Точно навреме!
Изминаха няколко часа. Въздухът ставаше все по-чист и вулканът постепенно затихваше. На дневна светлина островът изглеждаше пуст и зловещ.
Мартин и Сципион заведоха професора в пещерата, а след това отидоха да разгледат потока. Стигнаха до пресъхналия извор. Оттам се виждаше морето, но от кораба нямаше и следа.
Измъчваше ги силна жажда. Те пазеха водата, която имаха, за професора. Ако не завалеше, а те не се надяваха на дъжд, ги очакваше мъчителна смърт.
На връщане Сципион съвсем се натъжи.
— Мен мъчно не за Сципион, масса Мартин, на мен мъчно за професора. Аз винаги добре готви на него. Аз вече не може прави добро ядене без вода.
— Бъди смел, приятелю — отвърна Мартин. — Лемурите ще се опитат да преминат през водораслите. Жрецът е умен човек и няма да ни остави да загинем.
— Тогава аз трябва стои на пост — каза негърът.
— Това е добра идея, Сципион. Отиди да наблюдаваш. Аз ще поговоря с професора и ще дойда да те сменя.
Мартин се върна в пещерата, където намери професора.
— Опитвам се да направя апарат за дестилиране на морска вода — със слаб глас каза Дистън. — Лошото е, че няма витлообразна медна тръба. Почти всичките ми инструменти са затрупани.
— Аз ще ви помогна — каза Мартин с пресипнал глас.
Гърлото му беше пресъхнало. Едва говореше. Чувстваше се отпаднал, но мобилизираше цялата си воля, за да издържи. Двамата заработиха с последни сили.
— Безполезно е — тъжно каза професорът и се изправи. — Не можем да направим нищо. Страхувам се, че краят ни наближава.
Пред очите му причерня и той залитна. Мартин едва успя да го задържи.
— Наистина това е краят — горчиво промълви Мартин, като положи професора на земята. — Да можех поне да изплатя дълговете на баща си, а после да става каквото ще. Това е истинско проклятие на съдбата! Само като си помисля колко злато ме чака на другия остров!
Крайно изтощен, той падна до безчувствения професор.
— Професор! Професор! Масса Мартин! — извика Сципион и се втурна запъхтян при тях.
— Какво има? — попита Мартин, като се приповдигна.
— Подводница върнала — извика Сципион.
Мартин го погледна смаяно.
— Да не си се побъркал? — каза той.
— Аз не побъркал. Аз с ума си. Аз казва само истина. Там в пристанище има подводница. Аз види капитан Кригер, както види теб.
— Но тя отдавна е потънала! — отвърна Мартин.
— Аз не знае, масса. Сега подводница там. Ти дойдеш веднага!
Любопитството възвърна силите на Мартин. Той грабна една лампа и изскочи навън, като се олюляваше на всяка крачка. Наистина от черната замърсена вода се подаваше дългата и тясна куверта на подводница. Люкът беше отворен. Оттам излезе широкоплещест и нисък човек и Мартин разбра, че това действително е старият приятел на професора — датският капитан Кригер.
Мартин не вярваше на очите си. Черни кръгове заиграха пред погледа му. Коленете му се подгънаха, силите го напуснаха и той безшумно се строполи на земята.
* * *
— Това е чудо! Кригер, това сън ли е?
Този глас, който стигна до ушите на Мартин, беше на професора. Младият мъж бавно отвори очи, огледа се и видя, че се намира в каюта. Срещу него на удобен диван лежеше професорът. Между тях в кресло седеше капитан Кригер. Кабината беше осветена с електричество и по глухото равномерно бръмчене на моторите Мартин разбра, че пътуват.
— Това е дълга история, Дистън — казваше Кригер. — Не се учудвам, че сте си помислил най-лошото. Спасихме се по някаква случайност. Пристигнахме след много премеждия в Копенхаген. Разбрах, че родината ми е запазила неутралитет, отидох в Англия и постъпих като доброволец в армията.
