Джон Уиндъм
Чоки (9)

9

На следната сутрин от будката за вестници на гарата купих последния брой от „Хиндмиър Дистрикт Куриер“. Както предполагах, това, което ме интересува, бе на първа страница, четвъртата колона, под заглавието „“Ангел-хранител" спасява деца". Не ми харесаха кавичките около „ангел-хранител“, което значеше, че редакторът очевидно иска да се застрахова, но когато прочетох статията, се поуспокоих. Местните вестници — не без основание може би — нямат обичай да се шегуват със собствените си читатели освен с известни майтапчии, за които се знае, че обичат тези неща. Не можех да отрека, че материалът бе обективно и умело написан, макар да се усещаше колко резервиран е авторът. Само тук-там проличаваше искреното му удивление и макар да се стараеше да бъде безпристрастен и добронамерен, все пак не можеше да си обясни какво ли пък значи всичко това. За ангел-хранител ставаше дума едва ли не само в заглавието, но в крайна сметка човек оставаше с чувството, че нещо изключително и невероятно се бе случило с Метю във водата, без някой да може да каже какво точно. Единственото, което не подлежи на съмнение, е, че момчето е спасило Поли.

В края на краищата човекът е трябвало да си свърши работата, понеже е бил честен, и мога само да кажа, че очаквах много по-неприятни неща. С изключение на заглавието почти нямаше от какво да се оплаквам. Но за нещастие хората четат първо заглавията, а и те са за това, да събудят любопитството им.

Сутринта в бюрото ми позвъни Алън и предложи да хапнем заедно на обед и да се видим.

— Видях Метювата рисунка във вестника вчера — каза той. — След това, което ти ми беше разказал, реших да отида на изложбата, която се намира съвсем близо до службата ми. Повечето от работите са абсолютен боклук. Не се учудвам, че са избрали работата на Метю. Доста чудноват му е ракурсът — всичко е някак издължено… но все пак има талант. — Той замълча и ме погледна с любопитство. — Знаеш ли, след всичко, което съм чул от теб и Мери за Чоки, изненадан съм, че сте изпратили рисунката.

— Не сме я изпращали — заявих аз. И му обясних.

— Аха, разбирам. Жалко, че съвпадна с предишната история — каза той. — Между другото в сряда при мен дойдоха от Дружеството на плувците, във връзка с препоръката на полковник Съмърз за медал. Чули, че Метю никога преди това не е плувал, и цялата история им се сторила фалшива — и нищо чудно. Казах им каквото знам. Трябваше да кажа истината. По дяволите, та нали аз сам го учих да плува няколко дена преди това. Мисля, че ми повярва, но бедният човек си отиде два пъти по-объркан, отколкото дойде. — Алън отново млъкна и после добави: — Знаеш ли, Дейвид, с цялата тази история Чоки стана знаменитост. При това положение тя всеки момент може да се появи, искам да кажа, да стане известна. Какво ще правиш с нея?

Свих рамене.

— Какво бих могъл да направя, освен да се опитам да се справя с всяка нова изненада, която ми сервира? Но с Метю какво да правя? Вярно, че Лендис ме посъветва това-онова. — Разказах му какво бе ми казал Лендис.

— Торби… Торби и сър при това — измърмори Алън смръщено. — Онзи ден чувах нещо за него. О, да… сетих се. Наскоро го викали за съвет в някакво голямо индустриално предприятие. Не помня точно къде, но при някой от големите беше. Човекът, който ми го разказа, се чудеше дали след консултацията не са му платили с дял от предприятието. Освен това имал и огромна частна практика.

— О — възкликнах, — и с огромни хонорари сигурно.

Алън поклати глава:

— За хонорарите нищо не знам, но няма да са малки. Мога да поговоря с Лендис за това, преди да си се ангажирал.

— Благодаря ти, но предпочитам аз да говоря. Не мога да си позволя, ако нещата продължат, да плащам месеци наред огромни хонорари.

— Не ми се вярва тази история да се проточи. Та нали никой досега не е споменавал, че Метю не е добре, че има нужда от лечение. Това, от което имаш нужда, е някакво обяснение, което да те поуспокои, и съвет за най-добрия начин, по който можеш да се справиш с нещата, нали?

— Не зная. Длъжен съм да призная, че Чоки не му е причинила никакво зло…

— И нека не забравяме, че спаси живота на момчето и Поли.

— Съгласен съм. Но сега повече се тревожа за Мери. Тя няма да се успокои, докато не разбере, че Чоки е безвъзвратно пропъдена, премахната, прогонена… изобщо я няма…

Алън се замисли, после кимна:

— Иска да е в безопасност… посредствеността… да е нормално вместо гениално… Инстинктът побеждава разума… Е, няма как, не може всички да са устроени еднакво — особено се различават мъжете от жените… Нека почака до прегледа на Торби, старче. Имам чувството, че може да стане по-лошо, ако Мери се опита сама да прогони Чоки.

— Няма да посмее да го стори — успокоих го аз. — Знае, че това ще настрои враждебно момчето. Те двете с Поли се чувствуват пренебрегнати. Бои се да не обърка нещата допълнително, а се страхува и за Метю.

Алън поклати глава:

— Не бива да предприемаш каквото и да е, преди да си научил нещо повече. И затова трябва да се довериш изцяло на Торби.

Когато се прибрах, атмосферата в къщи отново бе мрачна, но поне нямаше разправии. Настроението ми се пооправи. Мери сигурно бе чела „Куриер“, но сметнах, че реакцията й е била почти като моята. Попитах как е минал денят.

