Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (14)

Огненото изпитание

— Изсипи тази течност в басейна, постой малко в него и когато излезеш от водата, не изтривай тялото си. След това облечи тези дрехи и когато вратата се отвори, стъпи за миг върху тази плоча, покрита със сив прах. Натрий добре ходилата си. След това върви напред и не се страхувай от нищо — каза Хаймер на Мартин.

Хаймер излезе и Мартин остана сам в залата.

Предишната вечер Акон му беше показал, че на десет-дванайсет метра от огнения фонтан минава тесен и доста стръмен каменен път. Огненото изпитание се състоеше в това, да преминеш бос по пътеката, която обикаля около огнения фонтан.

Как щеше да извърши подобно нещо, Мартин не можеше да проумее. Той се страхуваше, но дори не му хрумваше да избегне изпитанието. Този подвиг щеше да спаси Акон и царя от яростта на Одън. Ако не успееше, очакваше ги смърт! Но ако по чудо успееше, всичко щеше да се промени. Дивите лемури щяха да се обърнат срещу Одън и с бунта щеше да бъде свършено.

Тези мисли го вълнуваха, докато слушаше внимателно указанията на жреца. Мартин се съблече. Влезе в басейна с бистра и хладка вода, която имаше странна миризма. Когато излезе, тялото му леко потръпваше, кожата беше мека и гладка. Той нетърпеливо зачака да изсъхне.

Дрехите, които облече, бяха направени от бял груб плат. Горната дреха приличаше на домашна роба, препасваше се с пояс и стигаше до глезените. До нея имаше и някакъв тюрбан.

Внезапно вратата се отвори.

Влезе Акон. Лицето му беше загрижено, а сините му очи — пълни с безпокойство. Той се приближи до Мартин и го хвана за ръцете.

— Приятелю — каза той, — ти няма да направиш това. Вземи пистолета си. Аз ще взема меча си и последвани от хората, които все още са ни верни, ще нападнем Одън и ще го унищожим.

Мартин се усмихна и отрицателно поклати глава.

— Акон, ти си смел мъж, но аз мисля, че това е невъзможно. Одън е взел предпазни мерки, за да предотврати ненадейното нападение от наша страна. Ако опитаме, ще ни изколят като пилета.

Акон замълча, сякаш не намираше думи да изрази чувствата си, после каза:

— Ти си храбър и виждам, че решението ти е твърдо. Не искам повече да говорим за това. Но ти обещавам, че ако ти се случи нещастие, аз ще отмъстя за теб. Крайно време е да си разчистя сметките с Одън и ще го убия със собствените си ръце.

— По-добре ще е да се въздържаш и да пазиш баща си — отвърна Мартин. — Ако се случи нещо с мен, Одън няма да има никаква причина да недоволства. Тъй като говорим за сметки, ще те помоля за една услуга: да съобщиш за това, което е станало с мен, на професора и да му изпратиш „Летящата риба“.

— Ще направя, както ми казваш, стига да остана жив.

— Искам да те попитам нещо: на вашия остров има злато в изобилие, нали?

— След калая и медта златото е най-разпространеният метал. За какво може да ти послужи златото?

— Лично на мен — за нищо. Но в моята родина то се цени много. Служи за разменна монета, както ти разказвах. Можеш ли да ми дадеш малко, след като имате в изобилие?

— Мога да ти дам колкото искаш.

— Трябва ми малко. Слушай! Преди смъртта си баща ми дължеше много злато. Това не беше по негова вина, но аз искам да върна тези пари и да възстановя доброто му име. На този лист е написано името на човека, който ще върне дълговете вместо мен. Това е нашият адвокат в Англия. Дай златото и листа на професор Дистън. Той ще свърши тази работа, когато се върне в родината си.

— Ще изпълня всичко — повтори Акон.

Разнесе се звън, който заглуши бученето на огнения фонтан.

— Това е сигналът! — извика той. — Вратата сега ще се отвори!

