Джон Уиндъм
Чоки (6)

6

Положението все повече се усложняваше. Можех да възприема разсъжденията на Лендис, но да ме убиеш, не можех да разбера докъде щяха да го доведат… не можех да не съчувствувам и на тревогата на Мери. Той може би умишлено бе направил тази груба за един психиатър грешка… Струва ми се, щеше да е по-добре, ако не бе споменавал за това, в какво са вярвали едно време хората, и най-вече трябваше да избегне думата „дух“. Има суеверни страхове, които енергично отричаме, и искрено вярваме, че сме ги надживели, но които въпреки всичко кротко дремят във всеки един от нас и са готови да се събудят за живот от случайно изпусната дума в критичен момент. Посещението на Лендис успя само да разтревожи още повече Мери. Нещо повече, спокойното му, безпристрастно и аналитично отношение към нашия проблем я бе ядосало. Тя търсеше спешна помощ. Нещо ставаше с Метю и тя искаше то да се оправи веднага, без бавене. Бе потърсила Лендис за съвет, а в отговор бе изслушала изявление, че това е много интересен случай и че единственото тревожно нещо в него е, че той не може да си го изясни. Докато Лендис си отиде, цялото й поведение говореше, че тя го смята едва ли не за шарлатан. Акцията се бе оказала неуспешна.

Когато на следващия ден вечерта се прибрах, жена ми бе някак разсеяна. Прибрахме чиниите от вечерята, пратихме децата да си легнат и в стаята се възцари добре познатата за мен атмосфера. Мери се готвеше да ми каже нещо; нещо, което не знаеше как ще посрещна. Тя седна по-изправена от обикно вено с лице към камината и малко предизвикателно — по скоро на огъня, отколкото на мен обяви:

— Днес бях при доктор Ейкът.

— Така ли? — попитах аз. — Болен ли е някой?

— Питах какво да правя с Метю — допълни тя.

Погледнах към жена си.

— Нали не си водила и момчето?

— Не — поклати тя глава. — Мислех да го взема с мен, но после размислих.

— Много се радвам — признах й аз, — защото смятам, че за Метю това би могло да значи измяна. Може би е по-добре той да не знае.

— Да — съгласи се Мери прекалено решително.

— И преди ти казах — забелязах аз, — че нямам нищо против Ейкът, бива го да среже цирей и да лекува шарки, но не мисля, че може да се оправи с подобно положение.

— Прав си. Точно така е — призна Мери. — Имай пред вид, че и не съм очаквала той да го лекува. Опитах се да му обясня колкото се може по-добре нещата. Той ме слушаше, но като че ли не внимаваше много. Изглежда, се пообиди, че не бях завела и Метю. Постарах се да обясня на стареца, че не съм отишла за мнение, а просто да ми каже името на добър специалист, към когото да се обърна.

— По всичко разбирам, че той все пак ти е казал мнението си, така ли?

— О, да. Метю имал нужда от физическо натоварване, от студен душ сутрин, изобилна, силна и без подправки храна, много салати, да спи нощем на отворен процорец — докладва Мери язвително.

— А за специалиста?

— Нищо. Нямало нужда. Растежът на децата бил често пъти по-сложен, отколкото си го представяме, но здравословният живот и природата — този всемогъщ изцелител — скоро ще ликвидират временното неравновесие.

— Жалко.

Настъпи мълчание. Мери първа го наруши:

— Ние трябва да му помогнем някак, Дейвид.

— Скъпа моя, знам, че ти не хареса Лендис, но той минава за много добър психиатър. Не би казал, че Метю не се нуждае от помощ, ако наистина не го мислеше. И двамата с теб сме разтревожени, но то е, защото не разбираме. Надявам се, че нямаме причини да смятаме, че щом тази история е необикновена, то тя е и опасна. Сигурен съм, че ако Лендис бе видял причина за тревога, той щеше да ни каже.

— Не мисля, че е видял подобно нещо. Метю обаче не е негов син. Той е просто необикновен, доста объркан случай — много интересен на този етап, но ако му се помогне да излезе от тази бъркотия, той вече няма да е толкова интересен.

— Скъпа, ужасно е дори да си го помислиш. Освен това ти знаеш, че Метю е напълно нормален, само има още нещо в плюс — нещо по-различно.

Мери ме изгледа с този поглед, който обикновено предвещаваше разправия.

— Действително има разлика — настоявах аз. — Съществува една основна разлика…

Тя ме прекъсна безапелационно.

— Никак не ме интересува — заяви тя. — Единственото, което искам, е момчето да е нормално, без разните там плюсове и минуси. Искам да е щастлив.