— Защо не се върна след сключването на примирието? — попита професорът.
— Бях болен. По време на полет една бомба падна близо до мен. Сътресението беше силно и получих амнезия. Боледувах няколко месеца. Едва през март паметта ми се възвърна. Тогава се помъчих да вляза във връзка с вас, но вашата дължина на вълните ми беше неизвестна. Върнах се в Дания и видях, че „Сага“ е в много лошо състояние. Не можех да я поправя, защото нямах пари. По-късно намерих, но ремонтът продължи няколко месеца. Все пак „Сага“ и сега не е в добро състояние. Преминаването под водораслите беше много трудно!
— Но сте минали! — каза професорът. — Дойдохте точно навреме. Нямаше да издържим дори още едно денонощие. Нямахме капка вода.
— Радвам се, че съм пристигнал навреме — каза Кригер. — Но ми се струва, че Мартин Крузо е направил за вас всичко, което е било по силите му.
— Той е чудесен човек — разпалено каза професорът. — По-добър и по-верен приятел не съм имал досега. Обичам го като свой син.
В този момент Мартин се извърна и каза:
— Добър ден, професоре!
Професор Дистън седна на дивана.
— Мило дете, как се чувствате?
— Великолепно — отговори Мартин. — Съжалявам, че припаднах!
— Хм! — промърмори Кригер. — Друг на вашата възраст би припаднал далеч по-рано, още като види опасността. Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Крузо, и да ви благодаря за всичко, което сте направил за стария ми приятел.
— Всъщност истината е съвсем друга — каза Мартин, като се изчерви. — Професорът беше много добър към мен.
— Да оставим комплиментите и да помислим за бъдещето. Възнамерявам да отидем в Новия свят. Американският бряг е по-близко от английския. Разнебитената „Сага“ ще може да стигне до там.
Мартин подскочи от радост, но веднага добави:
— Първо трябва да отидем в Лемурия.
Капитанът го погледна изненадано.
— Това е невъзможно. Ние сме под водораслите и нямаме много гориво, нито необходимия кислород, за да отидем там.
— А златото ми? — каза Мартин.
— Какво злато?
— Жрецът Хаймер и Акон ми обещаха злато колкото искам! — изстена младежът. — Вие нищо ли не сте му казал, професоре?
— Аз ли? — отвърна Дистън. — Но аз нищо не знам!
— Да, забравих — промърмори Мартин. — След смъртта на Одън и след края на бунта принцът и Хаймер ми предложиха злато. Професоре, вие знаете за какво ми е необходимо.
— Да, за да платите на онези бедни преселници, които съдружникът на баща ви изиграл в аферата със земите в Бо Сабл, Флорида.
Капитан Кригер тъжно погледна Мартин.
— Жалко, че не знаех това! Гледах да не приближавам до Лемурия, защото мислех, че жителите й са наши врагове. Вече е много късно, доста сме се отдалечили.
Мартин не произнесе нито дума, но по лицето му се изписа разочарование. Той вярваше, че с това злато ще може да възстанови доброто име на баща си. Освен това след апокалипсиса на Изгубения остров професорът не притежаваше никакви пари и бе осъден на пълна бедност.
— Не бихме ли могли да се върнем? — попита Дистън.
— Невъзможно е, професоре. Ние имаме толкова бензин, колкото да стигнем до най-близкото пристанище.
— Кое е то?
— Кей Уест, най-южното пристанище във Флорида. Нямаме избор, приятелю. Това е най-близкото място, където ще можем да се снабдим с всичко необходимо.
— Какво ще правим след това? — запита професорът.
— Ще продадем старата подводница и ще се помъчим да се върнем в Европа. Мисля, че това е единственото нещо, което можем да направим.
— Нека не се отчайваме, Кригер. Положението ни наистина не е розово, но най-важното е, че спасихме кожите си. Бог е добър, все ще намерим начин да се устроим!
