Джон Уиндъм
Чоки (11)

11

Това беше във вторник.

В сряда доктор Ейкът ни посети, както беше обещал. Подробно прегледа Метю, остана доволен от състоянието му и каза, че не виждал никаква причина Метю да не отиде на училище на следващия ден.

Същия ден Мери се почувствува задължена да се обади на сестра си Дженит, за да й съобщи, че Метю ни е върнат в пълна изправност, след което обаче трябваше да загуби доста време, за да й обясни, че все пак момчето не е достатъчно здраво, за да може да издържи семейно посещение — през следващите събота и неделя.

В четвъртък Метю се върна от училище възбуден и горд от откритието си, че е станал герой с национална известност, и в същото време съжаляваше, че не е могъл да разкаже нещо наистина вълнуващо.

В петък вече всичко бе наред.

Същата вечер Мери се почувствува уморена и малко след десет часа се качи да си легне. Останах долу. Бях донесъл малко книжа от службата с намерение да довърша работата си по тях в къщи и спокойно да си почина в събота и неделя.

Беше близо единадесет и половина, когато се почука на вратата. Метю мушна глава в стаята и предпазливо се огледа.

— Мама легна ли си? — попита той.

Кимнах.

— Преди повече от час. А и за теб отдавна е време — отговорих аз.

— Добре — отвърна момчето, докато влизаше, после внимателно затвори вратата след себе си. Беше по нощница и пантофи, а косата му стърчеше на всички страни. Помислих си, че е сънувал кошмар.

— Какво има?

Той се озърна, за да се увери, че сме сами и че е затворил вратата.

— Чоки е тук — промълви той.

Усетих, че ми прималя.

— Мислех, че си е отишла… завинаги — успях само да кажа.

Метю кимна:

— Така беше. Но сега пак се е върнала. Каза, че искала да ти кажа някои неща.

Въздъхнах. Колко беше хубаво, докато бях убеден, че цялата работа е приключена. Но Метю изглеждаше много сериозен и някак разтревожен в същото време. Взех цигара, запалих я и се облегнах назад.

— Много добре — казах. — Целият съм в слух. Какви са тези неща?

Метю обаче изглеждаше особено разсеян. Той сякаш не ме чуваше. Въпреки всичко бе чул моята забележка.

— Извинявай, татенце, само за минутка — и отново придоби разсеяното си изражение. Промените, които ставаха по лицето му, леките движения на главата създаваха впечатление, че гледаш телевизионен екран с изключен звук. Най-накрая това свърши, той кимна и каза на глас: — Окей. Ще опитам, макар да е доста съмнително дали ще се получи. — Обръщайки се към мен отново, той обясни:

— Чоки каза, че ще е много дълго, ако тя ми го казва на мен, пък тогава аз на теб, защото понякога не мога да се сетя за точната дума на това, което тя ми казва, а има случаи, когато това, което казвам, не отговаря на смисъла, който тя има пред вид, нали разбираш?

— Мисля, че разбирам — отговорих му аз. — Повечето хора често имат същите проблеми. Когато трябва да превеждаш, както е в случая, не е лесна работа.

— Никак — съгласи се Метю. — И затова според Чоки по-добре е тя лично да говори с теб.

— Ами добре — съгласих се и с това. — Нека започва. А аз какво да правя?

— Няма да стане по същия начин, по който говори с мен. Не разбирам защо, но тя може да разговаря направо само с някои хора. С теб няма да може и затова иска да опитаме един друг начин.

— Какъв начин? — заинтересувах се аз.

— Ами… виж сега… тя ще говори чрез моите уста… Както с рисуването — обясни ми той с не много сигурен тон.

— О-о — обадих се този път с известно съмнение. Чувствувах се объркан, не ми беше ясно какво може да излезе от това и дали трябваше да се съглася. — Не зная. Ти как мислиш…?

— И аз не знам — чудеше се Метю. — Но Чоки е абсолютно сигурна, че чудесно ще се справи, и аз й вярвам. За такива неща винаги излиза права.