— Реших, че е по-добре да не ходя в града — съобщи ми тя. — И поръчах продукти по телефона. Около единадесет часа се появи любезен, но малко смахнат свещеник. Като разбра, че Метю го няма у дома, бе разочарован, защото искал да му обясни някаква грешка, после обаче реши да ми я обясни на мен. С горчивина прочел как Метю бил подведен да смята, че се е спасил благодарение на ангел-спасител, защото „ангел-спасител“ не е истински християнско понятие. То е останало от онези езически вярвания, които църквата в началото на своето съществование не е сметнала за необходимо да подтисне и които са погрешни, но с времето се затвърдили в правата вяра. Много от грешките били поправени от истинското учение, но тази се оказала невероятно издръжлива и според него дълг на всеки християнин е да избягва подобни неща. И затова не бих ли изпълнила дълга си, като уверя момчето, че неговият Създател не упълномощава никого да му върши работа. Създателят, никой друг не е могъл да му вдъхне кураж да спаси сестричката си. Свещеникът сметнал за свой дълг да изясни недоразумението.

— Разбира се, уверих го, че ще изпълня молбата му, а щом той си отиде, Дженит ми се обади по телефона.

— Ох, боже…!

— Потресена е от успеха на Метю с рисунката…

— И иска да дойде утре, за да я обсъди ли?

— Не утре, в неделя. Пейшънс се обади следобеда и поиска да дойде утре.

— Иска ми се да вярвам — започнах аз с надежда, — че си отклонила категорично и двете.

Мери се поколеба.

— Толкова ми е трудно да се преборя с Дженит…

— А, виж какво… — започнах аз и вдигнах телефонната слушалка.

— Не, почакай — възрази Мери.

— Да бъда проклет, ако се съглася да седим тук двата почивни дни и да слушам как сестрите ти разнищват Метю и тайно злорадствуват. Чудесно знаеш как ще протече всичко — ще се лигавят, ще разпитват, доволни от собственото си фалшиво съчувствие към нещастната им сестра, която е имала толкова лош късмет с това дете. Да ги вземат дяволите! — Сложих пръст на кръга за набиране.

— Не — спря ме жена ми. — Дай на мен по-добре.

Предадох й слушалката.

— Чудесно — съгласих се аз. — Кажи им, че не могат да дойдат. Че съм уговорил да излезем утре и в неделя с приятели. Следващите събота и неделя — също. Ако не ги пресечеш, няма да те оставят на мира.

Тя се справи доста успешно и като остави слушалката обратно на място, ме погледна с израз на облекчение, което направо ме развесели.

— Благодаря ти, Дейвид… — започна Мери. В този миг телефонът иззвъня. Вдигнах слушалката.

— Не може — отговорих на запитването отсреща. — Той е в леглото и е заспал… Не, утре целия ден ще бъде вън от града. — Затворих телефона.

— Кой беше? — попита Мери.

— От „Сънди Доун“. Искат да вземат интервю от Метю. — Замислих се. — Предполагам, че са се сетили, че Метю спасителят и Метю художникът са едно и също лице. Много скоро повечето от тях ще го разберат.

И те наистина го бяха разбрали. След „Сънди Войс“ се обадиха от „Рипорт“.

— Това реши нещата — заявих на Мери. — Утре ще трябва да излезем. И то рано, преди да са се разположили пред вратата; ще пренощуваме някъде другаде. Хайде да съберем багажа.

Качихме се горе. В това време телефонът отново иззвъня. Известно време се двоумях дали да се обадя.

— О, я ги остави — посъветва ме Мери.

Не вдигнахме телефона и при следващите позвънявания.

 

 

Около седем часа успяхме да се измъкнем необезпокоени от „вестникарите“ и се отправихме към крайбрежието.

— Надявам се, няма да нахълтат в къщата, докато ни няма — каза Мери. — Чувствувам се като бежанка.

След около два часа, когато приближихме до морето, всички започнахме да се чувствуваме като бежанци. Пътищата ставаха все по-натоварени. Може да се каже, че пълзяхме. Непрестанно ставаха задръствания, които парализираха движението в продължение на мили. Децата започнаха да се отегчават.

— За всичко е виновен Метю — оплака се Поли.

— Не съм — възрази Метю. — Не съм искал да се случват всички тези неща. Просто така стана.

— В такъв случай виновна е Чоки.

— Ти трябва много да си й благодарна.

— Знам, че трябва да съм й благодарна, но не съм. Тя всичко разваля — каза Поли.

— Последния път, когато минавахме по този път, с нас беше Пиф. Доста беше досадна — забелязах аз.

— Пиф просто беше глупачка. Не ми говореше разни работи, аз й говорех. Обзалагам се, че и сега Чоки задава някой от тъпите си въпроси на Метю.

— Ако си говорим честно, сега нищо не ме пита. От вторник не се е появявала. Предполагам, че си е отишла у дома. Да пита за нещо — възрази Метю.

— Къде е нейното „у дома“? — попита Поли.

— Не зная, но нещо беше разстроена. И затова мисля, че си е отишла у тях, да попита.

— Какво да попита? — не спираше Поли.

Усетих, че Мери много „активно“ мълчи.

— Е, щом я няма, нека забравим малко за нея — предложих на децата.

Поли подаде глава навън, погледна в двете посоки на пътя, по който колите стояха наредени една след друга.

— Никога няма да тръгнем. Ще си почета — обяви тържествено тя. Изрови книгата си и я разтвори. Метю надникна към илюстрациите.

— Какво е това — цирк ли е?

— Хм, цирк — презрително изсумтя Поли. — Много интересна история за едно пони, наречено Блестящото копитце. Преди беше в цирк, но сега иска да танцува.

— А-ха — с похвална сдържаност се произнесе Метю.

Стигнахме до обширен паркинг, платихме такса от пет шилинга, събрахме си нещата и тръгнахме към морето. Застланият със ситни камъчета бряг бе претъпкан от хора, които се наслаждаваха на гърмящите си транзистори. Пробихме си път до каменистия плаж и най-накрая се добрахме до място, където от блестящото лятно море ни отделяше ивица от нефт и мръсотии, по чийто край се бе образувала и пяна.

— Господи, да не мислиш да се къпеш тук? — възкликна Мери, обръщайки се към Метю, който бе започнал да разкопчава ризата си.

Метю разгледа по-отблизо замърсената вода и явно се разколеба.

