Джон Уиндъм
Чоки (3)

3

— Млък! — неочаквано и грубо креснах аз. — Млъкнете и двамата! — Метю ме гледаше невярващ и удивен. Поли също изненадано ококори очи. Сетне като под команда и двамата погледнаха майка си. Мери се стараеше да запази, доколкото може, безучастен вид. Само стисна устни и леко и безмълвно поклати глава. Без да продума, Метю довърши пудинга си, стана и напусна столовата, като стъпваше твърдо, показвайки колко е засегнат от несправедливата обида. Поли се задави на последната си хапка и избухна в сълзи. Не проявих никакво съчувствие.

— За какво ревеш? — попитах я аз. — Както обикновено, ти започна.

— Ела тук, моето момиче — повика я Мери. Тя извади носна кърпа от джоба си, обърса мокрите й бузки и я целуна.

— Ето, сега е по-добре — започна тя. — Сигурна съм, че татко не искаше да бъде груб, детето ми, но толкова пъти ти е казвал да не дразниш Метю, особено на масата, спомняш си, нали? — Поли отвърна с подсмърчане. Тя гледаше надолу към пръстите си, които с прекалено старание усукваха едно копче на роклята й. Мери продължи: — Наистина, трябва да се опиташ да не го закачаш. Метю не иска да се карате, направо му е неприятно, а съм сигурна че и с тебе е така. Караш ни да се чувствуваме много неловко. Нали ще се постараеш? За всички ще е по-добре.

Поли откъсна поглед от копчето.

— Но аз се старая, маменце, само че не винаги успявам. — Очите й отново започнаха да се наливат със сълзи. Мери я прегърна.

— Добре, значи, трябва да се постараеш още, мила, нали ще опиташ?

Поли постоя за миг така, после се спусна към вратата и като се пребори с известно усилие с дръжката, изтича вън.

Станах и затворих вратата след нея.

— Моля да ме извиниш — казах, когато се върнах. — Честно казано, срамувам се. Ама наистина тези деца!… Не помня през последните две седмици веднъж да сме седнали на масата и да не са се счепкали. И всеки път Поли започва. Дразни го и му досажда, докато не й отвърне. Не разбирам какво й става: винаги са се разбирали чудесно…

— Вярно е — съгласи се Мери, — и то съвсем доскоро — допълни тя.

— Нова фаза, предполагам. — Децата непрекъснато минават от една фаза в друга. Докато изчакаш да премине едната, с досада установяваш, че и новата е на път да ти създаде не по-малки затруднения от предишната.

— Да, може би наистина може да се нарече фаза — надявам се, че е така — каза замислено. — Но то не важи само за децата.

Тонът й ме накара да я погледна въпросително. Тя попита:

— Мили, не виждаш ли какво измъчва Поли?

Продължавах да я гледам с неразбиране. Тя обясни:

— Най-обикновена, проста ревност… само че ревността, разбира се, никога не е проста за този, който страда от нея.

— Ревност?… — повторих аз.

— Да, ревност.

— Но… от кого, от какво? — недоумявах аз.

— Ами съвсем ясно е от кого. От тази Чоки, разбира се.

Загледах жена си с удивление.

— Но това е абсурд. Чоки е само… е, не мога да кажа той, тя или то какво е всъщност, но дори не е нещо реално… не съществува, искам да кажа.

— Какво значение има дали съществува или не? За Метю е абсолютно реална, а следователно и за Поли. Двамата винаги чудесно са се разбирали, както ти сам каза. Тя го боготвори. Метю всичко е споделял с нея и е търсел помощта й, което значи много за нея. А сега тази Чоки я измести. Поли остана изведнъж сама, държат я настрани. Ни най-малко не се учудвам, че ревнува.

Обърках се.

— Сега ти започваш да говориш за Чоки като за реално същество.

Мери си взе цигара и я запали.

