Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (26)

Пленници на водораслите

Няколко минути тримата мъже стояха втрещени. Те безмълвно гледаха черната разпенена вода в тунела. От време на време на повърхността се показваха трески, но от самолета-амфибия и моторната лодка нямаше и следа. Нещастието беше толкова неочаквано, че доведе всички до отчаяние. Пръв заговори професорът:

— Страхувам се, че това е краят.

Мартин поклати глава.

— Не — каза той, — не трябва да губим кураж. Лемурите ни изпратиха един кораб.

— Кораб? — смаяно повтори професорът.

— Да. Те вече са наши приятели. Ще ви разкажа по-късно как стана всичко. Тя тръгна преди мен. По пътя я задминах. Не вярвам да намери пътя в тъмнината, но предполагам, че утре сутринта ще бъде тук. Трябва да намерим удобно място, където да прекараме нощта. Щом съмне, галерата ще бъде тук.

— Аз не мисли остров дочака утре — жално въздъхна Сципион. — Професор казва всичко направи бум като буре барут, кога тури кибрит.

— Не въздишай — сърдито го прекъсна Мартин. — Той още не е направил бум. Трябва да решим — тук ли ще останем, или ще потърсим убежище навън. Какво мислите, професоре?

— Навън ще бъдем в по-голяма безопасност — вяло каза професорът. — Изригване като последното ще стовари свода на пещерата право върху нас.

— Имате право, професоре — каза Мартин. — Мисля, че ще бъде най-добре да излезем по пътя към градината.

Мартин пръв изкачи стъпалата.

Електрическите лампи още горяха и осветяваха отломките, които покриваха пода на залата. Непрекъснато се ронеха малки камъчета. В това нямаше нищо чудно, защото стените и сводът непрекъснато се тресяха, а изригванията бяха непрекъснати.

Те преминаха прохода, който водеше към градината. Като стигнаха до вратата, бученето на вулкана стана оглушително.

Професорът отключи вратата. Те излязоха в тъмнината. През натежалия от прах и дим въздух едва се различаваше огнената бездна, която се намираше на две мили от тях. Нови трусове посрещнаха излизането им. Огромни пламъци лумнаха към небето.

— Планина хвърля големи камъни — уплашено каза Сципион.

— Сципион е прав! — произнесе професорът. — По-добре ще бъде да се скрием в тунела.

Те се върнаха и се настаниха на голата скала в прохода. Мартин погледна часовника си. Оставаха още седем часа до сутринта. Трябваше да чакат.

Опитаха се да си приказват, но задушливите газове пареха гърлата и пресушаваха устата им. От време на време глътваха по малко топла вода. Никой дори не помисляше за ядене.

Призори жълтеникава светлина прониза пъкления мрак. Мартин побутна професора.

— Време е да тръгваме — тихо каза той.

Дистън с мъка се изправи. Нощните произшествия го бяха изтощили. Мартин го хвана и му помогна да тръгне.

Тримата мъже се придвижваха с мъка по дебелия пласт прах.

Островът изцяло се беше променил. Не се виждаше нито стръкче трева. На места прахът стигаше до колене. Земята бе покрита с големи черни, обгорели скали. По-страшни обаче бяха пукнатините, които прорязваха земята във всички посоки. Някои бяха широки не по-малко от два метра.

Трябваше на всяка крачка да се опипва почвата с тояга, защото някои цепнатини бяха пълни с прах и човек можеше да пропадне в тях.

Професорът вдигна очи и тъжно погледна склона на долината. Там стърчаха само няколко голи дървета.

— Бедната ми градина! — въздъхна той.

Сърцето на Мартин се късаше от жалост. Дългогодишният труд на стареца беше унищожен за няколко часа.

— Морето — каза Мартин, като посочи с ръка.

Той искаше да отклони мислите на професора от факта, че този така красив някога остров бе превърнат в пустиня. До където стигаше погледът, морето беше посивяло от пепел. Черни облаци бяха надвиснали над него.

— Скоро ще съмне — продължи Мартин, като се опитваше да ободри стареца. — Задуха слаб ветрец, корабът скоро ще се покаже.

— Да отидем на онзи нос, там долу — предложи професорът. — От него ще виждаме по-навътре в морето, а и ще се отдалечим малко от кратера.

Мартин се съгласи и те завиха вляво. Вървяха около час. Професорът капна от умора и седна до една скала срещу морето. Мартин му даде глътка вода.

Въздухът като че ли започна да се освежава. От северозапад задуха вятър. Изригванията намаляха и трусовете се разредиха.

Сципион се покатери на една височина и огледа морето.

— Аз види кораб, масса! Аз го види! — извика той.

Мартин веднага отиде при него. Наистина корабът беше на около шест-седем мили от острова.

— Те какво прави, масса Мартин? — намръщено попита Сципион. — Те сигурно няма да дойде тук.

— Имаш право, Сципион — бавно каза Мартин. — Нищо не разбирам. Завиха на север.

Той извади бинокъла си и се вгледа в кораба. Сега го различаваше съвсем ясно. Греблата се движеха бавно.

— Виждам причината, Сципион — тъжно каза той. — Той няма да дойде тук.

— Защо не може дойде? — попита негърът.

— Водораслите му пречат. От стихийния прилив са се приближили до острова и го обграждат от всички страни. Това е непреодолимо препятствие!

Черното лице на Сципион посивя. Големите му очи загледаха уплашено.

— Тогава, масса, ние трябва останем тук?

— Така изглежда — съкрушено отвърна Мартин.

— Ти кажеш на професор, не аз — заяви Сципион.

Без да отговори, Мартин слезе от скалата. Професорът спеше. Лицето му бе покрито с дълбоки бръчки. Защо да отлага лошата новина? Не беше ли по-добре веднага да му каже? Мартин го събуди и му разказа всичко.

Професорът изпадна в униние, но след малко отново възвърна невъзмутимия си вид.

— Бедно дете! — промълви той.

— Не се притеснявайте за мен — каза Мартин. — Аз мисля само за вас!

Професорът поклати глава.

— Няма значение какво ще стане с мен, Мартин! Аз съм живял достатъчно. Жалко е за вас. Обаче няма да се откажем от борбата. Трусовете май престанаха. Пещерите навярно не са срутени, в тях има храна. Да се върнем. Там ще обмислим всичко.

— Забравяте нещо съществено, професоре. Храна има, но вода няма. Изворът е пресъхнал, а други извори на този остров не съществуват. Ако не напуснем острова, положението ни е безнадеждно.