Бях неспокоен, имах чувството, че искат да ме намесят в нещо, което подозрително много ми приличаше на спиритически сеанс. Опитах се да се измъкна.

— Виж какво, ако това наистина ще трае по-дълго време, не мислиш ли, че ще е по-добре, ако ти отидеш в леглото си. Там поне ще ти е по-топло.

— А, добре — съгласи се момчето.

И така качихме се в неговата стая. Той се мушна в леглото си, а аз се настаних на един стол. Не ме напускаше чувството, че не трябваше да разрешавам да ме въвличат в тази работа и че ако Мери беше тук, тя енергично щеше да се възпротиви.

Трудно можеше да ме успокои дори слабата надежда, че веднъж легнал, Метю може и да заспи.

Той се облегна назад с глава върху възглавницата и затвори очи.

— Сега няма да мисля за нищо — каза той.

Колебаех се, бях неспокоен и казах:

— Виж какво, Метю. Защо да не…? — но едва започнал, замълчах, тъй като очите му се отвориха. Сега вече момчето не гледаше в мен и като че ли никъде не гледаше. Устните му се разтвориха, после се събраха и така няколко пъти беззвучно, докато на края се чу гласът му:

— Говори Чоки.

 

 

Това не приличаше на спиритически сеанс. Метю с нищо не напомняше медиум — никаква бледност, никакво нарушение на дишането. Освен зареяния му поглед нищо не бе променено. Гласът продължаваше:

— Искам да ви обясня някои неща. Никак няма да е лесно да го сторя, защото използувам само понятията на Метю и само неговия… — кратка пауза — речник, който е прост, не е богат, а и някои значения не са му ясни.

Гласът си беше Метювият, само монотонността не беше типична за него. Имах усещането за умишлено подтисната решителност; сякаш състезател по бягане е заставен да тича в чувал. Неволно запленен, казах:

— Точно така, ще се постарая да следвам мисълта ви.

— Искам да поприказвам с вас, защото след това няма да се връщам. Вие ще бъдете щастлив да узнаете това: имам пред вид другата част от Метювия родител — мама, искам да кажа жена ви, ще е по-щастлива, защото тя се бои от мен и мисли, че ще му сторя зло. Но това е напразно, защото аз не желая никому нищо лошо. Разбирате ли?

— Мисля, че разбирам — отвърнах предпазливо. — Но не би ли било най-добре да ми кажете коя сте вие, каква сте, защо сте тук?

— Аз съм изследовател, искам да кажа разузнавач, т.е. мисионер… не, искам да кажа учител. Тук съм, за да ви науча на някои неща.

— О, нима? Какви неща?

Последва пауза, после отново:

— Метю няма думи за това… той не разбира.

— Изглежда, не ви е провървяло много като учител?

— Да, не много. Метю е твърде млад. Той може да мисли с много прости понятия, които са недостатъчни за трудни за разбиране идеи. Когато мисля за математика или физика, ние с него се разминаваме. Дори с цифрите е трудно. И това е добре, искам да кажа, имахме късмет.

Дотук предадох разговора ни, колкото можех по-точно, за да може страничният наблюдател да добие ясна представа за това, пред какво бях изправен и да обясня защо си позволих известна редакция оттук нататък. Не ми е възможно да отразя разговора дословно. Там, където понятията бяха прости, диалогът ни вървеше леко. Но щом Чоки се опиташе да ми каже нещо по-сложно, започваше да се запъва. Често пъти се бавеше, докато намери точната дума, докато открие друга близка по смисъл вместо употребената по необходимост дума; изпадаше и в безизходица — бедният речник на моя син на няколко пъти ни принуди да продължим, без да сме се разбрали.

А да не говорим през какво блато от любими Метюви нищо незначещи жаргонни безсмислици трябваше да изгазя: множеството от „някакъв си“, „подобен на“ или пък „искам да кажа“ и т.н. до такава степен комплицираха разговора, че моята редакция е абсолютна наложителна, ако искам да предам смисъла на онова, което Чоки искаше да ми съобщи — поне дотолкова, доколкото аз го схванах.