Реших да не продължавам засега. Като изключим пристъпите на лошо настроение, а кое дете ги няма в една или друга форма, Метю никак не ми се виждаше нешастен. Ако продължавах обаче да настоявам, скоро щяхме да започнем спор за това, що е щастие — особено неподходяща тема в този момент.

Въпросът, какво трябва да се направи, остана открит. Аз лично не исках да губим връзка с Лендис. Метю явно му се доверяваше, а без съмнение и Лендис се интересуваше от него. Но неодобрението на Мери правеше невъзможно поддържането на тези отношения. Да не се съобразя с нея би било оправдано само в изключително критичен момент. А засега нямах основания да смятам, че такъв момент е настъпил…

И така, както след всички подобни разговори, не ни оставаше нищо друго, освен да се успокоим със спомена за неочакваното пропъждане на Пиф от нашето семейство.

Въпреки това намекнах на Метю, че мама не харесва твърде Чоки и не би било зле много да не говори с нея за новата си позната.

 

 

През следващите две седмици чувахме твърде малко за Чоки. Аз дори започнах да се надявам, че с настъпването на лятната ваканция тя ще ни напусне. Но тайните ми надежди скоро рухнаха.

Една вечер тъкмо посягах да включа телевизора, Мери ме спря.

— Почакай малко — помоли тя. Стана и отиде до бюрото си и скоро се върна с няколко листа хартия в ръка, най-големият от които бе шестнайсет на дванайсет инча^[1]. Подаде ми ги безмълвно и седна на мястото си.

Погледнах листовете. Някои от по-малките представляваха скици с молив, а останалите — рисунки с плакатна боя. Картините бяха доста странни. Два пейзажа с човешки фигури. Без съмнение рисувани бяха места от околността и които ми се сториха някак познати, макар да не можех да определя точно откъде бе ги наблюдавал художникът. Първото нещо, което ме порази, бе своеобразието и увереността в стила, с които бяха изобразени фигурите: кравите и овцете бяха ъгловати и немощни наглед; хората — нещо средно между човек и дървена фигурка, на които липсваше обемност. И въпреки всичко в тях имаше движение и живот.

Рисунъкът бе спокоен и уверен, цветовете не така ярки; явно художникът е имал слабост към нюансите на зеленото. Почти нищо не разбирах от живопис, но останах с впечатлението, че пестеливостта, с която бе постигнат желаният ефект, говори за значително майсторство.

На другите два листа се виждаха натюрморти: ваза с цветя, очевидно рози, макар видени не през очите на ботаник или градинар; купа с червени плодове, които, ако се съди по големите точки, по всяка вероятност бяха ягоди.

После идваше ред на пейзаж, направен от прозорец. Мястото познах — ъгъл от училищно игрище, с няколко фигури, също така раздвижени като тези от предишните рисунки, но и също така дългучести.

Имаше и два портрета. Мъж с издължено, строго лице. Не мога да кажа, че го познах, но нещо в линията на косата ми подсказваше, че това съм аз, макар че не намирам, че очите ми приличат на светофари. Другият портрет бе женски, но това не беше Мери или някоя жена, която познавах.

Като ги разгледах, оставих рисунките на коленете си и вдигнах очи към Мери. Тя само кимна.

— Ти разбираш тези неща по-добре. Добри ли са според теб? — попитах аз.

— Да. Странни са, но в тях има движение и живот, верен усет и сигурност… — Гласът й заглъхна. После добави: — Намерих ги случайно. Почиствах стаята му. Бяха паднали зад скрина му.

Отново погледнах най-горния лист, мършавите крави и подобната на паяк ръка на селянина, хванал вила.

— Може би са на някое дете от класа… или на учителката по рисуване? — предположих аз.

Мери поклати глава:

— Тези не са нейни. Виждала съм рисунки на мис Соумс, тя държи на подробностите. Последната е нейна — не бих казала, че има големи качества.

Прехвърлих отново внимателно рисунките. Като оставим настрана необичайното, с което се свиква, човек започва да ги харесва.

— Какво ще кажеш, ако ги оставиш пак там утре, все едно че не сме ги видели — предложих аз.

Мери приглади с ръка плетивото си, после го подръпна, за да се наместят редовете.

— Мога да ги оставя… но те ще продължават да ме тревожат. Бих предпочела той да ни обясни…

Докато гледах втория пейзаж, най-неочаквано познах мястото, това бе завоят на реката.

— Мила моя — казах й, — боя се, че на теб самата няма да ти е приятно.

— Няма нищо, което да ми е приятно в тази история. Още преди онзи твой приятел да заговори за „вселяването“. Но предпочитам да знам, вместо да гадая. В края на краищата нищо чудно действително някой да му ги е дал.

По изражението й личеше, че говори съвсем сериозно. Нямаше как, трябваше да се съглася, макар усещането, че цялата работа навлиза в нова фаза, не ме напускаше. Хванах ръката й и я задържах в своята.