— Но защо да не поплувам, след като мога — запротестира той.

— Тука не — кагегорично отсече Мери. — Но, боже мой, само преди няколко години тук плажът беше чудесен. А сега е…

— Самият край на британската клоака, нали? — попитах аз.

— Да отидем някъде другаде. Хайде, тръгваме. — Повиках Метю. Забелязах, че погледът му отново е зареян и замечтан. Почаках го, докато Мери и Поли си запробиваха път между хората.

— Чоки ли? — попитах го аз, когато приближи.

— Как разбра? — попита той изненадан.

— Разбрах. Само че виж, направи ми една услуга. Опитай се да не го показваш, ако можеш. Нали не искаш да разваляме на мама почивката — и добавих, — не й стига това противно място…

— Добре — съгласи се той.

 

 

Продължихме в посока, обратна на брега, и открихме малко селце, сгушено в подножието на Даунс. Тук бе тихо. В селската кръчма ни нахраниха съвсем прилично. Попитах дали можем да пренощуваме и за наше щастие се оказа, че имат свободна стая. Ние двамата с Мери се изтегнахме на шезлонгите в градината. Метю изчезна, споменавайки, че ще пообиколи наоколо. Поли легна на поляната под едно дърво и се зачете в книгата си, представяйки си, че е амбициозното пони. След около час предложих да се разходим преди чая. Открихме пътека, опасваща възвишението, и тръгнахме полека нагоре. Бяхме изминали не повече от половин миля, когато се обърнахме и забелязахме на склона коленичила фигура, която задълбочено рисуваше в блока си… Спрях се. Мери възкликна:

— Това е Метю.

— Да — отговорих и се обърнах да си вървим.

— О, не — възрази тя. — Нека видим.

Твърде неохотно продължих нагоре до нея. Метю, изглежда, изобщо не ни усети. Дори когато съвсем се приближихме, той остана погълнат от заниманието си. От кутия с цветни моливи взимаше този, който му беше нужен, след което сигурно и с умение, което не познавах у него, рисуваше. После леко, но уверено потъмняваше и омекотяваше линията с палец или с края на някаква мърлява носна кърпа, в която обърсваше ръцете си, преди да нанесе следващата щриха. Отново разтриваше, докато получи желания нюанс.

Рисуването на една картина винаги ми се е струвало някакво чудо, но сега, когато пред очите ми с тези обикновени цветни моливи и непозната за мен техника оживяваше пейзажът на Съсекс, бях напълно очарован. Мери — също. Трябва да бяхме престояли така неподвижни около половин час, когато Метю се отпусна назад. После повдигна глава, въздъхна тежко и взе рисунката в ръка, за да я огледа. Скоро, усетил нашето присъствие, се обърна.

— О, здрасти — възкликна той, хвърляйки неспокоен поглед към Мери.

— Но, Метю, картината е чудесна! — възхити се тя. На момчето сякаш му олекна. То отново огледа рисунката си.

— Намирам, че Чоки вижда сега по-правилно, макар че пак е малко чудновато — отсъди той критично.

— Би ли ми я дал, момчето ми — попита майка му нерешително. — Обещавам, че ще я пазя много грижливо.

Метю я погледна и й се усмихна. Разбра, че отново мирът между тях е сключен.

— Да, маме, ако ти харесва — каза той и после добави предупредително: — Само трябва да внимаваш. Ако не се напръска с някаква си там течност, може да се размаже.

— Много ще я пазя. Твърде хубава е, за да я разваля — увери го тя.

— Да, много е хубава — съгласи се Метю. — Чоки намира, че там, където не сме успели да я обезобразим, нашата планета е много красива.

 

 

В неделя вечерта се прибрахме с усещането за добре прекарана почивка. Мери обаче не спираше да се страхува от предстоящия понеделник.

— Тези „вестникари“ са толкова нахални. Пъхват крак във вратата и край — оплака ми се тя.

— Съмнявам се, че ще те безпокоят — поне за неделите съм сигурен. А до края на следващата седмица ще им мине меракът. Според мен най-добре е Метю да изчезне временно от погледите им. Става въпрос само за един ден. Във вторник отново тръгва на училище. Приготви му няколко сандвича и го изпрати някъде, но да не се връща преди шест часа следобеда. Гледай да му дадеш и пари, та да отиде на кино, ако му стане скучно. Няма защо да се тревожиш за него.

— Малко жестоко ми се струва да го прогонвам.

— Знам, но смятам, че той ще предпочете да излезе, отколкото да го преследват репортьори с разни „ангели-хранители“.

И така, на следващата сутрин Мери рано-рано го накара да излезе от къщи и слава богу. Шест души попитали за Метю през деня. Нашият собствен викарий, още някакъв си свещеник, една дама на средна възраст, която доста настойчиво подчертала, че е спиритистка, членка на местния клуб на художниците, в който тя била сигурна, че Метю с радост ще се включи, още една дама, която била на мнение, че светът на детските мечти е непростимо слабо изследван, и инструкторът от местната къпалия, който се надява, че Метю ще направи демонстрация за спасяване на удавник при следващото плувно състезание.

Когато се прибрах, заварих Мери напълно изнемощяла.

— Ако някога съм се съмнявала в мощта на печата, то си взимам думите обратно. Жалко, че цялата тази енергия отива за глупости — заяви тя.

Независимо от това понеделникът мина без особени събития. По всичко личеше, че Метю бе прекарал чудесно деня навън. Той се върна с още два пейзажа, очевидно на едно и също място. Единият бе рисуван под контрола на Чоки, но с другия — не така добър, Метю явно се гордееше.

— Нарисувах го съвсем сам — каза ни той. — Чоки ме е учила как да виждам предметите и аз като че ли започвам да разбирам какво е искала да каже.

Във вторник сутринта Метю отиде на училище. Започваше новият срок. Следобеда се прибра с насинено око.

Мери го погледна недоумяващо.

— О, Метю, ти си се бил! — възкликна тя.

