Джон Уиндъм
Чоки (5)

5

В петък вечерта Дженит и съпругът й Кенет пристигнаха, придружени от двете си най-малки хлапета. Те не измениха на навика си и закъсняха с близо час и половина от уговореното време, а от този миг нататък посещението им протече по неизменната си програма. Мери и Дженит заговориха за всичко, свързано с децата на Дженит, децата на сестра им Пейшънс, децата на братята им Тед и Френк, после дойде ред на децата на редица техни обши приятели. Ние с Кенет се придържахме към по-безопасни теми и бъбрехме главно за коли. Общо взето, нещата вървяха гладко. Само в събота вечерта, очевидно усетила, че след нескончаемото обсъждане бяха пропуснали децата на самата Мери, Дженит реши да поправи грешката си:

— Разбира се, не е моя работа — започна тя, — но винаги съм била убедена, че човек отвън може да види повече неща, отколкото домашните. Не е ли така?

Всички усетихме маневрата. Погледнах Мери. Тя изглеждаше погълната от плетивото си.

— Възможно е. От друга страна пък, външният човек може да види далеч по-малко — отвърна тя.

Въпросът на Дженит бе риторичен. Трудно можеш да я отклониш от обобщения. Ето защо тя продължи:

— Направи ми впечатление, че Метю е поотслабнал — попребледнял.

— Така ли? — обади се Мери.

— Не си ли забелязала? Точно това имах пред вид. Може би се е преуморил… на неговите години децата винаги израстват бързо, нали?

— Наистина ли?

— А може и по природа да не е много як — предположи Дженит.

Мери бе свършила реда, сложи плетката на коленете си и я приглади с ръка.

— На нас пък ни се вижда напълно здрав и силен — каза тя. — Нали, Дейвид?

И аз на свой ред се обадих:

— Съвсем вярно. Нищо повече от настинка, и то много рядко. Никак не мога да разбера как можеш да попречиш на едно дете да се простудява — подкрепих аз Мери.

— Радвам се да го чуя — каза Дженит. — И все пак човек не може да види всичко. Пък и не може да се каже, че знаем много за родителите му, нали? Не ти ли прави впечатление, че от време на време става апатичен към околните… някак вглъбен в себе си?

— Не намирам — отвърна й Мери.

— Е, точно затова казах, че отстрани някои неща се виждат по-ясно. А на мен ми прави впечатление неговото равнодушие. А и моят Тим ми каза, че го е чувал да си говори често сам.

— Много деца мислят на глас.

— Разбира се, но моят Тим казва, че Метю говорел странни неща. Това се случва, когато детето има силно въображение, нали знаеш?

Мери спря да плете.

— Какви странни неща? — попита тя.

— Тим не помнеше точно, но му се сторили много особени.

Усетих, че е дошло време да се намеся.

— Ами да — обадих се аз, — то е съвсем ясно. Метю е може би малко по-чувствителен. А Тим е толкова непосредствен, че никога не можеш да очакваш, че има нещо, над което размишлява. Здрав дух в здраво тяло, нали знаеш?

Най-накрая Дженит бе чула това, което чакаше.

— Точно така — съгласи се тя възбудено. — И именно затова разликата между тях е толкова явна.

— Няма две мнения по този въпрос — отвърнах й аз. — Твоят Тим е така удивително нормален, та трудно можеш да си представиш, че ще каже нещо необичайно. Но често си мисля, че прекалената нормалност в повечето случаи е за сметка на индивидуалността. И така си е, да си нормален значи да си посредствен.

— А, не бих казала, че Тим е посредствен — запротестира Дженит и се увлече в примери, с които доказваше, че не съм прав.

Така Метю бе оставен на мира.

— Много се радвам, че я спря навреме — каза Мери, когато останахме сами. — Макар че беше малко груб по отношение на Тим. Той съвсем не е глупак.

— Разбира се, че не е, но сестра ти, скъпа, е твърде любопитна и боя се, не твърде интелигентна жена. Като повечето родители си противоречи. Иска й се да има гениално дете, което в същото време да бъде и абсолютно нормално. Намекна, че Метю не е съвсем като всички, и трябваше да се отбраняваме. Ето защо намекнах, че Тим, макар и съвършено нормален, не е гениален, и тя премина в атака. Елементарно, мила.

