Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (19)

Втората битка

Умът на Мартин трескаво обмисляше възможностите за бягство. Пътечката, по която вървяха носачите, минаваше през една горичка. Тук Одън не можеше да ги види.

Величественото кубе на храма-дворец гордо се издигаше в синьото небе. До него имаше не повече от три мили.

— Спрете! — извика Мартин на носачите.

Той скочи на земята, посочи им с ръка пристанището и направи знак да продължат пътя си. Те тръгнаха неохотно. Мартин хвърли последен поглед към храма, който му служеше за ориентир, и се шмугна в храсталака.

Беше ужасна жега.

Гърлото му бе пресъхнало, а езикът — вдървен. Той сложи едно камъче в устата си, но напразно. Крачките му се забавиха.

Мартин изкачи някаква малка височинка, покрита тук-там с храсти. Искаше да разбере какво прави Одън. Една група вървеше с голяма бързина по пътечката, други тичаха по големия път и вдигаха облаци прах, а пред тях вървеше Одън.

Златният му шлем проблясваше на слънцето. Мартин слезе от височинката и се затича.

Трябваше да стигне хангара преди Одъновите хора. Ако стигнеше до своя самолет, щеше да бъде спасен, но ако не успееше… Сърцето му биеше силно.

Безполезно беше да се прикрива. Започна да тича. Едва измина двайсетина крачки и чу зад себе си силен тропот. Одън го преследваше.

Навлезе в една нива. Почвата беше влажна и трудно се вървеше. Успя да я прекоси, прескочи един плет и падна върху двама лемури, които плевяха. Като го видяха, те опулиха очи и се проснаха по корем на земята.

Мартин зърна под плета голяма стомна с вода, грабна я, утоли жаждата си и избяга.

Нов крясък! Одън и още десетина от неговите хора прескочиха плета от другия край на нивата и заджавкаха като кучета.

Водата ободри Мартин. Капнал от умора, той все пак успя да запази преднина и продължи да тича, без да откъсва очи от хангара. Изведнъж англичанинът се запита какво ще прави, ако Одън е поставил пазачи при самолета-амфибия! При тази мисъл ръката му неволно докосна втората бомба.

Той прекоси още една нива, прескочи някакъв кактусов плет и се озова на кея. Жителите на града си почиваха в този задушен следобед и широкият кей беше пуст. Пред него се простираше хангарът. Мартин спря, огледа бомбата и с един скок стигна до сградата.

Той сложи бомбата на земята и започна да развързва въжетата на „Летящата риба“. Всички възли бяха двойни и тройни. Кръвта застина в жилите му. Колко ли време му трябваше, за да ги развърже? Нямаше нито нож, нито пистолет. Гласовете на преследвачите вече се чуваха.

Той се изправи и запали огнивото.

Малкото пламъче гореше, когато Одън се показа на стълбата. Очите му гневно светеха.

— А-а-а! — изръмжа той. — Хванах ли те, магьоснико? Сега ще видим дали ще те спасят твоите магии!

Бронзовият му меч блесна на слънцето.

— Назад! — високо извика Мартин. — Назад! И този път дяволите ще ме спасят. Ако пристъпиш крачка напред, загиваш!

Одън се поколеба въпреки желанието си да довърши Мартин, в когото виждаше единствената пречка към трона. Спокойната смелост на Мартин изпълваше със страх суеверната му душа.

Зад него заприиждаха и останалите. Тяхното присъствие му възвърна смелостта и той направи крачка напред.

Мартин запали фитила, вдигна високо малката бомба и я хвърли срещу великана.

Одън се приведе. Бомбата мина на няколко милиметра над главата му, падна на кея и избухна със страшен трясък. Разхвърчаха се парчета камъни и метал. Настана страхотна олелия. Одън падна, изтърва тежкия си меч и се затъркаля по стълбата. Хората му, изплашени от експлозията, се пръснаха.

Без да губи време, Мартин грабна меча на Одън, разсече въжето и скочи в самолета-амфибия, като натисна бутона за автоматично управление.

Двата мотора забръмчаха веднага, „Летящата риба“ се плъзна по водата и остави след себе си дълга млечнобяла бразда.

Самолетът-амфибия се издигаше във въздуха. Той пореше висините и бучеше като ураган в ушите на Мартин.

На триста стъпки височина той описа голям кръг и видя, че Одън не беше пострадал сериозно. Той стоеше на кея и сочеше с грамадната си ръка към летящия кораб. Зад него около четиридесет-петдесет души наблюдаваха как врагът им се изплъзва.

Мартин почувства внезапно страшна омраза към този остров и към всичко, което го свързваше с него. Запита се дали трябва да остане. Имаше достатъчно бензин, за да се върне на Изгубения остров. Защо да не отиде при добрия стар професор, при смелия Сципион и да остави всички тези безумци на произвола на съдбата?

Той обърна самолета-амфибия в противоположна посока. „Летящата риба“ стремително се понесе над морето подобно на гълъб, завръщащ се в гълъбарника.