Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (4)

Картинната галерия

Той тръгна напред. Мартин се изкачи след него по широката каменна стълба, като не можеше да се начуди на величествените й размери. Стъпалата бяха гладки като стъкло.

Мартин се озова в грамадна зала, чиито масивни колони бяха изсечени в скалата. Електрическите лампи я осветяваха. Стените, колоните, дори сводът бяха покрити с барелефи с птици, четириноги и влечуги в ярки, свежи цветове, сякаш са правени вчера.

Мартин се оглеждаше, без да каже нито дума.

— Удивително, нали? — каза старецът. — Управителите на музея на Саут Кенсингтън биха платили скъпо, за да видят това. Вижте, ето един ихтиозавър, голямата риба-гущер, а по-нататък един динозавър. На свода са изобразени птеродактили по време на полет, ужасните летящи гущери от някогашните времена. Тук ще видите животни, които познаваме само от намерените скелети.

— Фантастично! — каза Мартин.

— Утре ще ви покажа още по-учудващи неща — каза Дистън. — Бъдете така добър да ме последвате.

Като прекоси залата, старецът отвори една врата и покани Мартин да влезе в друга зала. Тя беше широка, с големи, обърнати към езерото прозорци с дебели стъкла.

На другия край на залата имаше врата, която водеше към спалня, зад която се редяха и други стаи.

— Това преди беше галерия — обясни Джулиъс Дистън. — Ние я преградихме и направихме повече помещения. Това е вашата стая. Когато бъдете готов, върнете се тук за вечеря.

Мартин намери в стаята си сапун, топла вода и чисти кърпи. Когато се върна, масата беше сложена и един негър, в ленена дреха поднасяше ястията.

— Мартин Крузо — каза Дистън, — това е Сципион Мак, единственият оцелял от всички, които дойдоха с мен на Изгубения остров.

— Аз много доволен види масса — каза Сципион. — Аз казвам на господар, че невинаги добро да бъдеш сам. Ти направил добре да дойдеш, ти добър дошъл тук, масса.

— Ти си много добър, Сципион — сърдечно отговори Мартин.

За пръв път след смъртта на баща си той не се чувстваше самотен и нещастен.

Вечерята започна с риба.

Дистън гледаше Мартин и се наслаждаваше на апетита му.

— Тези плодове са от нашата градина, утре ще ви я покажа. Отглеждам портокалови дървета, които на всеки три години дават плодове.

— Как постигнахте тези резултати?

— Чрез електричество. Използвам електричеството за отглеждане на растения.

— Откъде черпите това електричество?

— От водата.

— Значи вие имате турбини? — каза Мартин.

— Разбира се. Донесохме ги със себе си.

— Но как? — попита учудено Мартин.

— Много просто, приятелю. Тук дойдохме с подводница. Бяхме с доктор Олаф Кригер, датски учен. Искахме да направим няколко опита. Кригер откри случайно старата северна карта, за която ви казах. Решихме да дойдем тук. Как? Преди двайсет години подводницата току-що бе открита. Знаех за опитите на Холанд. Поръчахме една петстотинтонна подводница, която нарекохме „Сага“. Намерихме седем добри моряци, преминахме под водораслите и се озовахме на острова.

Той млъкна, тъга се изписа по красивото му старческо лице.

— От деветимата мъже, които преди деветнайсет години се качиха в подводницата, останахме живи само двама — Сципион и аз.

Двама — Нортън и Филипс — бяха убити, когато лемурите ни нападнаха. След това Кригер замина с трима моряци за Европа, за да търси материали и работна ръка.

Той се върна и докара необходимите материали и двама новаци. Те бяха смели хора. С цивилизацията се свързвахме посредством радиостанцията. Бяхме нападани няколко пъти, но благодарение на съвременните оръжия успявахме да отблъснем свирепите лемури. До 1914 година всичко вървеше чудесно, но тогава избухна войната.

Доктор Кригер мислеше, че Дания ще се намеси, и се завърна в отечеството си. Тогава останахме със Сципион и Гюнтер.