— Не съм се бил — каза Метю с негодувание. — Мен ме биха.

По неговите думи той просто си седял на двора през междучасието, когато едно от по-големите момчета — Симон Ледър — се приближил до него с още трима-четирима подмазвачи и започнали да му подмятат разни неща за ангели-хранители. Правели се, че не чуват Метювите протести, и в крайна сметка се стигнало дотам, че Симон заявил: „Ако ангелът на Метю го спаси от юмрука ми, то аз съм готов да повярвам в ангелите-хранители, а ако не го запази, значи, Метю е лъжец.“ Тогава Симон преминал от думи към дела и така го цапардосал, че Метю паднал на земята. Следващите две-три минути на Метю му се губят. Той призна, че може би е бил замаян. Помни само, че след като е стъпил на краката си, вместо Симон и приятелите му пред него бил мистър Слетсън — директорът.

Мистър Слетсън бе така любезен да си направи труда да ни позвъни в къщи по телефона и да се позаинтересува за Метю. Уверих го, че момчето е съвсем добре, макар да не е „привлекателно“ наглед.

— Много съжалявам за случилото се — каза Слетсън. — Другото момче е виновно. Не вярвам да се повтори. Много необикновена случка. Аз лично видях как стана всичко, но бях твърде далеч, за да се намеся. След като удари Метю и той падна, Симон го изчака да се изправи с явното намерение да повтори удара. Но когато Метю стъпи на краката си, Симон Ледър и неговите приятели, вместо да пристъпят напред, се дръпнаха, гледайки втренчено към Метю, после се обърнаха и избягаха. Попитах главатаря на момчетата какво се е случило, но той можа да ми каже само, че Метю изглеждал „толкова побеснял“. Странно е наистина, но мисля, че това означава, че историята няма да се повтори. А между другото… — И той продължи с поздравления за Метювите прояви като плувец и художник, макар че в гласа му съвсем ясно се долавяше недоумение.

На Поли посинялото око на брат й се стори ужасно интересно.

— Виждаш ли с него? — питаше тя.

— Да — отговори късо брат й.

— Много е смешно — не млъкваше тя. — Блестящото копитце веднъж за малко да загуби едното си око — припомни си Поли.

— Да не би да го е ритнал някой негов колега от балета? — предположи Метю.

— Не, това се случи в предишната книга, когато беше ловно конче — обясни тя. После замълча. — Чоки ли те удари? — попита невинно след малко.

— Хайде сега! Млъквайте — обадих се аз. — Метю, какво каза мис Соумс за „Към дома“? Зарадвала ли се е, като е видяла снимката във вестника?

Метю завъртя глава:

— Не съм я видял още. Днес нямахме рисуване.

— Мис Пинксър от нашето училище я е видяла — намеси се Поли. — Тя намира, че рисунката е противна.

— Ама наистина, Поли, що за изрази — възмути се Мери. — Сигурна съм, че мис Пинксър не е казала нищо подобно.

— Не казвам, че е казала. Но си го мислеше. Попита дали Метю е нещо стиг… стигматик или нещо подобно и дали носи очила. Казах, че не носи, няма нужда от тях, защото той така и така не е рисувал сам картината.

Ние с Мери се спогледахме.

— Ох, боже мой, какво ли ни чака още! — въздъхна тежко жена ми.

— Е, не е ли вярно? — възмути се Поли.

— Не е — каза Метю. — Аз я рисувах. Мис Соумс стоеше до мен и видя.

Поли изсумтя.

Когато ги изтикахме най-накрая по стаите им, съобщих на Мери последните новини. Лендис ми се бе обадил сутринта, да ми съобщи, че е говорил със сър Уилиям, който след като го изслушал, охотно се съгласил да види Метю. Сър Уилиям, разбира се, бил претрупан, но казал да се обадя на секретарката му и да се опитам да получа час.

Така и направих. Секретарката на сър Уилиям също ми каза, че всички часове са дадени, но ще провери. Чух шум от прелистване на страници, след което любезно ми съобщи, че съм имал късмет, защото някакъв болен се е отказал. Ако нямам нищо против за петък в два часа следобед, иначе ще трябва да чакам седмици наред.

Мери се колебаеше. Сякаш последните един-два дена тя не бе така враждебно настроена срещу Чоки; а, от друга страна, имах чувството, че тя инстинктивно се бои да повери Метю в чужди ръце, точно както когато тръгваше на училище — това означава краят на един етап. Здравият й разум обаче надделя. Уговорихме се Метю да дойде при мен в петък и аз да го придружа до Харлей Стрийт^[1].

 

 

Лично за мен срядата мина спокойно. Мери трябваше да отбие само двама посетители и две телефонни обаждания за Метю, а в училище на бърза ръка бяха отпратили някакъв предполагаем репортьор от „Сайкик Обзървър“. Но Метю се бе скарал с мистър Кефър.

Започнало е, изглежда, в час по физика, когато Кефър е заявил, че скоростта на светлината е предел на скоростта; „нищо — съвсем догматично бе казал той — не се движи по-бързо от светлината.“

Метю вдигнал ръка. Мистър Кефър го погледнал.

— О, — казал учителят. — Трябваше да го очаквам. Е, нека чуем какво е това, което вие знаете, а Айнщайн не знае?

Метю вече съжалил, че се е поддал на импулса си, и казал:

— Нищо особено, сър.

— Напротив — казал мистър Кефър. — Важно е всяко възражение по отношение на Айнщайн. Нека го чуем.

— Ами, сър, скоростта на светлината е предел на физическата скорост.

— Да. Може би ще ни кажете какво е това, което се движи по-бързо от светлината?

— Мисълта, сър — отвърнал Метю.

Кефър го погледнал.

— Мисленето, Гор, е физически процес. При него нервните клетки получават информация, в тях стават определени химични процеси. Всичко това изисква време, макар и измерено в микросекунди. Но ви уверявам, че въпреки всичко то ще бъде много по-бавно от движението на светлината. Ако не беше така, много от най-големите катастрофи по пътищата щяха да бъдат избягнати.