— Реалността е относително понятие. Дяволите, лошите духове, вещиците и т.н. стават реални за хората, които вярват в тях. Както и господ за хората, които вярват в него. Когато те живеят с това, в което вярват, обективната действителност почти не влиза в сметката. И по тази причина се чудя дали постъпваме правилно. Излиза, че поощряваме Метю, спомагаме още повече за утвърждаването на съществуването на тази Чоки и ето че и Поли е повярвала в нея дотам, че започна даже да ревнува… Някак си минаваме отвъд границата на играта… и това не ми харесва. Явно, че трябва да се посъветваме с някого, преди нещата да стигнат по-далеч.

Разбрах, че този път Мери говори съвсем сериозно.

— Много добре — съгласих се аз. — Може би наистина трябва… — бях започнал аз, когато звънецът на външната врата ме прекъсна.

Излезнах да отворя и се озовах лице с лице с мъж, който почувствувах, че познавам отнякъде. Тъкмо започнах да се досещам, че съм го виждал на родителски срещи, и той ми се представи:

— Добър вечер, мистър Гор. Предполагам, не се сещате кой съм. Името ми е Тримбл. Учител съм на Метю по математика.

Поканих го в гостната. Мери също дойде, но тя го поздрави по име.

— Добър вечер, мистър Тримбл. Метю току-що се качи горе, мисля, че си приготвя уроците. Да го повикам ли?

Тримбл поклати глава.

— О, не, мисиз Гор. Дори напротив. По-скоро исках с вас да поговоря за Метю, разбира се.

Поканихме го да седне. Извадих бутилка с уиски. Тримбл с удоволствие прие да пийне една чашка.

— Е, какви ги е свършил нашият син?

Тримбл поклати глава.

— Нищо, моля ви — поспря и след малко продължи: — Надявам се, нямате нищо против моето идване по това време. Посещението ми е съвсем неофициално. И ако говоря честно, водеше ме най-обикновено любопитство… е, и нещо повече, разбира се. Озадачен съм. — Той отново млъкна и като поглеждаше ту Мери, ту мен, на края ме попита: — Вие ли сте математик в къщи?

Разочаровах го.

— Аз съм само счетоводител. Аритметиката, а не математиката е моята специалност.

Той се обърна към Мери:

— Тогава вие, мисиз Гор.

Тя поклати глава.

— Наистина не съм математичка, мистър Тримбл. Не мога дори добре да събирам и да изваждам достатъчно бързо.

Тримбл гледаше учудено и дори разочаровано.

— Странно — рече той. — Бях съвсем сигурен — може би имате роднина или някой приятел?

Сега и двамата с Мери поклатихме отрицателно глави.

А удивлението не слизаше от лицето на Тримбл.

— Добре, но някой все пак трябва да му е помогнал… или може би „помогнал“ не е точната дума. Нека го нареием „дал е на сина ви идеи“ за уроците му по математика. Не че имам нещо против — побърза той да поясни. — Общо взето, поддържам всичко онова, което помага на децата в работата им по моя предмет. Но именно тук е проблемът. Когато детето се опитва да се справи с две различни системи, има опасност по-скоро да се обърка, отколкото да разшири познанията си… Ще бъда откровен. Не мога да кажа, че Метю е от онези момчета с бързо чувство към математиката, които понякога се срещат. Нивото му е средно, може би малко над средното и поне доскоро добре се справяше с материала. А напоследък започна да ми се струва, че някой се опитва… как да ви го обясня… опитва се да го бута напред, но това, което му казва, повече обърква момчето, вместо да го тласка напред. — Учителят отново спря, после продължи, сякаш искаше да се извини: — За дете, което е роден математик, това не би имало значение — то би се забавлявало, — но честно да ви кажа, все още е над възможностите на Метю да схване тези проблеми. Обърква се и дори изостава.

— И аз ще бъда напълно откровен — обадих се аз. — Нищо не разбирам. Искате да кажете, че той се опитва да върви напред прекалено бързо и така пропуска някои междинни звена, така ли?

Тримбл поклати глава.