— В такъв случай трябва да се натъркам с този прах — каза Мартин, като скочи върху плочата и грижливо намаза ходилата на краката си.

В този миг вратата, задвижена от невидими лостове, започна бавно да се отваря.

Като стисна за последен път ръката на приятеля си, Мартин излезе. Той се озова пред един грамаден амфитеатър. Равен и бял път започваше от прага.

Три разположени една над друга галерии образуваха грамаден полукръг и бяха претъпкани с хора.

Имаше стотици зрители, медноцветни и бели, но медноцветните преобладаваха. Хиляди погледи бяха устремени към младия англичанин, който стоеше на прага, облечен в бяло.

Наоколо беше тихо, само непрекъснатото бучене на огнения фонтан нарушаваше тишината. Гледан отдолу, пламъкът беше още по-страшен, отколкото когато Мартин го видя за първи път от галерията. Той бликаше от едно отверстие с диаметър около половин метър.

На височина метър и половина пламъкът имаше прозрачносинкав цвят. По-нагоре се разширяваше и ставаше яркожълт, а на върха приличаше на гъба от нажежен газ.

В тълпата Мартин различи две фигури: царят, горд и величествен с буйната си бяла коса, и Одън. Царят седеше на висок трон, а Одън — на една широка пейка срещу него. В свирепите очи на дивака светеше такава омраза и злорадство, че Мартин потрепери.

Той постоя още няколко секунди и като вдигна глава, смело закрачи напред.

С всяка стъпка горещината се увеличаваше. Преди да измине половината от разстоянието, което го делеше от огнения фонтан, топлината беше станала непоносима. Най-болезнено я усещаше по лицето си, защото дадените му от Хаймер дрехи очевидно бяха огнеупорни. Той разви тюрбана, закри си лицето и продължи.

Вече се намираше на около трийсет крачки от пламъка и трябваше да напрегне цялата си воля и решителност, за да продължи. На какво можеше да се надява, когато стигне до кръглата пътека? Щяха ли да бъдат достатъчни силите му за това изпитание?

Главата се свеждаше, стъпките се забавяха против волята му. Болката беше много силна, за момент му хрумна безумната мисъл да се хвърли в пламъка.

След още пет крачки той чувстваше, че силите го напускат. Но!… — сън ли беше това, или действителност? Огнената струя се залюля като пламъка на свещ под полъха на вятър. Оглушителното свистене спря и пред смаяния му поглед всичко угасна.

Мартин не вярваше на очите си. Той се вцепени. Помисли си, че това е може би моментно спиране и ако не побърза, пламъкът ще бликне отново.

Той ускори ход, стигна до пътеката и мина по нея с твърди, широки крачки. Виждаше, че камъните под краката му са нажежени. Не можеше да си обясни по какъв начин, но сивият прах го предпазваше от изгаряне. Той решително измина кръга и сред гробна тишина бавно се запъти към малката врата. Едва бе изминал половината път, когато спрелият огнен фонтан бликна отново и се изви до небесата.

Мощните възгласи на десет хиляди гърла се разнесоха в грамадния амфитеатър.

Мартин не чуваше нищо.

Когато стигна малката врата, той залитна.

Акон го хвана, сложи го на пейката и приближи до устните му чаша с някаква течност.

Мартин не разбра какво беше това. Нещо приятно, студено и утоляващо жаждата. Почувства как кръвта отново потече в жилите му.

— Добре ли мина всичко? — попита запъхтяно той.

— Чудесно — отговори Акон, който беше убеден, че Мартин е извършил чудо.

— Вече спокойно мога да си тръгна.

— Едва ли — каза Акон замислено. — Слушай как реве тълпата! Провъзгласява те за водач на мястото на Одън.

— Аз, техен водач на мястото на Одън?… Това е безумие. Отивам при „Летящата риба“ и веднага тръгвам за Изгубения остров…

Той се надигна, но беше забравил за страшната умора. Краката му се огънаха и той залитна. Акон успя навреме да го подхване.