— Но…

— Но какво, Гор?

— Знаете ли, сър. Сигурно съм имал пред вид разума.

— О, нима? Психологията не е моя специалност. И може би вие ще ни обясните.

— Разбирате ли, ако можете някак си да запратите разума си…

— Да го запратя?… Може би искате да кажете да изпратя съобщение мислено?

— Точно така, сър, тогава времето и пространството като че ли нямат значение. Озовавате се там мигновено.

— Разбирам. Много интересна идея. Може би вие самият може да го демонстрирате?

— Не, сър, не мога — млъкнал Метю бързо.

— В такъв случай може би познавате някой, който може? Сигурен съм, че ще бъде много поучително, ако го доведете някой път. — Погледнал с тъга Метю и поклатил глава.

— А сега — обърнал се Кефър към класа отново, — когато установихме, че нищо освен разума на Метю Гор не превишава скоростта на светлината, нека се върнем към нашия урок…

 

 

В петък посрещнах Метю на Уотерлоу. Обядвахме и пристигнахме на Харлей Стрийт пет минути по-рано.

Сър Уилиям Торби се оказа висок, гладко обръснат мъж с орлов нос и хубава леко прошарена коса, а под гъстите вежди поглеждаха тъмни, проницателни очи. При други обстоятелства бих го помислил по-скоро за адвокат, откоякото за лекар; стойката, видът и изражението му в първия момент ме накараха да помисля, че някъде съм го виждал, но после си дадох сметка, че ми напомня за херцог Уелингтън.

Представих Метю, размених няколко думи с лекаря, който ме покани да почакам отвън.

— Колко време ще трябва да чакам? — попитах секре тарката.

— С всеки нов пациент сър Торби работи минимум два часа — отговори тя. — Препоръчвам ви да се върнете след четири и половина. Аз ще се погрижа за момчето, ако случайно свършат по-рано.

Върнах се в бюрото си и в уречения час се явих в кабинета на лекаря. Метю излезе чак след пет. Той погледна часовника.

— Боже — възкликна той, — пък аз мислех, че съм стоял вътре само половин час.

Секретарката оживено се намеси:

— Сър Уилиям ме помоли да го извиня пред вас, но трябваше да отиде на спешна консултация. Той ще ви пише след ден-два — след което ни изпрати навън.

— Какво стана? — попитах Метю, когато бяхме вече в метрото.

— Зададе ми няколко въпроса. Никак не се учуди, като му казах за Чоки — отвърна момчето и добави: — После слушахме плочи.

— Има ли много плочи? — попитах.

— Не, не такива плочи. Пусна нежна и тиха музика. Музиката засвири още докато ми задаваше въпросите. Когато спря, той извади друга плоча от шкафа. Попита ме дали съм виждал такава преди. Казах, че не съм. Много интересна плоча, цялата на бели и черни черти. Приближи един стол, сложи плочата на грамофона и ме накара да се обърна към нея, та да я виждам.

Щом я пусна, чу се много особено жужене, а не музика, въпреки че имаше високи и ниски тонове. После още нещо започна да жужи, но някак по-остро и по-силно, но и то имаше високи и ниски тонове. Като гледах плочата, струваше ми се, че чертите тичат към центъра. Знаеш ли, заприлича ми на кръговете на водата, когато се оттича през канала на ваната, само че не съвсем, защото чертите никъде не отиваха, а само се настигаха и изчезваха една в друга. По едно време имах чувството, че цялата стая се върти и че падам на стола. После отново чух обикновена музика.

Тогава сър Уилиям ми даде чаша портокалов сок и ме попита още някакви неща, а след малко каза, че това е всичко за днес; „Довиждане“ — и излезнах.

Докладвах всичко подробно на Мери.

— Охо, значи, хипноза — каза тя. — Нещо не ми харесва тази работа.

— И на мен — съгласих се аз. — Но предполагам, преценил е, че това е най-подходящо. Метю може да бъде и страшно потаен, щом стане дума за Чоки. Вярно е, че на Лендис се довери, но то стана по изключение. Ако сър Уилиям е трябвало да се преборва за всеки отговор, може да е решил, че хипнозата ще улесни и двамата.

— Хм, нищо друго не ни остава, освен да чакаме мнението му.

На следващата сутрин, в събота, Метю слезе за закуска с уморен вид. Беше без настроение и неспокоен. На предизвикателствата на Поли отвърна с такава мрачна антипатия, че Мери здравата я сряза и детето млъкна.

— Не ти ли е добре? — попита тя Метю, който вяло побутваше овесената си каша.

— Добре съм — отговори той.

— Сигурен ли си?

— Сигурен съм.

Мери го погледна внимателно и отново се опита да поведе разговор:

— Да не е нещо във връзка с вчера? Разтревожи ли те онзи човек?

— Не — поклати глава момчето и демонстративно се нахвърли върху съдържанието в чинията си: Той преглъщаше с такова изражение, сякаш всяка троха можеше да го задави.

Наблюдавах го внимателно и усетих, че всеки миг може да се разплаче.

— Виж какво, приятелю мой. Трябва да отида до Чичестър днес. Имаш ли нещо против да дойдеш с мен? — предложих му аз.

Той отново поклати глава:

— Не, тате, благодаря. Ще ми се… Маме, може ли да ми направиш няколко сандвича?

Мери ме погледна въпросително. Кимнах й.

— Добре, детето ми. Ще ти ги приготвя, след като закусим.

Метю хапна още малко и се качи горе.

— Блестящото копитце спря да яде, когато приятелят му Звездоок умря. Много беше тъжно — обади се Поли.

— Я да се качиш горе и да се срешиш, че не мога да те гледам чорлава — каза й Мери.

Когато останахме сами, жена ми каза:

— Сигурна съм, че онзи човек му е казал нещо.

— Възможно е — съгласих се. — Но не ми се вярва. Снощи беше съвсем спокоен. Така или иначе, ако иска да излезе сам, смятам, че не бива да го спираме.