— Не, не ме разбрахте. Става дума за нещо повече — по-скоро противоречие в системите, може да се сравни с това, да говориш на два различни езика едновременно. В началото не можех да разбера какво не е наред. После незабелязано прибрах няколко листа от черновите на Метю и нещата се изясниха. Ще ви ги покажа.

След което в продължение на половин час той ни обяснява с лист и молив за какво става дума. Математическите ни способности очевидно разочароваха учителя, но аз успях да схвана някои неща и вече не се учудвах защо Метю е изглеждал объркан. Познанията на Тримбл бяха много над моите възможности и няма да скрия, че когато го изпратихме, и двамата с Мери изпитахме облекчение. Въпреки това искрено му благодарихме за загрижеността, за това, че бе дошъл, откъсвайки от свободното си време, и обещахме да направим всичко, което зависи от нас, за да открием източника на тази бъркотия.

— Умът ми не го побира, кой може да бъде — каза Мери, когато се върнахме в гостната. — Не се сещам за никой, с когото Метю да се среща толкова често.

— Сигурно е някое момче от училище, което чактисва много математиката, и на Метю му е станало интересно, без много да му е ясно — предположих аз. — Но не мога да се сетя кой може да е. Все пак ще се опитам да разбера.

Отложих въпросите си до следващата събота. Мери бе раздигнала масата от чая и като взе и Поли със себе си, ни остави с Метю сами на верандата. Извадих молив и на бялото поле на един вестник надрасках следното: ДНДДННДД.

— Метю, какво ще кажеш за това, какво значи? — попитах аз.

Той погледна.

— Сто седемдесет и девет — бе отговорът.

— Не е ли твърде сложно, щом като можеш да напишеш просто 179? — попитах го аз. — Обясни ми как става?

Метю ми обясни двоичната система почти както Тримбл.

— Намираш ли, че така е по-лесно? — попитах.

— Само понякога… и делението става много по-трудно — каза Метю.

— Много сложно ми се вижда. Не би ли било по-лесно, ако се придържаш към обикновения начин? — подхвърлих аз.

— Ами, виж сега, налага се да използувам този начин, защото Чоки знае да смята само така — обясни Метю. — Тя не разбира обикновения начин и според нея е глупаво да се отегчава с десет различни цифри само защото имаме десет пръста, когато всъщност човек има нужда само от два.

Докато реша как да продължа, не откъсвах поглед от хартията. Значи, Чоки е забъркана в тази работа — трябваше да се сетя.

— Искаш да кажеш, че Чоки брои с „Д“-та и „Н“-та? — попитах.

— Горе-долу… но не точно така. Аз ги наричам „Д“ и „Н“ вместо „Да“ и „Не“, да ми е по-лесно.

Все още не можех да реша как да се отнеса към това ново нападение на Чоки и очевидно съм имал объркан вид, защото Метю продължи търпеливо:

— Виж, тате. Сто е ДДННДНН и понеже всяко удвоява това, което е дясната му страна, ако започнеш отдясно наляво, цялото значи: 1 — Не, 2 — Не, 4 — Да, 8 — Не, 16 — Не, 32 — Да, 64 — Да. Събери само „Да“-тата и се получава „сто“. Всяко число можеш да представиш по този начин.

Аз кимнах.

— Да, разбирам, Метю. Но кажи ми кога за първи път откри този начин.

— Нали ти казах, тате. Чоки така смята.

Отново се изкуших да нарека тази работа с Чоки измишльотина, но се спрях навреме. Само разсъдително казах:

— Но тя все пак го е взела отнякъде. Прочела го е в книга или какво?

— Не зная. Предполагам, че някой я е научил — отговори неясно Метю.

Дойдоха ми на ум още две задачи, които Тримбл ни показа, и му ги поставих, доколкото разбирах. И вече не се учудих, когато разбрах, че и те са изобретения на Чоки.

И ето ни отново в безизходица. Тъкмо мислех да сложа край на безплодния ни разговор, когато забелязах, че Метю е разтревожен. Сякаш взел някакво решение, той прекъсна мълчаливия си размисъл, целият му израз говореше, че се вълнува от нещо. Погледът му не се откъсваше от моя.