От самото начало можах да преценя, че диалогът ни никак няма да е лесен. Видът на Метю в леглото, докато говореше с безизразното му изражение и зареяния в нищото поглед, ми действуваше по-подтискащо от вида на който и да било вентролог^[1]. Така ме разстройваше, че имаше моменти, в които дори не чувах какво ми казва.

Загасих лампата, та да мога да се съсредоточа, пък не ме напускаше все още и тайната надежда, че на тъмно момчето може и да заспи.

— Добре. Продължавайте — обадих се аз в настъпилия мрак. — Вие сте мисионер или учител, или изследовател. Но откъде сте?

— Отдалеч.

— Далеч? Колко далеч?

— Не зная. На много, много парсека оттук.

— О-хо — казах аз.

— Бях изпратена да разбера каква планета е вашата.

— Така ли? А защо?

— На първо място да видя дали ще бъде от полза за нас. Знаете ли, в сравнение с вас ние сме много по-стар народ и планетата ни е много по-стара от вашата. От много време за нас е ясно, че ако искаме да оцелеем, ни е нужна нова планета. А това е трудно. На кораб, движещ се със скоростта на светлината, е необходимо много-много време, за да отиде където и да било. Не може да се рискува изпращането на кораб, ако не сме сигурни, че планетата е подходяща. Съществуват неизброим брой планети. И възможностите да открием подходяща за нас са също безкрайно много.

Ето защо се изпраща разузнавач или изследовател. Разумът няма маса и не му е нужно време за път. Разузнавачът докладва. Ако съобщи, че условията за живот там са подходящи за нас, отиват и други разузнавачи, които да проверят. Ако и техните доклади са благоприятни, астрономите се залавят за работа, за да определят разположението на въпросната планета. Когато се установи, че разстоянието е реално и постижимо, тогава се изпраща кораб с колонисти. Но това става много рядко. От хиляди години насам се е случило само четири пъти, а са основани две колонии.

— Разбирам. И кога да очакваме ваш кораб тук, на Земята?

— О, вашата планета не е подходяща за нас. Тя е изключителна — много красива, но прекалено студена и има много вода. Съществуват още ред причини, които правят невъзможно нашето заселване тук. Това можех веднага да кажа.

— Тогава защо останахте? Защо не отидохте да търсите друга планета?

Чоки търпеливо продължи:

— Ние сме изследователи и доколкото се простират сведенията ни — единствените в цялата вселена. Дълго време смятахме, че само на нашата планета е възможно да се поддържа живот. По-късно открихме и други, но те са малко. Още по-дълго време смятахме, че сме уникални — единствената интелигентна форма на живот, единствен, необикновен връх на разума в неизбродния, враждебен космос, — напълно самотни в ужасните пустини на пространството… И отново разбрахме, че сме грешили…

Но разумният живот е рядкост… голяма рядкост наистина… най-рядкото създание…

Но и най-скъпоценното…

Защото разумният живот единствено дава смисъл на вселената. Той е нещо свято, трябва да се пази и цени.

Без него няма начало, няма и край, без него не може да има нищо друго освен безсмислен хаос…

Следователно отглеждането и запазването на всички интелигентни форми е свещено задължение. И най-слабата искрица разум трябва да се раздуха, за да загори като пламък. Ако разумът е в окови, то те трябва да се разчупят. На ограничения разум трябва да се даде тласък за развитие. От извисения разум трябва да се поучим. Ето затова съм тук.

Доста време бе необходимо, за да изслушам тези възвишени, малко високопарни слова.

— И в коя от всички тези категории причислявате интелектуалното ниво на тази планета?

Чоки, т.е. Метю, отговори без колебание:

— Към ограничения. Вашият разум е успял със собствени усилия да преодолее някои от собствените си слабости — което е много обещаващо за етапа, на който сте. Намирате се в началото на примитивната технология.