— Тя обаче бе права в едно. Ние нищичко не знаем за родителите на Метю, нали?

— И точно затова не можем да кажем със сигурност дали те имат нещо общо с тази Чоки; ето защо нека изчакаме и видим какво ще излезе от разговора на Метю с Лендис утре.

 

 

Дженит и нейната компания, както винаги закъсняха с тръгването си, но все пак успяхме да ги изпратим двайсет минути преди колата на Лендис да завие към нашата къща. Той пристигна, както подобава на известен лекар, с голям лъскав „Ягуар“.

Представих го на цялото си семейство. Мери бе малко сдържана, но за моя радост Метю го прие съвсем естествено. След лекия обед поседяхме на верандата малко повече от четвърт час, след което според уговорката Мери отведе Поли със себе си, аз се извиних с някакво неотложно занимание и Лендис и Метю останаха сами.

Дойде време за чая и отидох да ги повикам. Метю усилено разказваше нещо. Лендис улови погледа ми, но категорично ме отпрати с очи.

Ние тримата решихме да не ги чакаме и добре направихме, защото беше вече шест часът, когато останалите двама приключиха „тайния“ си разговор и се присъединиха към нас. По всичко личеше, че чудесно са се разбрали. Метю ми се видя по-весел от много време насам; Лендис бе мълчалив и замислен.

 

 

Децата вечеряха сами и се качиха да си легнат. Едва тогава ние седнахме на масата и вече можехме спокойно да поговорим. Мери се обади първа:

— Доста дълго говорихте, надявам се, че Метю не ви е отегчил много.

Лендис я загледа за миг, после тръсна глава.

— Да ме е отегчил? — повтори той. — О, не, уверявам ви. — Сетне се обърна към мен: — Знаеш ли, че ти не си ми казал и половината от нещата — каза ми той с лек упрек.

— Не вярвам да съм знаел и половината — отвърнах му аз. — Казах ти почти всичко, което знаех, но за да разбера и останалото, трябваше да го притисна. Смятах, че няма да е разумно… Не съм толкова остарял, за да не помня колко досадни могат да са въпросите на родителите. Затова те и повиках. Независимо от професионалното ти умение надявах се, че пред теб ще се почувствува по-свободно и ще се разприказва. Както и стана, нали?

— Да, наистина — кимна Лендис. — Разумно е било да не го принуждаваш, макар че сериозно се затрудних, докато започнем. Намирам, че е страшно объркан, и има крещяща нужда да се довери някому повече, отколкото очаквах. Във всеки случай сега много се разтовари и мисля, че поне ще се почувствува по-добре.

Лендис спря за малко и се обърна към Мери:

— Кажете ми, мисиз Гор, при нормални обстоятелства — искам да кажа, преди да започне тази история с Чоки — момчето имаше ли богато въображение?

Мери се замисли.

— Не мисля, че бих могла да кажа това — отговори му Мери. — Когато беше малък, бе по-скоро впечатлителен. Например извеждахме го вън винаги, когато някой трябваше да пусне чешмата, но това не е съвсем същото, нали? Не, не мога да кажа, че е имал богато въображение, напротив — съвсем нормално.

Лендис кимна.

— Трудно е да контролираш едно възприемчиво дете. От това, което ми бе разказал Дейвид, останах с впечатлението, че Метю е чел твърде много фантастика и е стигнал до състояние, при което му е трудно да различи реалното от нереалното. И първоначално тръгнах по погрешен път…

— Сигурно е чел. Всички деца сега четат тези неща — намесих се аз, — но фантастиката го привлича главно с приключенската си страна…

— Това ми стана ясно още в началото. Но скоро трябваше да променя становището си… а после отново трябваше да го коригирам.

Лендис се замисли и започна да си играе със студеното месо в чинията, докато Мери загуби търпение и попита:

— А сега какво мислите?

Лендис продължаваше да мълчи. Минаха една-две минути, преди да вдигне поглед и да отговори. На края се загледа в отсрещната стена, а на лицето му се бе изписало странно, отнесено изражение.