— Добре. Надали си е легнал. — Подадох глава в коридора и повиках Метю. После наредих рисунките на пода.

Момчето се появи по халат, порозовяло и свежо от банята, с увит около главата пешкир. Щом зърна картините — спря. Погледът му неспокойно потърси очите на Мери.

— Виж, Метю — започнах аз, мъчейки се да придам на тона си максимум безгрижие. — Мама е попаднала на тези рисунки, докато е почиствала стаята ти. Хлъзнали са се зад скрина ти.

— Аха, ето къде са били — обади се Метю.

— Много са интересни и ние доста ги харесваме. Твои ли са?

— Да — заяви той малко предизвикателно.

— Исках да кажа, ти ли си ги рисувал? — поясних аз.

Този път в „да“-то му усетих желание да се отбранява.

— Хм… не са твърде в твой стил, нали? Сигурно за тях са ти писали по-висока бележка по рисуване?

Метю се опита да изшикалкави:

— Не съм ги рисувал в час. Сам си ги рисувах.

Погледнах единия от пейзажите.

— Започнал си да виждаш нещата малко по-различно — забелязах.

— Вярно — съгласи се Метю. После с надежда добави: — Сигурно защото ставам по-голям.

Прочетох в очите му молба. Та нали аз самият го посъветвах да е по-дискретен.

— Не се безпокой, Метю. Просто искахме да знаем кой ги е рисувал.

Момчето все още се колебаеше. Хвърли печален поглед към Мери, загледа се в килима отпред и започна да очертава с крак един от орнаментите.

— Аз ги рисувах — повтори той, след което съпротивата му сякаш рухна. И уточни: — В известен смисъл… исках да кажа… са мои…

Имаше такъв нещастен и объркан вид, че не ми се искаше да го насилвам да говори повече. Мери му се притече на помощ. Тя го обгърна с ръка:

— Не е чак толкова важно, момчето ми. Просто са интересни и затова искахме да знаем чии са. — Тя се протегна и вдигна една от рисунките. — Ето този изглед. Хубав е. Намирам даже, че е много добър, но е доста странен. Наистина ли виждаш предметите така?

Метю стоя безмълвен известно време, сетне измънка:

— Аз ги нарисувах бе, маме. Само че Чоки вижда така предметите и затова изглеждат странно.

Той вдигна разтревожен поглед към майка си, но в израза на лицето й можа да прочете само интерес.

— Разкажи ни, момчето ми — окуражи го Мери.

Метю въздъхна с облекчение. Той се поуспокои.

— Направих ги след час по рисуване — обясни той. — Не съм много добър по този предмет — добави той със съжаление. — Мис Соумс каза, че това, което съм направил в час, е безнадеждно. И Чоки бе на същото мнение. Реших, че пак ще опитам, но все не излизаше нищо и Чоки заяви, че не съм гледал нещата, както трябва. Казах й, че не разбирам какво значи, „както трябва“ — човек или вижда предметите, или не ги вижда. Но не било така, защото можеш да гледаш и да не виждаш, ако не гледаш, „както трябва“. Сетне поспорихме, защото това ми се стори безсмислено. На края предложи да направим експеримент — аз да рисувам, а тя да гледа. Не виждах как ще стане тая работа, но тя каза, че си струва да опитаме. И опитахме.

Първите няколко пъти нищо не излезе, не мога да не мисля за нищо. Ужасно трудно е. Мъчиш се за нищо да не мислиш, но не е точно това и пак нищо не се получи. А Чоки каза: „Просто седни, дръж молива и за нищо не мисли.“ До гуша ми дойде да опитвам, но тя все настояваше да опитваме пак. Едва на четвъртия път почти успях за около минута-две. След това бе по-лесно, а като се поупражнявахме, стана съвсем просто. Сега само да седна с боите пред мен, сякаш нещо ме включва и картината излиза… Вярно е, че всичко изглежда така, както на Чоки й се иска, а не както на мен.

Виждах как неспокойно се движат пръстите на Мери, но маската на искрен интерес не слизаше от лицето й. Намесих се:

— Разбирам какво искаш да кажеш, Метю. Станал си нещо като ръка на Чоки. Сигурно се чувствуваш малко странно, а?

— Само първия или втория път. Тогава се чувствувах… сякаш без спирачки. Но после ми приличаше на… — Метю замълча, със сбърчено чело, търсейки подходящо сравнение. Постепенно изражението му се проясни… — ами все едно че караш велосипед без ръце. — Той отново се намръщи и после се поправи: — Само че не съвсем, защото скоростта зависи от Чоки, не от мен… трудно ми е да обясня — допълни момчето, сякаш се извиняваше.