— Ние сме на мнение, че доста бързо се развиваме.

— Да, добре е това, което сте успели да направите с електричеството само за сто години, добре сте се справили и с парата за кратко време. Но това, което сте измислили, е прекалено тромаво и неефективно. А двигателите ви с бензин са направо достойни за оплакване — примитивни, мръсни, шумни, отровни, да не говорим за колите ви — варварски опасни, груби…

— Да — прекъснах я аз. — Бяхте говорили за това с Метю и преди. Но имаме вече и атомна енергия.

— Вярно, но в съвсем елементарен вид. Бавно се учите. И вие все още сте прекалено зависими от слънцето.

— От слънцето?

— Да. Всичко, което имате и сте, дължите на слънчевите излъчвания. Директното му излъчване ви е нужно, за да топлите телата си и да отглеждате храната си, да имате прясна вода; то би могло да ви поддържа още милиони години. Но на разума не му е достатъчно само да просъществува. За да расте и се развива, той се нуждае от енергия.

Напоследък сте съумели да овладеете и натрупаната от вашето слънце енергия и наричате това прогрес. Това не е прогрес. Прогресът е приближаване към някаква цел. Каква е вашата цел? Не знаете и тъй като не я знаете, все едно че се движите в кръг — което всъщност и правите, защото вие пилеете енергийните си източници. А те са вашият капитал. Когато ги изчерпите, ще се върнете обратно на нивото, на което сте били, преди да ги откриете. Това не е прогрес, това е разточителство.

Горивата ви, вашият капитал, разбира се, трябва да се използуват. Замразената мощ не носи никому нищо. Но тя трябва да се използува, а не да се разпилява. Тези горива трябва да се влагат за добива на по-голяма, в по-съвършен вид енергия.

Вярно е, че притежавате някаква елементарна форма на атомна енергия, която без съмнение ще развиете. Но това е почти единственият ви влог за бъдещето. Повечето от вашата сила се използува за производство на машини, които изразходват енергията ви все по-бързо и по-бързо, а източниците й имат определен предел. Краят на всичко това е само един.

— Имате право — съгласих се аз. — И какво по ваше мнение трябва да направим?

— Да използувате вашите източници, докато все още ги имате, за да изнамерите и развиете енергиен източник, който не е ограничен. Ако успеете да постигнете безкрайно снабдяване с енергия, ще можете да се отървете от затворения кръг на базиращата се на слънцето ви икономика. Няма да бъдете изолирани и обречени на дегенерация поради изразходване на ресурсите си. Ще станете частица от по-голям свят, защото наличието на неизчерпаем източник на енергията дава и безкрайни възможности.

— Разбирам — казах аз. — Макар и не съвсем… Какъв е този неизчерпаем източник на енергия?

— Радиацията — космическата радиация. Тя може да бъде овладяна и използувана.

Замислих се, после попитах:

— Колко странно, че в свят като нашия, претъпкан с учени, никой не се е сетил за съществуването на този източник.

— Също толкова странно е, че преди двеста по вашето летоброене години нито някой е разбирал, нито някой е подозирал възможностите на екелктричеството. Но те бяха налице и ги откриха. Същото е и с „ххххх“.

— Същото е и с кое?

— Метю няма дума за това. То е понятие, което той не може да схване.

След кратка пауза попитах:

— Значи, вие сте тук, за да ни продадете нов вид енергия? Защо?

— Казах ви вече. Разумните създания са голяма рядкост. Всеки техен представител има задължения към останалите. Нещо повече, някои от тях са на по-високо ниво. Никой не може да предвиди какви са латентните възможности на всяка форма на интелект. Днес ние можем да ви помогнем да преодолеете някои ваши проблеми; а след време може би ще напреднете така, че някой ден да сте в състояние да помогнете на нас. Прилагането на „ххххх“ е само първото нещо, на което можем да ви научим. То ще освободи вашия свят до голяма степен от черната работа и ще разкрие пред вас път за бъдещо развитие.