— Повикахте ме като специалист, но ако искахте съвета ми като на такъв, бих казал, че случаят е много сложен и че един толкова кратък разговор е крайно недостатъчен, за да се каже нещо конкретно. С две думи, щях да шикалкавя. Ще ви кажа искрено като неспециалист — не зная, объркан съм…

Лендис млъкна на средата и започна да върти ножа в ръце. Потърсих погледа на Мери. Не казахме нищо.

— Не ми е ясно — обади се пак Лендис. — Всъщност прилича ми на нещо, но това е направо глупост…

Той отново млъкна.

— На какво… — подканих го аз малко остро.

Той се поколеба и си пое дълбоко въздух:

— Не съм срещал подобен случай. Това е нещо, за което непросветените ни деди са казвали „вселил се у него дух“. За тях би било съвсем просто да кажат, че Чоки е някакъв зъл дух, вселил се в Метю.

И тримата мълчахме. Аз наруших тишината.

— Но както сам каза, това е глупост… нали?

— Не зная… Човек трябва да внимава да не бъде догматик като дедите ни. Много е лесно да се опростяват нещата, точно това прави и Метю, като казва, че „говори“ на Чоки или че тя му „казва“ нещо. Прадедите ни биха сметнали, че той чува гласове, но той просто така се изразява. Метю употребява думата „говори“, защото не знае как другояче да го изрази. Когато казва, че „слуша“ Чоки, фактически не чува думи: няма звукове, които да стигат до него. Твърди, че не са му нужни думи, за да отговаря, а въпреки всичко понякога ги произнася, но то става по навик, не защото е необходимо. Следователно „чува гласове“ е преносно казано, а в същото време разговорите, които води с този въображаем глас, са съвършено реални.

Мери сбърчи чело.

— Не бихте ли ми обяснили по-добре — обади се тя.

— Едно не подлежи на съмнение — налице е намесата на чуждо съзнание — каза той. — Припомнете си само какво ви е питал и какво е казвал на вас и Дейвид. Приехме, че той не си го измисля, нали и затова съм тук. Не ви ли прави впечатление, че предметът на въпросите е сериозен, а всъщност те са наивно и съвсем по детски изразени.

— Не бива да се забравя, че той още няма дванайсет години.

— Именно, а за дете на неговите години има учудващо богат речник и все пак му е недостатъчен, за да изрази ясно въпросите си. Той знае какво иска да попита и често пъти разбира това, за което пита. Но най-много се затруднява да намира думи, с които да го изрази, нали?

Ако задаваше въпроси, които е чул, нямаше да има този проблем. Просто щеше да повтаря чуждите мисли независимо от това, дали ги разбира или не. Същото важи, ако ги бе прочел някъде. И в двата случая нямаше да се затруднява да търси нужните думи.

Оттук следва, че той не чува по обикновения начин тези въпроси, нито пък ги прочита; и все пак разбира по някакъв начин онова, за което се мъчи да попита. Остава въпросът, как тези въпроси стигат до съзнанието му без необходимите за това думи? Проблемът действително е сериозен…

— Наистина ли е толкова сложно? — попита Мери. — Човек използува думи, за да изрази мисли. Всеки има мисли. А те трябва да дойдат отнякъде, преди да им се даде название.

Познавах този неин тон. Нещо, може би думите „вселил се дух“ я бе раздразнило.

Лендис продължи:

— Да вземем например употребата на двоичната система. Ако някой му я бе показал или беше я видял в книга, щеше да употреби най-често използуваните символи — нула и единица, плюс или минус или може би „хикс“ или „игрек“. А на него са му се сторили като „Да“ и „Не“ и той ги е съкратил на „Д“ и „Н“.

— Но — възрази Мери — ако, както вие казвате, не съществуват думи, които той да чува, тогава защо се вслушва? Откъде ще му дойде на ума мисълта за Чоки, която „говори“?

— О, Чоки наистина съществува. Съвсем естествено, в първия момент потърсих някаква персонификация в подсъзнанието му, но съвсем скоро се уверих, че не става дума за това. Само че къде е тази Чоки и какво представлява, ми е абсолютно непонятно — така както и на Метю…

Не това искаше да чуе Мери.