Сигурен съм, че не беше така. И по-скоро за успокоение на Мери, отколкото заради себе си попитах:

— Предполагам, че не става без твоето съгласие. Искам да кажа, не става случайно, нали?

— О, не, разбира се. От мен зависи, защото аз не трябва да мисля за нищо друго. А сега дори и това не е нужно. Последните няколко пъти наблюдавах ръката си как рисува, така че аз съвсем сам рисувах. Тя само гледаше вместо мен.

— Да, скъпи — обади се Мери. — Ясно е, но… — тя се поколеба, търсейки по-мек начин да изрази мисълта си — но смяташ ли, че това е хубаво?

Метю погледна картините.

— Да, маме. Те са много по-добри, отколкото когато ги правех сам — макар че наистина изглеждат малко смешни — призна той искрено.

— Не, не исках да… — започна Мери. После, изглежда, промени решението си и погледна часовника на стената.

— Късно е — каза тя и ме погледна.

— Абсолютно вярно, късно е — подкрепих я аз. — Преди да тръгнеш, искам да те попитам само още нещо: показвал ли си ги някому?

— Е, не съм ги показвал — каза той. — Но един ден, тъкмо бях завършил ей този — и той посочи пейзажа с игрището, — и влезе мис Соумс. Попита на кого е това и нямаше как, признах, че е мое. Тя ме изгледа особено, точно както когато не ти вярват. Погледна картината, после погледна мен. „Много добре — каза, — хайде сега нарисувай състезателна кола, движеща се с голяма скорост.“ Обясних й, че не мога да рисувам неща, които не виждам — което значеше, че Чоки не може да гледа вместо мен в такъв случай, но, разбира се, не можех да й го кажа. Тя отново ме изгледа строго: „Добре, ами какво ще кажеш за изгледа през другия прозорец?“ Обърнах статива и го нарисувах. Тя взе листа от дъската и дълго време не отдели очи от това, което бях направил, после ми „хвърли“ още един особен поглед и попита имам ли нещо против да го вземе? Не можех да кажа, че не ми се ще. Казах „да“ и поисках да си вървя. Тя кимна, без да откъсне поглед от рисунката.

— Интересно, нищо не спомена за това в края на срока — казах му аз.

— Това се случи в последните дни на срока, когато бележниците бяха вече готови — обясни той.

Нещо вътре в мен се сви от някакво лошо предчувствие, но нищо не можеше да се направи. А и както бе казала Мери, наистина бе станало късно.

— Хайде, време е да си лягаш, Метю — подканих го аз. — Благодаря ти, че ни каза всичко това. Нали може да ги позадържим, за да ги разгледаме отново?

— Добре, само не ги губете — съгласи се той. Погледът му се спря за миг на странния мъжки портрет. — Този хич не прилича на теб, тате. Не си ти — увери ме той. После ни каза лека нощ и изтича горе в стаята си.

Ние с майка му останахме мълчаливо загледани един в друг.

Очите на Мери започнаха да се пълнят със сълзи.

— О, Дейвид. Той беше такова чудесно момче…

По-късно, когато се поуспокои, каза:

— Страхувам се за него, Дейвид. Каквото и да е това, то започва да става все по-истинско за него и съвсем го завладява… Много се боя за детето…

Поклатих глава:

— Убеден съм, че не си права да се страхуваш. Няма такова нещо. Метю съвсем ясно подчерта, че от него зависи кога и как да стане това — изтъкнах аз.

— Естествено е да мислиш така.

Правех всичко, което зависеше от мен, за да я успокоя. Но напразно. Чувствуваше ли се Метю нещастен — ни най-малко. Беше достатъчно разумен, да не споделя с приятелите си, значи, нищо не го тревожеше. Поли нямаше никакво доверие в тази история с Чоки и смяташе, че това е някаква фалшива Пиф. Той наистина бе едно обикновено момче — плюс още нещо, което бе решил да нарича Чоки, и фактически нямахме никакво основание да мислим, че тя може да му причини зло…

Спокойно можех да си спестя думите… Мери сякаш не ме слушаше.

Преди да си легна, надникнах в стаята на момчето. То бе заспало на запалена лампа. Книгата, която бе чел, бе паднала върху гърдите му с корицата нагоре. Прочетох заглавието и се наведох да видя, да не съм сбъркал. Това бе книгата на Люис Мъмфорд „Живот в градовете“, която обикновено стоеше в моята библиотека. Докато я вдигах, без да искам, събудих Метю.

— Не се учудвам, че те е приспала. Не е ли малко скучничка за четене преди сън?

— Ужасно скучна — призна той. — Но на Чоки й е интересно… има места обаче, които не мога да й обясня.

— Аха — кимнах аз. — Е… добре, време е да спиш. Лека нощ, приятелю.

— Лека нощ, татенце.