— Значи, за вас нашият свят е подходящо за влагане предприятие.

— Би могло да се каже и по-иначе: ако един учител не обучава своите ученици, така че те да го надминат, няма да има напредък.

Тя говори още много в тази насока. Дори в един момент ми стана досадно. Трудно бе да насочвам разговора от общото към частното. Чоки, изглежда, бе взела своята мисия твърде присърце.

Аз обаче исках да зная защо от милиони други възможни домакини на Земята тя бе избрала именно Метю!

Чоки ми обясни, че „милиони“ е твърде преувеличено. Условията зависят твърде много от типа на живия интелект, а в случая били налице няколко изисквания, които трябва да са изпълнени. На първо място, обектът трябва да има мозък, който да е подходящ за приемане на нейните съобщения. Това без съмнение трябва да важи и за двамата. На второ място, трябва да е млад, и то по няколко причини. Младият мозък е най-подходящ поради лекотата, с която възприема чудесата от приказките, легендите и митовете. Едно дете няма да се разтревожи или зададе купища въпроси при срещата си с нещо, също толкова необикновено, колкото са и приказките. От друга страна, всички възрастни хора имат създадени твърди понятия за това, кое е възможно и кое не. Всеки опит за контакт би предизвикал страх: обикновено те смятат, че полудяват, което много пречи на разбирателството. На трето място, мозъкът трябва да може да подлежи на развитие, нещо, с което за нейно удивление много малко хора могат да се похвалят. Четвърто, притежателят трябва да живее в развита в техническо отношение страна, където образователната система дава добри възможности.

Тези изисквания стесняват възможностите значително, но най-накрая търсенията й я довели до Метю, който отговарял на всички изисквания.

Казах, че все още не разбирам целта й. Мисля, че въпреки монотонността в отговора й успях да доловя нотка на тъга:

— Щях да събудя у Метю интерес към физиката. Той щеше да разбере и с моя помощ щеше да напредне много. Колкото неговите познания се увеличаваха, толкова по-голяма база за общ език щяхме да имаме. Щеше да започне да схваща някои от нещата, които щях да му предам. Постепенно щеше да научава все повече и общуването ни щеше да стане лесно. Щях да го убедя, че „ххххх“ съществува, и той щеше да започне да го търси. Разбира се, мога да му обяснявам нещата само в понятна за него форма. Все едно — тук тя замълча малко — да учиш специалист по парни двигатели как да направи радиоапарат, без той да има понятие от електричество, без да знае названията на всяка част или функциите й. Трудно, но когато има време, търпение и ум — пречките се преодоляват.

Ако Метю успееше да докаже съществованието на „ххххх“, нека го наречем „космическа енергия“, можеше да стане най-прочутият човек на Земята. По-велик от вашите Нютон или Айнщайн.

Тя замълча. Наруших мълчанието:

— Не мисля, че това би било много подходящо за Метю. Той никак не можеше да търпи да го хвалят за спасяването на Поли. Искам да кажа, че тази неспечелена от него слава би му тежала още повече.

— Той щеше да я спечели с много труд. С много.

— Вярвам ви, но въпреки това… Е, това сега няма значение. Кажете ми, моля, защо решихте да се откажете.

— Направих грешки. Мисията ми тук не успя. Това беше моята първа задача. Бях предупредена за трудностите и опасностите, с които може да се сблъскам. Но не обърнах достатъчно внимание. Грешката е само моя.

Разузнавачът, изследователят — обясни тя — трябва да остане безпристрастен, свободен. Не бива да се привързва към домакина си и преди всичко трябва да бъде сдържан.