— Разбирам, че за него тя съществува — каза тя. — За него тя е реалност. Именно затова и ние играем тази игра, но…

Лендис я прекъсна:

— Чоки е къде-къде по-реална. Убеден съм, че каквото и да представлява, тя е нещо много повече от Метюва измислица.

— Съзнателна измислица — опитах се да уточня аз, — а може и да е плод на негов комплекс?

Лендис поклати глава:

— Не мисля. Разгледана като проекция на неговото подсъзнание, тя не би била жизнена. Ще ви кажа защо. Ето например случая с колата. Няма момче на Метювите години, което дори за миг да си помисли, че най-последният модел на една кола е старомоден. Той я намира прекрасна. Горд е с нея и му се иска да се поизфука. Естествено щеше да бъде, ако друго дете… или който и да е друг се отнесеше с презрение към автомобила с тази разлика, както е в нашия случай, че нито това друго дете, нито Метювото подсъзнание биха могли да определят как може да бъде подобрена.

И още нещо, което момчето ми разказа днес следобед за Чоки. Обяснявал й как се използуват космическите ракети за полети в космоса. Тя му се изсмяла точно както се изсмяла и на колата. Според Метю този начин й се сторил комичен и старомоден, мисля, че той иска да каже примитивен. Теглото, казала му тя, е сила, а силата е форма на енергията: и глупаво, и безсмислено скъпо е да противопоставяш една форма на енергията на друга. Първо човек трябва да се научи да разбира естеството на противодействуващата му енергия. Когато я разбере правилно, едва тогава може да открие начин да я преодолее и да я впрегне да му служи, вместо да му пречи. По този начин за пускането на космически кораб няма да има нужда от експлозив, за да се преодолее земното притегляне, а да се намери начин за защита от него. Тогава, обяснила тя, като се уравновеси силата на притеглянето с центробежната сила, ще се постигне постепенно издигане и равномерно ускорение. Разумно поддържана скорост на ускорение с около две или три g ще създаде далеч по-голяма скорост от тази на нашите ракети, без каквито и да било сътресения. Манипулирайки с антигравитационните екрани, можете да поемете, която искате посока, да увеличавате или намалявате скоростта според желанието си.

„Ракетостроенето е проста работа — казала му тя (мисля, че е искала да каже наивна), — все едно да задвижиш кола с часовников механизъм или петрол, но щом сте започнали да изразходвате готова енергия, с вас е свършено: а със…“ Тук вече познанията на момчето са се оказали недостатъчни и той не е разбрал понятието. Метю смята, че става дума за някаква енергия, подобна на електричеството, но ясно съзнава, че тя е нещо съвсем различно… Във всеки случай в света на Чоки черпят тази енергия от космическата радиация и я трансформират, за да задвижват с нея мотори или гравитационни екрани, което завинаги би разрешило енергийния проблем. За нас скоростта на светлината е предел. Но за да могат да летят в космоса, според Чоки пред хората стоят още два важни проблема за решаване. На първо място продължителността на създаване и намаляване на ускорението. И съкращаването на това време чрез увеличаване на гравитационните сили, но това струва страшно скъпо, а ефектът е малък. Вторият, и то много по-сериозен проблем е, че скоростта на светлината е твърде малка, за да се покрият огромните междузвездни разстояния. Трябва да се преодолее тази пречка и най-надеждната последна теория е… отново Метю не е могъл да схване твърде мъчните за неговото съзнание понятия. Той ми каза следното: „Тя продължаваше да ми разказва, но думите й не значеха нищо. Дори да искам да го повторя, нямам думи, с които да го сторя.“

Лендис спря. Сетне добави:

— Виждате отново проблема с липсата на думи. Абсолютно сигурен съм, че не е прочел тези неща в книгите. Би могъл да ги прочете, но не е. Ако бе така, нямаше да се препъва по този начин в търсенето на израз, за да обясни нещо, което му е ясно.

— Трябва да призная, че на мен пък никак не ми е ясно. Как ли са стигнали тези мисли за космическите кораби до ума му? — попита Мери.

