Джон Уиндъм
Чоки (12)

12

Оставихме Метю да спи цялата сутрин. Слезе за обед унил и подтиснат, но бях радостен да видя, че не е разстроен. Нахранихме се и той се качи на велосипеда си и излезе сам. Върна се едва за вечеря — уморен, но гладен. Щом се нахрани, залитайки, се качи в стаята си.

Следващият ден бе неделя и той сякаш почти бе влезнал в предишното си „аз“. Когато го видя да омита на закуска сериозно количество храна, Мери малко се поуспокои. Изглежда, и Поли, усети, че нещата се нормализират, макар че явно нещо измъчваше мозъчето й. Скоро тя изплю камъчето.

— Няма ли да направим нещо? — попита тя.

— Какво искаш да кажеш с това „да направим“? — попита майка им.

— Ами нали днес е неделя? Можем да организираме нещо. Искам да кажа, че когато Златното копитце се върна след отвличането, в негова чест бе организирано тържество с атлетически състезания — разказа Поли с надежда.

— Обзалагам се, че то е спечелило на всички дисциплини — избъбра Метю с пълна с мармалад и препечен хляб уста.

— Е, нали тържеството е негово? — честно си каза Поли.

— Никакви атлетически състезания, нито каквито и да било празненства — заявих аз. — Ние с Метю ще се разходим кротко край реката, нали?

— Дадено — каза Метю.

Тръгнахме полека край брега.

— Тя ми каза, че трябва да си отиде — започнах аз.

— Да — съгласи се Метю. Въздъхна: — Този път ми обясни, както трябва. Но преди беше ужасно.

Не го попитах за обясненията, които му бе дала тя. Той отново въздъхна.

— Ще ми бъде малко скучно — забеляза той. — Тя ме научи да виждам нещата по-добре.

— Нали можеш да продължаваш да виждаш и сам? Светът е много интересен. Има много неща за гледане.

— О, да. Виждам. Повече отпреди, искам да кажа. Но човек се чувствува много самотен, когато трябва да гледа сам за себе си…

— Ако можеш да отразиш това, което виждаш върху хартията, ще можеш да го споделиш и с други хора… — подхвърлих аз.

— Да — призна Метю. — Няма да е същото, но все пак е нещо…

Спрях и бръкнах в джоба си.

— Метю, тук има нещо, което искам да ти дам. — Извадих малка, покрита с червена кожа кутийка и му я подадох.

Очите на детето се замъглиха. Ръцете му висяха неподвижни.

— Вземи я — настоях аз.

Той посегна и неохотно пое кутийката, гледайки я с потънали в сълзи очи.

— Отвори я — отново се обадих аз.

Той се колебаеше. Бавно и с нежелание натисна копчето и повдигна капака.

Обратната страна на медала блесна на яркото слънце.

Метю погледна с безразличие, близко до отвращение. Внезапно заинтригуван, той се наведе, за да го разгледа по-добре. В продължение на няколко секунди момчето стоеше, без да помръдне. После ме погледна усмихнато, макар сълзите му да не бяха пресъхнали още.

— Благодаря ти, тате… О, благодаря…! — каза той и отново сведе глава, за да го разгледа.

Бяха се постарали да го направят. Човек трудно можеше да познае, че нещо е било поправяно: