Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (21)

Принудително кацане

Мартин тичаше към брега на езерото, където беше закотвена неговата амфибия. Краткият сън и Хаймеровото питие бяха възвърнали силите му.

Придружаваха го жрецът и двама души, натоварени с бомби. Докато Мартин беше в плен, Хаймер бе накарал работниците да изпълнят всички указания и сега в храма имаше доста голямо количество барут и бомби.

Слънцето залязваше, но все още бе горещо. Нямаше никакъв ветрец. Небето бе покрито с черни облаци. Времето не беше благоприятно за летене, но грамадните скали продължаваха да падат по покрива на храма и да приближават часа на отмъщението. Трябваше бързо да се действа, защото целият храм щеше да се срути върху главите им.

Друга опасност безпокоеше Мартин повече от първата — всеки момент някой голям камък можеше да падне върху „Летящата риба“ и да я направи на парчета. Затова реши да потегли незабавно.

Стигна до езерото и се качи на своята машина, а хората натовариха бомбите в една лодка. Част от запалителните средства светеха с жълтеникава светлина във вечерния здрач.

— От какво са направени тези бомби? — попита Мартин, като се наведе, за да ги сложи на мястото им.

— От злато — каза жрецът. — Бронзът ни свърши.

Мартин затаи дъх от изненада. Жрецът се обезпокои.

— Няма ли да свършат работа? — попита загрижено той.

— Разбира се, че ще свършат. Само че ми е странно, защото в моята родина златото е най-скъпоценният метал. Там за няколко унции злато може да се купи цял тон бронз.

— Ако се измъкнеш жив и здрав от това премеждие, ще ти дам злато колкото искаш — отговори Хаймер.

— Не се безпокой! Страхувам се само от това, че скоро ще излезе буря.

— Тази мисъл тревожи и мен. Побързай, приятелю — каза Хаймер.

Мартин подреди бомбите. После взе от ръцете на жреца един дълъг горящ фитил и го сложи в едно ъгълче.

— Хаймер — каза той, — искаш ли да дойдеш с мен? Помощта ти ще ми бъде необходима. Ти ще хвърляш бомбите, защото ако се появи буря, ще имам нужда и от двете си ръце за управлението на самолета-амфибия.

Очите на жреца заблестяха.

— Благодаря ти, Мартин. Това ще ми достави голямо удоволствие.

Той се качи в самолета-амфибия.

„Летящата риба“ забръмча и запори водите на езерото. Водното пространство не беше голямо и се изискваше голяма сръчност от страна на Мартин, за да излети, преди да стигне срещуположния бряг. След няколко секунди той вече кръжеше над храма.

Появата на самолета-амфибия уплаши бунтовниците. Мнозина побързаха да се скрият, а други, по-смели, го обсипаха със стрели, без да го засегнат, разбира се. Изведнъж чудовищният катапулт се разтресе и един грамаден камък профуча край „Летящата риба“.

— Какво безсрамие! — възмутено извика Мартин, като се обърна към Хаймер. — Искат да тупна в ръцете им като зрял плод. Приближим ли се над оръдието им, пусни една бомба.

Хаймер кимна с глава.

Мартин знаеше, че трудно може да се улучи каквото и да е от тази височина. Затова не вярваше, че Хаймер може да засегне катапулта. Той се спусна на стотина метра от земята и жрецът хвърли две бомби.

Мартин не можеше да повярва на очите си: катапултът се разби, а земята се покри с трупове.

— Браво! — възторжено извика той. — Ще видят те!

Хаймер доволно се усмихваше.

— За известно време Одън няма да хвърля камъни — каза той на Мартин. — Но не забравяй, че това ще бъде само за кратко. Те ще докарат друга машина. Да не губим време. Карай към мястото, за което ми говори.

Мартин кимна и полетя над града.

Бурята приближаваше. Небето напомняше на англичанина първата вечер, прекарана в Лемурия. Грамадни черни облаци като планински вериги се кълбяха наоколо. Дори на височината, на която се намираха, въздухът беше горещ и тежък.

Като прелетяха над града, те стигнаха полето, където се издигаха просторните жилища на военачалниците. Всяко от тях беше построено сред голяма градина. Като всички лемурски къщи, те бяха направени от тъмночервени камъни. Но тази, която Хаймер посочи с пръст, беше по-широка и по-масивна от другите.