— Това е само пример. Разбрал е някак, че космическите кораби са несъвършени, така както е подочул, че и леките коли могат да бъдат по-функционални.

— И на вас всички тези приказки ви се струват смислени — искам да кажа, прозирате някакъв здрав разум?

— Дотолкова, доколкото се простират познанията му, в думите му има логика. Добре би било ако нямаше.

— Защо?

— Защото ако беше така и той би добавил разни свои измишльотини, можехме да сметнем, че се опитва да скалъпи някаква история от това, което е чел. А момчето съвсем спокойно заявява, че има много неща, които не разбира, а когато говори за останалите, по нищо не личи, че измисля. Много по-просто щеше да бъде, ако дори подсъзнателно той се бе старал да съчини цялата история.

Има и друго нещо. Очевидно по мнението на Чоки нашата цивилизация прекалено много се осланя на кръга. Открили сме кръговото движение и го прилагаме навсякъде. Едва отскоро в новите открития се забелязвало известно освобождаване от тази „кръгова“ мания. Е, сега кажете, откъде може на едно момче да му дойде на ум такова нещо?

Лендис отново поклати глава:

— Честно казано, в този момент нищо определено не мога да измисля. Не разбирам. Мога само да повторя „не зная какво му е“. Много ми се ще да разбера, но не мога. А нещо има.

Мери рязко и решително стана от масата. Събрахме чиниите, сложихме ги на масичката с колелца и тя ги избута навън. След няколко минути се върна с кафето. Докато го наливаше, се обърна към Лендис:

— От всичко, което ни казахте досега, разбирам, че вие не виждате начин да помогнем на Метю, така ли?

Челото на Лендис се сбърчи.

— Да му помогнем? — повтори той. — Не знам. Дори не съм сигурен, че той има нужда от помощ. Струва ми се основното, от което има нужда, е да може да споделя с някого това, което говори с Чоки. Той не я харесва твърде, тя често пъти го дразни, но му разказва и много неща, които са му интересни. И като че ли съществованието на Чоки не го тревожи. Чувството му за самосъхранение го е подтикнало да запази Чоки в тайна, което е разумно от негова страна. Засега само с вас е споделил. Сестра му е била третият човек, но там е претърпял неуспех.

Мери разбърка кафето, втренчила поглед в течността. Сетне, сякаш взела решение, започна направо:

— Сега вие говорите, като че Чоки действително съществува. Нека се уточним. Чоки е измислица на Метю. Това е име на един въображаем приятел, така както бе Пиф за Поли. За всеки е ясно, че няма нищо необикновено в това и няма място за тревога, но до известна граница. Минаването отвъд тази граница е само по себе си обезпокоително, защото престава да е нормално. На нас ни се струва, че Метю е преминал тази граница. Нещо не съвсем нормално се е случило с него. Ето защо и Дейвид се обърна към вас за съвет.

Преди да отговори, Лендис загледа замислено жена ми:

— Боя се, че самият аз не съм наясно. Да се прави паралел между Чоки и Пиф е безсмислено. Ще ми се да вярвам в това, което и на вас се иска — че цялата тази история е негово творение (поне така би трябвало да мисля като специалист). Че както Пиф бе създадена от едно дете, така и Чоки е създадена от Метю. Но не мога да пренебрегна фактите. Не съм фанатик и не мога да ги преиначавам, за да ги „вкарам в рамките на определена болест“. Чоки е по един начин, който не разбирам, обективно съществуваща — тя идва отвън, не отвътре. От друга страна, не съм толкова доверчив, че да приема прастарата идея за „вселяване на духове“, макар тя да подхожда на фактите повече от всичко останало… — Той млъкна, замисли се в продължение на няколко секунди и тръсна глава: — Не, тайната се крие другаде. „Вселяване на дух“ е точно това, което влагаме в самия израз — власт. В случая няма власт. По-скоро прилича на установени отношения…

— Това пък сега какво е? — възкликна Мери.