Чоки го бе разбрала добре на теория, но влязла веднъж в контакт с Метю, оказало се, че сдържаността не е нейна добродетел. Целият й престой на Земята бил изпълнен кога с по-малки, кога с по-големи грешки. Например, когато видяла, че животът на Земята е странно устроен и изостанал, била си позволила да изрази недоволството си; разрешила си дори да прояви тези си чувства, което е още по-лошо. Не бивало разузнавачът да влиза в спор, както бе станало с Метю, а да не говорим за презрителните забележки по повод на местните жители или на някои от техните предмети. Трябвало само да установи, че Метю не умее да рисува, а не да му помага. Длъжна е била да сведе до минимум влиянието си. За нищо на света не е бивало да си разреши да се привърже към Метю до такава степен, че да се намеси в естествения ход на нещата. И колкото и да е тъжно, длъжна е била да го остави да се удави…

— Е, мога само да съм ви благодарен за вашата липса на сдържаност в този момент — обадих се аз. — Но наистина ли тези изблици на несдържаност са толкова опасни? Разбирам, че те могат да предизвикат известно неодобрение, ние самите си изпатихме от излишното внимание, с което момчето бе заобиколено във връзка с тези ваши прояви, но дори взети заедно, не ми се струват чак дотам страшни, че да доведат до вашето проваляне.

Чоки обаче продължаваше да настоява, че това е причината. Тя бе усетила, че я заплашва неуспех още тогава, когато Метю бе проговорил пред Лендис.

— Той му каза твърде много — каза тя. — Чак тогава си дадох сметка, колко много съм се разбъбрала пред Метю. Единствената ми надежда беше, че Лендис ще се окаже достатъчно глупав и ще реши, че това е чисто и просто детинска фантасмагория. Но Лендис не се оказа глупав. Напротив, случаят му се видя страшно интересен, сподели го със сър Уилиям Торби и той се съгласи с него.

Чоки продължи:

— Когато сър Уилиям хипнотизира Метю, той не хипнотизира и мен. Чувах това, което чуваше и Метю, можех да виждам също и през неговите очи. Видях как сър Уилиям включи магнетофона си и започна да задава въпроси. Първоначално просто му стана интересно. После започна да става все по-внимателен. Престори се, че не разбира на няколко пъти, за да го подведе. Настоя, че уж Метю е казал някои неща, които той всъщност не бе казал. Задаваше му подвеждащи въпроси, с които да го накара да си измисля или да излъже. Когато нито един от тези капани не успя, той спря магнетофона и се загледа в момчето много замислено. Докато траеше играта с въпросите, виждах, че става все по-възбуден. Когато си наля нещо за пиене, ръката му леко трепереше. Докато отпиваше от чашата, гледаше Метю втренчено като човек, който е попаднал на златна жила и не може да повярва на очите си.

Не след дълго остави чашата си с решителен жест. И като се съсредоточи, пристъпи хладно и методично към работа. Включи отново магнетофона, взе лист и молив, затвори очи, за да събере мислите си, и тогава започна истинското разпитване…

Гласът на Чоки-Метю спря за миг.

— Тогава разбрах, че съм се провалила… Да се опитам да продължа да работя с Метю би било не само пилеене на време, но и опасно. Трябваше да го напусна, а знаех, че ще го накарам да страда от тази раздяла. Мъчно ми беше, но длъжна бях да го убедя, че наистина си отивам завинаги… и никога няма да се върна. Което и ще стане.

— Не разбирам много…

— Очевидно беше, че след откритието си сър Уилиям щеше да се опита да го използува; или да го съобщи поне на още някого, а стане ли това, тогава цялата работа ще се проточи безкрай…

Животът го доказа много бързо. Отвлякоха Метю. Инжектираха го с всевъзможни опияти. Той говореше… Изстискаха го докрай. Всяка дума, която бях разменила с него, бе записана на магнетофон… Но те записаха и тъгата му от раздялата му с мен… Беше твърде тъжно и това ги убеди, че е вярно… Не бяха лоши хора. Положително не искаха да му сторят нещо лошо. Напротив, преди да разберат, че съм го напуснала, той бе за тях изключително ценен. Усетиха, че Метю е проводник, чрез който, след като натрупат достатъчно информация, аз бих могла да им съобщя данни, които да променят енергийните източници на целия свят. Щом се увериха, че съм го напуснала, предприеха най-разумното, което можеха да сторят — да го пуснат и да го държат под наблюдение. Винаги ще могат да го приберат, ако усетят, че съм се появила. И те ще продължават да го наблюдават…

Не зная дали са успели вече да сложат подслушвателни устройства в тази стая, но сигурно ще сложат. Сега обаче това няма значение, защото аз наистина ви напущам.