— Сигурен ли си, че вътре няма жени и деца? — попита Мартин.

— Да. Одън мрази жените и държи само мъже около себе си. Дори и на жена си не позволява да влиза в жилището му.

Докато говореше, той взе една от най-големите бомби. Наближиха къщата и Мартин се спусна ниско над покрива. Хаймер запали фитила на бомбата и я хвърли.

Тя падна на два метра от къщата, и избухна. Мартин направи завой и се върна назад.

Този път Хаймер улучи. Бомбата падна точно в средата на покрива и когато димът се разпръсна, те видяха да зее една голяма дупка.

Пет-шест души изскочиха от къщата и се затичаха като зайци сред дърветата. Без да им обръща внимание, Мартин описа полукръг и се върна над къщата. Третата бомба на Хаймер падна далеч от целта, но той не се отчая. Четвъртата засегна къщата. Петата и шестата отидоха напразно, но седмата падна точно в дупката, направена от втората бомба.

— Този път улучихме! — каза Мартин, като ликуваше. — Свърши се!

— Да — каза жрецът, без да се усмихне.

Над къщата започнаха да се вият пламъци.

— Сега ще разберем дали запаленото жилище ще накара Одън да дойде тук.

Самолетът-амфибия се издигна отново високо във въздуха.

— Ето го — каза Мартин след няколко минути. — Той идва с хората си.

Одън, напуснал поста си, тичаше с голяма бързина към запалената си къща. Лемурските воини са много привързани към жилищата си. Единствената мисъл на Одън беше да спаси своята къща от пожара.

— Да тръгваме — промърмори Мартин със стиснати зъби.

— Ако довършим Одън, въстанието ще бъде потушено — каза Хаймер. — Карай, приятелю. Нека се отдалечим, за да не види клопката, която му готвим.

Мартин се отдалечи към вътрешността на острова. Той непрекъснато мислеше за Одън. До такава степен беше погълнат от мислите си, че съвсем забрави за бурята. Внезапно ослепителна светкавица проряза небето. Чу се глух гръм. След малко самолетът попадна в центъра на силно въздушно течение, което едва не преобърна „Летящата риба“.

Мартин зави бързо и застана с нос срещу вятъра. Вятърът се усилваше все повече и след няколко секунди прерасна в буря.

— Трябва да се връщаме! — извика той. — Няма да устоим!

Той превключи на най-голяма скорост и пое към храма. Но беше много късно. Силните мотори не бяха в състояние да се борят с мощния ураган. „Летящата риба“ се мяташе като сух лист и отстъпи пред разбеснелите се стихии. Мартин трябваше незабавно да кацне.

Пред тях се простираше градината на Одън. Ако успееше да кацне в нея, може би щеше да спаси самолета-амфибия. Само че трудно щеше да го измъкне след това оттам без повреда. Той се спускаше с огромна бързина сред бушуващия ураган. Силата на вятъра намаляваше с приближаването към земята. След малко грамадната машина се удари в почвата. Зловещият трясък разтревожи младия пилот, който помисли, че цялата долна част, пригодена за кацане във вода, е станала на парчета.

Нямаше време за отчаяние и объркване. Важното бе, че той и жрецът са здрави и читави. Сега трябваше да се осигури безопасността на апарата, преди вятърът да го унищожи.

За щастие въжета имаше в изобилие, а за още по-голямо щастие Хаймер беше силен за трима. След пет минути „Летящата риба“ беше здраво завързана.

Гъсти облаци покриха небето. Стана тъмно като в рог. От време на време проблясваха мълнии. Вятърът виеше неистово. Трещяха гръмотевици.

До този момент не беше капнала нито капка дъжд, но всеки момент можеше да завали.

Хаймер хвана Мартин за ръката и му каза нещо, но шумът на вятъра и гръмотевиците заглушиха всичко и Мартин не чу нито дума. Жрецът му сочеше горящата къща на Одън. Силният вятър раздухваше огъня. В градината беше светло като ден. Хората носеха вода от езерото в градината и гасяха пожара. Начело стоеше Одън. Златната му броня отразяваше червеникавата светлина на пламъците.

Мартин се досети много късно какво бе искал да му каже Хаймер. Одън се обърна и видя самолета-амфибия. Той извика силно и с високо вдигнат меч се спусна към двамата.