Бях вече долу, за да извадя колата, когато забелязах Метю да привързва скицника, боите и пакет със сандвичи за багажника си. Помислих си: „Дано тези сандвичи издържат след такова връзване.“ Но единственото, което казах, беше:

— Карай внимателно. Не забравяй, че днес е събота.

 

 

Метю не се прибра до шест часа. От вратата се качи право в стаята си. Не слезе и за вечеря. Попитах какво става.

— Не иска да вечеря — каза ми Мери. — Лежи на леглото и гледа в тавана. Мъчно му е за нещо.

Качих се да видя. Както бе казала Мери, момчето лежеше в леглото си. Имаше уморен вид.

— Е, как е, старче, наигра ли се? — попитах го аз. — Защо не се съблечеш да си легнеш? Ще ти донеса нещо за хапване.

— Не, татенце, благодаря. Не ми се яде.

— Все пак нещо трябва да сложиш в уста.

Момчето поклати глава.

Огледах се. Имаше четири рисунки, които не бях виждал досега. Бяха все пейзажи. Две от тях бяха подпрени на полицата над камината, а другите две — на скрина.

— Днес ли си ги рисувал? Мога ли да ги разгледам? — попитах.

Приближих към рисунките. Веднага познах, че първият пейзаж бе поглед към Голямото езеро Докшъм, другият — с езерото в единия край, а третият — поглед към хълмовете Даунз, четвъртият бе нещо съвсем различно и непознато за мен.

Представляваше равнина. В дъното се издигаха някакви древни наглед хълмове, по върховете на някои от тях се виждаха ниски кули с куполи на върха. Всичко това на фона на безоблачно синьо небе. В средата, малко надясно от центъра на рисунката, се извисяваше нещо много подобно на каменна купчина. По форма, макар и неправилна, тя приличаше на висока пирамида, камъните (ако изобщо това бяха камъни) обаче не съвпадаха; по-скоро приличаха на натрупани големи заоблени блокове. Това едва ли беше постройка, въпреки че нямаше вид на природно образувание. Отпред, наредени в извити редици, имаше някакви „неща“ — не можех да определя дали бяха тумбести, сочни растения, купи сено или колиби. Задачата ми бе затруднена от факта, че всяко от тях хвърляше по две сенки. Вляво на рисунката се очертаваше идеално права ивица, която рязко извиваше в подножието на пирамидата и обвита в мъгла, се насочваше към възвишенията. Общото впечатление беше подтискащо. Всичко, с изключение на лазурносиньото небе бе в убити кафяви, червени, сиви багри и човек придобиваше чувството, че на това място е страшно горещо.

Докато стоях в недоумение пред рисунката, откъм леглото долетя задавеният глас на Метю:

— Това са последните, тате.

Обърнах се. Детето гледаше встрани, но от очите му се стичаха сълзи. Седнах на ръба на леглото и взех ръката му в своята:

— Метю, момчето ми, кажи ми. Какво се е случило?

Метю подсмъркна, изхълца и заеквайки, промълви:

— Чоки, тате. Отива си… завинаги…

 

 

Долових стъпките на Мери по стълбите. Побързах да изляза и затворих вратата след себе си.

— Какво става? Болен ли е? — тревожно попита тя.

Хванах я за ръка и я отведох от вратата.

— Не. Всичко е наред — успокоих я, докато я водех до стълбата, за да не чуе Метю.

— Чоки. По всичко личи, че ще ни напусне — изчезва.

— Слава богу! — въздъхна Мери с облекчение.

— Само не му показвай, че се радваш.

Мери се замисли.

— Да му донеса ли нещо за ядене?

— Не, остави го сам.

— Но горкото дете трябва да яде.

— Знаеш ли… мисля, че той сега се прощава с нея… и му е много мъчно.

Мери ме погледна учудено и объркано:

— Но, Дейвид, говориш, сякаш… Та нали Чоки не е нещо реално.

— За Метю е реално. И той го преживява тежко.

— Независимо от всичко, смятам, че трябва да хапне.

И преди съм се чудил, а сигурно и занапред няма да спра да се чудя как най-милите и най-способните на съчувствие при известни обстоятелства жени могат да омаловажават и пренебрегват мъчителните терзания на детството.

— По-късно — може би. — Бях категоричен аз. — Но не сега.

Докато вечеряхме, Поли нито за миг не спря да бърбори за вече омръзналите ни понита. Когато най на края я отпратихме, жена ми попита:

— Мислех за това. Как е според теб, дали не му е направил нещо онзи човек?

— Какъв човек?

— Онзи сър Уилиям Еди-кой си, разбира се — нетърпеливо уточни тя. — В края на краищата той го хипнотизира. Хората могат да бъдат накарани да направят каквото искаш, когато са под хипноза. Ами ако е казал на Метю, докато е бил в такова състояние, следното: „Утре приятелката ти Чоки ще ти каже, че те напуска. Много ще ти е мъчно да се простиш с нея, но така ще стане. Сетне тя ще си отиде и постепенно ти ще я забравиш“ — нещо подобно, разбира се. Не разбирам много тези неща, но не е ли възможно едно подобно внушение да го излекува и да ликвидира тази история?

— Да го излекува?

— Е, исках да кажа…

— Искаш да кажеш отново, че Чоки е една илюзия, напи?

— Не, не точно илюзия…

— Виж, мила, след инцидента с плуването, след като сама го наблюдава как рисува, можеш ли да продължаваш да мислиш, че…

— Мога да продължавам да се надявам. Поне е по-успокояващо от онова „вселяване“, в което твоят приятел Лендис ни уверяваше. А сега нещата съвпаднаха, нали? Той отиде при сър Уилиям и вече на следващия ден ти казва, че Чоки си отива…

Не мога да отрека, че в това отношение тя бе права. Дощя ми се да знам повече за хипнозата и по-специално за тази, която бе приложена на Метю. Щеше ми се също, ако сър Уилиям бе успял чрез хипноза да пропъди Чоки, поне да го е направил по-безболезнено за Метю.

