболи малки косъмчета. Мирисът на тялото й бе силен и възбуждащ и Конър целуна малките й гърди и твърдите тъмни зърна.

Тя дишаше тежко, свали ръце и ги постави върху катарамата на колана му. Той се надигна на колене, тя разкопча панталона му и го свали надолу около бедрата, после го пое в устата си. От толкова време Конър не бе правил това, че не можеше да понесе тя да продължи и я спря, за да не свърши всичко твърде бързо.

Силви отпусна глава на леглото, Конър свали панталона и бикините й, после съблече ризата си, без да отделя поглед от тялото й. Забеляза колко стегната е бледата й прозирна кожа, как изпъкват като хълмчета костите на хълбока й над хлътналия корем и гъстия черен триъгълник. Понечи да свали обувките и останалите си дрехи, но тя го спря, разтвори крака и повдигна ханша си към него, за да я обладае веднага.

Силви извика толкова силно, когато Конър влезе в нея, че той почти се изплаши, но тя продължи да вика при всяко негово движение и скоро мъжът потъна в усещането и желанието, които го изпълваха. С нисък и настойчив глас тя му каза, че иска да я чука силно, повтаряше го все по-високо, подканяше го да го прави по-рязко, така че да я заболи. И въпреки че знаеше, че не може да изпълни желанията й напълно, Конър правеше каквото му нареждаше тя, шокиран от самия себе си, защото никога преди не се бе любил по този начин.

Чак по-късно, когато лежаха изтощени и притихнали, потта изсъхваше и оставяше сол по телата им и Силви спеше, свита като сираче на измачканите чаршафи, а сивата зора се процеждаше през щорите, чак тогава Конър разбра.

Не любов бяха правили двамата, нито някаква извратена нейна форма. Това бе по-скоро желание за утвърждаване, отчаян животински копнеж. И въпреки че го усещаше у Силви много по-силно, отколкото у себе си, знаеше, че семето е попаднало в душата му и че ще започне да расте. След като се бяха докоснали до смъртта, имаха нужда да се отърсят от нея, да докажат, че са живи. Болката бе единствено за живите и затова бе част от процеса. Бяха викали чрез плътта си и от каквото друго бяха направени, но на кого или към какво извън себе си — той не знаеше. Някъде, някъде сред ада и ужаса, бе сърцевината на човечността, която бе сурова, дива и първична.

 

 

Снимката на жените сред цъфналите клони се озова на първите страници на вестниците по цял свят. Силви замина за Париж следващата седмица и после веднага отпътува за Африка. Конър усещаше, че му липсва. Видя я отново чак през август, когато тя се върна в Сараево. Но не беше същото. Държеше се хладно с него, дори малко надменно и той се запита дали не я е засегнал с нещо. Може би тя съжаляваше, че му бе помогнала да постигне такъв успех.

На следващата седмица парче шрапнел заседна в дясното му бедро и го транспортираха с хеликоптер на ООН до една болница на хърватския бряг. Силви бе заминала за няколко дни на север и така и не успя да се сбогува с нея. Раната бе засегнала само плътта, но лекарите му предложиха да се върне у дома, за да се възстанови, и неочаквано този вариант му хареса. Конър отлетя за Франкфурт и докато чакаше връзката си в стерилната обстановка на чакалнята за транзитно преминаващи пътници, опита да се обади на Силви от телефонен автомат, но не успя да се свърже.

В Ню Йорк бе горещо и влажно и сякаш всички бяха луди или нещастни. Когато се появи в офиса на новата си агенция, го посрещнаха като герой от войната. Той съжаляваше, че не се чувства като такъв, и изпитваше единствено празнота. Един от редакторите — Хари Търни, го заведе на обяд в най-тежкарския ресторант, който Конър бе виждал. Редакторът беше висок мъж с добродушен поглед и малко му напомняше за баща му. Конър яде като прегладнял вълк и продължи да се чувства гладен. Когато им сервираха кафето, Търни каза, че съжалява за Силви. Попита го какво значи това.

— Не си ли чул?

— Какво да съм чул?

— Писаха във вчерашния „Таймс“. Била с един репортер на „Ройтерс“ някъде на север, близо до границата. Колата им попаднала на противопехотна мина. И двамата загинали на място.