Кригер обеща да ни изпрати незабавно „Сага“.

Но уви, изглежда не е успял да стигне до Дания. Откакто е заминал, нямам никаква вест нито от него, нито от тези, които го придружаваха. Сигурно „Сага“ се е натъкнала на мина или пък е била заловена.

Професорът отново въздъхна тежко.

— Дълго време чаках и тайничко се надявах да се върне. Но трябваше да се примиря. Напълно бяхме изолирани от външния свят. Можехме само да излъчваме сигнали и да се надяваме на случайността. Сполетя ни ново голямо нещастие. Когато Гюнтер ловеше риба в езерото, бе нападнат от едно чудовище. Не можехме да му помогнем, лодката стана на парчета, а самият той изчезна във водата.

— Какво беше това чудовище?

— Една гигантска костенурка. Водата в езерото не е солена и се свързва с морето чрез тесен канал. Понякога в него проникват странни същества…

Дочаках края на войната и тогава започнах да изпращам сигналите, които ви доведоха тук. Приятно ми е и още един път ви благодаря.

Мартин се изчерви.

— Не е необходимо — рязко отвърна той. — Тук дойдох както по ваше, така и по свое желание. Изгубих баща си и цялото му богатство поради измама на съдружника му Мортън Уилърд. Сега ми трябват пари, за да възвърна доброто име и честта на баща си.

Мартин разказа за мошеничеството на Уилърд, истинския виновник, който избягал, след като опетнил името на господин Крузо и обрал нещастните преселници.

— Единствената цел в живота ми е да се снабдя с достатъчно пари, за да изплатя дълговете, които тежат върху паметта на баща ми. След това ще се заема с Уилърд.

Професорът кимна одобрително с глава.

— Това ви прави чест, млади приятелю. Аз ще ви помогна, доколкото ми позволяват възможностите. Не съм богат, защото изхарчих почти цялото си състояние за екипирането на „Сага“, а на този остров няма злато. Но затова пък на съседния остров — Лемурия — има колкото искаш.

Очите на Мартин светнаха.

— Откъде знаете това? — запита той.

— От лемурите, които ни нападат. Един момент, сега ще ви покажа.

Той отиде в другия край на стаята и откачи от стената тежък щит, направен от кожата на непознато животно и обкован с дебели плочки от жълт метал.

— Тук има повече от трийсет унции злато — каза той. — Шлемовете им също бяха покрити със злато. Изглежда, те не познават друг метал, ако изключим бронза. Имат и бисери, защото много от тях носеха бисерни огърлици. Имам желание да опозная Лемурия, защото на острова трябва да има много интересни неща. Не забравяйте, че лемурите принадлежат към една отдавна изчезнала раса. Скоро правих опит да вляза във връзка с тях. Планът ми е да хвана няколко лемури, да ги обуча и чрез тях да спечеля останалите на своя страна. Щом научим езика им, ще можем да се сприятелим с тях.

— Чудесна идея! — извика Мартин. — Единственото нещо, което не мога да си представя, е как ще хванем някого!

— Ще почакаме да ни посетят. Те правят това един път в годината. Сигурен съм, че живописната пещера е свята за тях, един вид място за поклонение. Те ще ни нападнат, защото им пречим.

Разговорът продължи до десет часа, след което професорът изпрати Мартин до стаята му. Той легна и веднага заспа.

През нощта Мартин усети, че някой го бута по рамото. Като се огледа още сънен, той видя сведено над себе си черното лице на Сципион. В ръката си негърът държеше запалена свещ.

— Ти станеш бързо-бързо, масса Крузо — каза тихо той. — Има лошо за нас.

— Какво има? — сънено попита Мартин.

— Хора дошли от друг остров. Това не добро.

— Искаш да кажеш, че са ни нападнали?

— Да, масса. Аз мисли, те видели хвърчило и дошли да видят. Те вече там.

В дълбоката тишина на непрогледната топла нощ звучеше някакъв протяжен напев, придружен от ритмичния плясък на греблата.