Остротата, която усетих в гласа й, за мен значеше, че цялото доверие, което е имала в Лендис, се е изпарило безвъзвратно. Той сякаш не забелязваше нищо. Отговори съвършено невъзмутимо:

— Сигурно си спомняте, че когато Метю беше болен, той помоли Чоки да го остави на мира и да си отиде, а след вашата молба тя наистина не го безпокоеше повече. Очевидно е сторила същото и когато е предизвикала неудържимия му гняв по повод на новата ви кола. Той я отпрати. Значи, тя не властвува над момчето… Попитах го за това. Метю ми разказа как в началото, когато започнала да говори с него, се появявала, когато й скимне. По време на час в училище, докато си пише домашните, докато се храни, а много често и докато спи. Никак не му се нравело да го прекъсват безразборно, докато има работа или се занимава с нещо, което му е интересно; още по-неприятно му било да го безпокои в присъствие на други хора, защото те започвали да го гледат странно, пък и наистина как може да обръща внимание на тях и на нея едновременно; никак не му харесвало да го буди и нощем, за да му задава абсурдните си въпроси.

Ето защо настоявал тя да идва само тогава, когато може да й отдели цялото си внимание, а през останалото време просто не й отговарял. Това между другото не било толкова лесно, защото: „Времето на Чоки не прилича на нашето“, обясни ми Метю, и се наложило да сложи хронометър в кухнята, за да й покаже колко трае един час. След това си направили разписание, според което тя идвала, когато той не е зает, по време, което на него му е удобно, забелязвате ли, не на нея…

Забележете също колко е разумно. Няма никакъв елемент на фантазия. Чисто и просто едно момче се уговаря с приятеля си да го посещава в подходящо време. И по всичко личи, че този приятел няма нищо против да приеме поставените условия.

На Мери вече нищо не можеше да й направи впечатление. Започнах да се съмнявам дори, че изобщо го слуша. Тя нетърпеливо каза:

— Не разбирам. Когато историята с Чоки започна, ние с Дейвид мислехме, че не е разумно да се опитваме да се месим. Смятахме, че скоро всичко ще мине. Сгрешили сме: трябвало е да бъдем по-твърди. Започвам да се тревожа. Няма нужда човек да е психолог, за да знае какво може да последва от превръщането на една измислица в реалност. Съгласих се Дейвид да ви повика, защото предполагах, че ще ни помогнете да намерим път, по който да помогнем на Метю да се освободи от измислицата си, без да го травматизираме. Вместо това вие, изглежда, прекарахте целия ден в затвърдяване на тази фикция и при това сам повярвахте в нея. По никакъв начин не можете да ме убедите, че за детето това е полезно.

Лендис сякаш се готвеше да отговори нещо остро, но се въздържа.

— Първото условие — започна той — е да се схване ситуацията. А за това е нужно да се спечели доверието на детето.

— Очевидно — съгласи се Мери, — и аз добре разбирам, че докато говорихте с Метю, се е налагало да се преструвате, че приемате съществуването на Чоки — нима не правим и ние същото от седмици наред? Но не разбирам защо продължавате тази игра, когато Метю вече не е тук.

— Но, мисиз Гор, спомнете си въпросите, които ви е задавал, и всичко онова, което ви е казал. Нима не ви се струват странни? Интелигентни, но странни и съвсем не в негов стил?

— Това е съвсем вярно — отвърна му тя грубо. — Но момчетата четат всякакви книги и човек може да очаква всевъзможни въпроси. И не виждам какво странно има в това, че питат. Това, което ни тревожи, е начинът, по който той насочва цялото си природно любопитство в подкрепа на измислената Чоки. Не разбирате ли, че се страхувам тази фантазия да не се превърне в болест. Единственото, което искам да зная, е как да намеря начин, по който най-безболезнено да предотвратя това.

Лендис отново се опита да обясни защо според него Чоки не е обикновена измислица, но Мери бе вече в състояние, при което упорито отказваше да възприеме каквито и да било негови доводи. Много съжалих, че той направи фаталната грешка да назове състоянието на детето „вселяване на дух“. Не очаквах подобна грешка от един психиатър, но връщане назад нямаше.

На мен не ми оставаше нищо друго, освен да бъда свидетел на все по-задълбочаващата се враждебност помежду им.

Най на края Лендис реши да си тръгне и тримата си отдъхнахме.