Всъщност открих, че на мен сър Уилиям не ми бе харесал. Бе повикал Метю, за да постави диагноза, която аз още не бях узнал, а го бе подложил на лечение, за което дори не благоволи да ме предупреди. Колкото повече мислех, толкова повече се убеждавах, че е действувал необмислено, за да не кажа своеволно.

Когато отивахме да си легнем, надникнахме в стаята на Метю да попитаме дали не е гладен. Вътре не се чуваше нищо друго освен равномерното му дишане. Затворихме тихичко вратата и се прибрахме в спалнята.

 

 

Следващият ден бе неделя. Оставихме Метю да спи, докогато иска. Той се появи около десет часа, все още замаян от съня, а клепачите му бяха зачервени по края. Беше разсеян, но апетитът му — напълно възстановен.

Около единадесет и половина голяма американска кола, чиято предница приличаше на пианола, свърна към къщи. Метю шумно изтрополя надолу по стълбите.

— Тате, леля Дженит пристига, изчезвам — викна той запъхтян и изтича по коридора към задната врата.

Денят беше уморителен. Приличаше на прием, на който почетният гост отсъствува, или на изложба на любопитни експонати, които обаче липсват. Метю бе постъпил разумно. Надълго и широко говорихме (говореше предимно Дженит) за това има ли ангели-хранители или не и какви са предимствата в семейството да има художник. Всеки подкрепяше тезата си с анекдоти за познати художници, които в повечето случаи се оказваха твърде неприятни, да не кажем, отблъскващи хора.

Не зная кога се бе прибрал Метю. Бе влязъл тихо, претършувал килера, хапнал и на пръсти се бе качил горе. Когато гостите си отидоха, надникнах в неговата стая. Метю седеше пред отворения прозорец и съзерцаваше залеза на слънцето.

— Рано или късно ще трябва да се срещнеш с тях — започнах аз. — Но и на мен ми се струва, че днес не бе много подходящо. Те бяха ужасно разочаровани, че те няма.

Метю се ухили.

Огледах се. Четирите рисунки отново бяха извадени и наредени. Казах му колко съм харесал пейзажите с езерото Докшъм. Когато стигнах до последната картина, се поколебах дали да се направя, че не съм я видял. Реших да не я отминавам.

— Къде е това? — попитах момчето.

Метю се обърна да види за какво става дума.

— Това е мястото, където живее Чоки — отвърна той и спря. Сетне добави: — Ужасно място, нали? Сигурно затова нашият свят й се струва така красив.

— Вярно, че не изглежда много привлекателно — съгласих се аз. — Имам чувството, че е страшно горещо там.

— Така е през деня. Онова мъглявото в дъното е пара, която се вдига от едно езеро.

Посочих голямата купчина камъни.

— А това тук?

— Право да ти кажа, не знам точно. По думите на Чоки понякога излиза, че е една постройка, а понякога — че са много сгради, нещо като цял град. Малко е трудно, когато трябва да ми обясни нещо, което тук при нас го няма, защото не стигат думи.

Сигурно този начин за запознаване по мисловен път с някои понятия значително спестява истината за тях.

— А тези купчини? — посочих редицата от симетрично разположени правилни възвишения.

— Те растат там — бе единственото, което можа да обясни синът ми.

— Къде се намира това място?

Метю поклати глава.

— Така и не можахме да разберем — както и не установихме къде е нашият свят — отговори Метю.

Забелязах, че той употреби минало време. Отново погледнах рисунката. Сухата монотонност на цветовете и усещането за палеща горещина наново ме поразиха.

— Знаеш ли, ако бях на твое място, бих я прибирал, когато не съм в къщи. Не мисля, че на мама много ще й хареса.

Метю кимна:

— И аз така помислих. Затова я скрих днес.

И двамата замълчахме. Любувахме се на червената дъга на почти скрилото се слънце, прекъсната само тук-там от върховете на дърветата. Попитах:

— Метю, тя отиде ли си?

— Да, тате.

Мълчахме, докато и последната ивица от слънцето се скри зад хоризонта и изчезна. Метю подсмъркна. Очите му се напълниха.

— Знаеш ли, тате… като че ли част от мен си отива…

 

 

На следната сутрин Метю бе малко подтиснат и може би по-блед от обикновено, но отиде на училище. Върна се уморен. С всеки следващ ден момчето сякаш започваше да идва на себе си. Ние в къщи въздъхнахме с известно облекчение, макар всеки ден да си имаше свои основания за това.

— Е, слава богу, всичко свърши — ми каза Мери в петък вечер. — Изглежда, онзи твой сър Уилиям Еди-кой си в крайна сметка излезе прав.

— Торби — уточних аз.

— Добре де, Еди-кой си или Торби все едно. Работата е там, че той беше този, който ти каза, че всичко това е просто фаза. Метю си е изградил сложна фантастична система, нещо обичайно за децата на неговата възраст, и че няма защо да се тревожим, освен ако не продължи. Но той смята, че е малко вероятно. По негово мнение илюзията ще се разпръсне от само себе си и вероятно — много скоро. Така и стана.

— Е да — съгласих се аз. Торби бе избрал най-лесния път и тъй като в крайна сметка Чоки по един или друг начин си отиде, има ли значение дали той е бил прав или не.

Въпреки всичко, когато във вторник получих писмото му, оказа се, че ми е трудно да се съглася с него. Плуването бе изтълкувал по следния начин: всъщност Метю се е научил да плува преди, но някакъв дълбоко вкоренен страх от водата го е карал да подтиска тази си способност и тя се е намирала в латентно състояние, което е продължило до момента, в който шокът от внезапно появилата се опасност е премахнал преградата. Позволил е на латентната способност да се изяви. Естествено, неговото съзнавано „аз“ не е било наясно със съществуването на тази преграда и детето е отдало неочакваното си плуване на външна намеса.