Прекъснах я:

— Нещо не разбирам напълно. Които и да са били тези „те“, те държаха Метю в свои ръце. Разбрали са, че той се нуждае от най-доброто възможно обучение по физика и математика и всичко останало, за да ви разбере. Нали точно това искахте: канал за връзка. Ако целта ви, както сама казахте, е да ни научите как да овладеем „космическата енергия“, в такъв случай разполагате с нужното: вие искате да предадете, те искат да научат. А вие, вместо да се възползувате, се оттегляте… Нещо не се получава…

Настана мълчание.

— Струва ми се, че вие изобщо не разбирате вашия свят — отговори Чоки. — И преди ви казах: щом някой каже новината някому, нещата не могат да се овладеят повече. Съществува икономически шпионаж, съществува и изкушение… Съществуват могъщи империи: на нефта, на газта, на въглищата, на електричеството, на атома. Как мислите, колко ще платят те за информация, че съществованието им е заплашено? Милион лири… два милиона… три милиона… и дори повече. Все някой ще победи…

И тогава какво значение има за тях животът на едно малко момче? Какво значение ще има животът на стотици хора? Съществуват толкова начини за постигане на целите…

Не бях помислял за това…

Чоки продължи:

— Казвам ви всичко това, защото Метю ще бъде следен и вие скоро сам ще го усетите. Не е от голямо значение, но не му го казвайте, освен ако не е наложително. Неприятно е да знаеш, че те наблюдават. Ако сте умен, ще направите всичко възможно той да не се занимава с физика или наука изобщо — тогава няма да имат основание за каквито и да било подозрения. Той започва да вижда вярно нещата и да добива някаква представа от рисуване. Като художник ще бъде в безопасност…

Не забравяйте, че нищо от това, което ви казах чрез него, той не знае.

А сега е време да се сбогувам.

— Връщате се отново във вашия свят, така ли?

— Не, имам още работа тук. Но провалът ми ще я затрудни още повече. Ще ми трябва много повече време, защото ще трябва да бъда предпазлива. Ще ме следят отсега нататък.

— Мислите ли, че въпреки това ще можете да се справите?

— Разбира се, че ще се справя. Трябва да се справя. Това е мой дълг. Сега обаче ще използувам друга тактика. Намек тук, намек там, на едни — нови идеи, на други — вдъхновение; десетки и десетки частици съвсем дребни сами по себе си, докато един ден най-неочаквано се съберат в едно. Задачата ще бъде решена, тайната — открита… Ще мине много време, докато това стане. Вероятно след вашето поколение. Но ще стане… непременно ще стане…

— Преди да си отидете — прекъснах я аз, — кажете ми как изглеждате, Чоки? Струва ми се, че ще разбера всичко по-добре, ако мога да си ви представя. Ако дам на Метю лист и молив, ще може ли той да ви нарисува?

Последва мълчание, след което чух кратко и категорично:

— Не! — И после отново: — Не — повтори Чоки с Метювия глас. — Дори аз с моето специално обучение понякога трудно мога да повярвам, че създания като вас могат да притежават истински разум. А смятам, че за вас ще е по-трудно да повярвате, че аз съм интелигентно същество, ако ме видите… Не, по-добре не. — Гласът отново замълча, след което чух: — Довиждане.

Станах. Бях се схванал и ми бе студено. Зад пердетата се появиха първите проблясъци на зората, които осветиха легналия Метю с поглед, втренчен в нищото. Пристъпих към момчето. Устните му се разтвориха.

— Не — промълвиха те, — оставете го. Трябва да се сбогувам и с него.

Поколебах се за миг, после казах:

— Добре. Довиждане, Чоки.