— Тате, не смяташ, че съм луд, нали?

Слисах се. Мисля, че успях да не го покажа.

— Боже мой, не, разбира се, че не. Откъде ти дойде на ум такова нещо?

— Ами Колин казва.

— Казал си му за Чоки ли? — попитах, обзет от растящо безпокойство.

Метю тръсна глава.

— На никого не съм казал освен на тебе, на мама и… Поли — додаде той малко тъжно.

— Добре си направил — окуражих го аз. — На твое място и аз не бих се доверил… И какво още казва Колин?

— Попитах го само дали познава някой, който може да чува глас, който му говори вътре в него. Просто исках да зная — обясни той сериозно. — Отговори ми, че не познава, защото всеки знае, чуването на гласове е първият признак на лудостта и такива хора ги затварят в лудница или ги изгарят на клада като Жана Д’Арк. Та се чудех…

— А, това ли било — казах аз със сигурност, която съвсем не изпитвах. — Това е нещо съвсем различно. — Отчаяно се мъчех бързо да си спомня правдоподобно звучащ пример, за да му покажа разликата. — Той сигурно е мислил за гласовете на провидението, които някои твърдят, че предвещават нещастия, карат хората да правят глупости и ги объркват така, че им е трудно да решат кое е правилно и кое не, кое е разумно и кое не. Тези гласове са съвсем различни от онези, които задават въпроси, говорят за двоичната система и т.н. Той сигурно е чувал за ония гласове, а пък теб не те е разбрал. Няма защо да се тревожиш, няма никакви основания за това.

Думите ми трябва да са прозвучали по-уверено, отколкото се чувствувах всъщност. Метю кимна с облекчение.

— Добре — удовлетворен, каза той. — Не би ми било приятно да съм луд. Никак не се чувствувам такъв.

Когато докладвах на Мери за нашия разговор, не споменах нищо за последната му част. Усещах, че това само ще увеличи тревогата й, без да помогне за изясняване на нещата, и се ограничих с обяснението на „Д“ и „Н“.

— Историята с тази Чоки започва да става все по-объркана — признах аз. — Всеки знае, че децата неспирно „откриват“ света, та нали за това, дявол да го вземе, е и училището. Но все пак предполага се, че за тях е удоволствие да научат нещо ново и са горди, когато имат успех. От психологическа гледна точка има нещо нездраво, за да не кажа смахнато в това, да приписваш собствените си постижения на една измислена личност. Направо не е нормално… И въпреки това трябва да признаем, че интересите на Метю се разшириха. Забелязва много повече неща и ги подлага на оценка за разлика отпреди. Придобил е и нещо подобно на чувство за отговорност; забелязала ли си?… Въпросът е, дали това „посредничество“ няма да причини вреда, онзи Тримбл не беше много доволен от резултатите, нали?

— О, добре, че ме подсети — прекъсна ме Мери. — Днес получих бележка от Мис Тоуч, която му предава география. Малко е объркана, но в общи линии жената ни благодари, че сме помогнали да се увеличи интересът му към предмета й, като същевременно тактично намеква да не прекаляваме с помощта.

— О, пак ли Чоки? — въздъхнах аз.

— Не зная, но предполагам, че Метю й е задал някои от онези странни въпроси, които задаваше на мен — къде е Земята и т.н.

В продължение на няколко минути стоях замислен.

— Ами ако променим стратегията — да чукнем малко тая Чоки… — предложих на Мери.

— Не — възрази тя. — Не намирам, че този е верният път. Тя сигурно ще се скрие искам да кажа, че Метю ще престане да ни се доверява и ще започне да крие. А това наистина ще бъде по-лошо, нали?

Разтърках челото си.

— Всичко е толкова сложно. Не е много разумно да продължаваме да го окуражаваме, от друга страна пък, е неразумно да го обезкуражаваме. Тогава какво?