Почти същото обяснение той даваше и на рисуването. Безсъмнено, някъде дълбоко подсъзнателно Метю имал силно желание да рисува. Това желание е останало подтиснато, вероятно в резултат на изживян страх от видени в ранното му детство страшни картинки. Едва когато сегашната му фантазия се е оказала достатъчно способна да влияе на съзнанието и подсъзнанието му и е създала, така да се каже, мост между тях, този стремеж към рисуване се е освободил и се е превърнал в действие.

В подобна насока бяха обяснени инцидентът с новата ни кола и ред други случки. И макар голяма част от онези неща, на които според мен си струваше да се обърне внимание, да бяха отминати, не се съмнявах, че и за тях той щеше да намери обяснение при добро желание.

Писмото му се оказа едно от най-разочароващите послания, които съм получавал; почувствувах се засегнат от наивността, с която бяха обяснени нещата, и от покровителствения тон, с който Торби се опитваше да ни успокои. Най-вече ме вбесяваше това, че Мери го взе за чиста монета; още повече че фактите говореха в тяхна полза. Съзнавах, че съм очаквал много от Торби, всъщност надеждите ми не бяха оправдани.

И въпреки всичко онзи приятел се оказа прав… Присъствието на Чоки действително изчезна, както той предрече. Болката, наречена Чоки, като че започна да заздравява, макар да не бях много убеден в това…

Ето защо се задоволих само с едно „да“, оставяйки Мери колкото може по-съчувствено да ми говори за това, че съм направил грешка, като съм се опитал да усложня нещо, което в крайна сметка се е оказало само един по-комплициран и затова по-тревожен вариант на Пиф. На Мери й олекваше, докато ми говореше, и затова не я прекъсвах.

 

 

Базирайки се на информацията на нашите вестници, винаги съм вярвал, че на разните там „общества“ и особено на „кралските“ е необходимо дълго време за тайни съвещания, на които подробно се обсъждат препоръките за награди, показанията на свидетелите, достоверността на обстоятелствата и моралните качества на всеки човек, свързан със събитието, преди да се даде мнение за представянето му за някои от „скъпоценните“ им награди. Цялата тази процедура можеше да продължи поне шест месеца. Едва след това човек можеше да се надява, че рано или късно удостоеният ще бъде поканен да му бъде връчена наградата в присъствието на ръководството на съответното общество. Тази процедура вероятно се практикува в повечето „общества“; не стоят така нещата обаче с „Кралското плувно общество“.

Техният медал пристигна непредизвестен, по най-прозаичен начин, с препоръчана поща, в понеделник сутринта и бе адресиран до мистър Метю Гор. За нещастие не можах да го приема аз. Мери се бе разписала за него и когато ние двамата с Метю влезнахме в столовата, пакетчето лежеше до чинията му.

Метю го погледна, стегна се и седна, без да пророни дума, на мястото си. После се зае с овесената си каша. Опитах се да уловя погледа на Мери, но напразно. Тя вече се бе навела над масата.

— Няма ли да го отвориш? — попита тя окуражително.

Метю отново погледна дебелия плик. Погледът му зашари, сякаш момчето търсеше помощ от нас. Той бе посрещнат от изпълнено с очакване изражение, изписало се на лицето на жена ми. С голяма неохота Метю взе ножа и разряза опаковката. Отвътре се показа малка, червена, кожена кутийка. Той отново спря нерешително. После бавно я взе в ръце, вдигна капака и застина с поглед върху блестящия златен кръг, красиво откроен на фона на синьото кадифе. След малко едва чуто промълви:

— Не го искам.

Едва сега успях да уловя погледа на Мери и завъртях леко глава към нея.

Долната устна на Метю потрепера и леко се издаде напред:

— Не е честно… Той е на Чоки… тя спаси и Поли, и мен. Това не е вярно.

Той не спираше да гледа медала с наведена глава. Прониза ме споменът за горчивите, съпътствуващи загубата на илюзиите мигове, неизбежни при съзряването на всяко дете, което скоро ще стане възрастен човек. Откритието, че живееш в свят, където почести може да получи и човек, който не ги заслужава, е точно такъв един мъчителен момент. Моралните стойности са разклатени, това, на което досега си разчитал, ти се изплъзва, това, което е било масивно, се е оказало кухо, златото се превръща в мед, наоколо срещаш само неправди…

Метю скочи от мястото си и с невиждащи очи избяга от стаята. Медалът с крещящия си блясък лежеше в кутийката си на масата.

Взех го. Лицевата страна бе малко претрупана. Името на обществото бе изписано в кръг. Следваха орнаменти, напомнящи модерно изкуство със съмнителна стойност, а в центъра бяха гравирани хванати за ръка момче и момиче, обърнати към показало се наполовина слънце, обсипано с лъчи, което сигурно трябваше да означава, че изгрява.

Обратната страна бе по-семпла — надпис, заобиколен с лаврови листа.

Горе: НАГРАЖДАВА СЕ.

После с друг шрифт: МЕТЮ ГОР.

И на края хвалебствено: ЗА ДОБЛЕСТНА ПОСТЪПКА.

Подадох медала на Мери.

Тя го разгледа замислено и го върна обратно в кутийката.

— Срамно е, че той реагира така — отбеляза тя.

Взех кутийката и я пуснах в джоба си.

— Нещастието е там, че пристигна точно сега. Ще го запазя и ще му го дам по-късно.

Мери като че искаше да възрази, но в този миг при нас се втурна Поли, бъбрива и разтревожена да не закъснее за училище.

Погледнах горе, преди да тръгна, но Метю вече бе излезнал, а книгите му за работа в къщи лежаха на масата…

Върна се чак към шест и половина. Аз вече се бях прибрал.

— А, къде беше през целия ден?

— Разхождах се.

Поклатих глава:

— Така няма да я бъде, Метю. Не може току-така да липсваш от училище.

— Знам — съгласи се той.

Повече думи не бяха нужни. Разбирахме се чудесно.