Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (9)

Хляб и сол

Мартин не обърна внимание на Сципион. Той стоеше неподвижен и втренчено гледаше големия лемур.

— Горкият! — състрадателно каза той, като направи крачка напред.

Лемурът не можеше да разбере казаното от Мартин, но сякаш схвана неговия смисъл. Той не си направи труда да извади меча си и остана неподвижен. Мартин се приближи до него, тогава силите напуснаха воина и той падна на земята.

Младият мъж коленичи до него и му повдигна главата, докато Сципион се приближаваше.

— Не вярваш, масса Мартин! Той може преструва на умрял!

— Не, Сципион, виж в какво състояние е. Загубил е много кръв.

Подпомогнат от Сципион, Мартин премести ранения под една голяма скала и започна да превързва раните му. Лемурът имаше две дълбоки резки на лявата ръка и рамото и друга при слабините. Тяхната дълбочина показваше силата и остротата на орловата човка. Раните му не бяха смъртоносни, но загубата на кръв тревожеше Мартин.

Той свърши с превръзката.

— Дявол да го вземе, как ще го свалим? — отчаяно запита той, като се изправи и прецени на око ръста и тежестта на ранения.

— Аз мисля него оставиш тук, масса. Добър негър не може носи него.

Преди Мартин да отговори, великанът отвори очи и за голямо учудване на своите спасители седна на земята.

— По-внимателно! — каза Мартин.

Великанът се усмихна, сякаш разбра. Той произнесе няколко думи и протегна грамадната си ръка.

Мартин разбра, че иска нещо, но какво? Лемурът показа с пръст устата си и Мартин се досети.

— Иска вода! Къде е манерката, Сципион?

Сципион, който започваше да преодолява недоверието си, подаде манерката. Великанът бързо започна да пие.

Мартин му подаде месо и хляб и като извади малко пакетче сол, го предложи на пленника. След кратко колебание лемурът взе с два пръста сол, посипа хляба си и започна да яде.

Мартин разбра, че не бива да се страхуват от този човек. Каквото и да се случи, той щеше да бъде техен приятел.

След малко те бяха в пещерата. Когато влязоха в картинната галерия, великанът внезапно спря и се огледа. Изразът на лицето му се промени. Той падна на колене, наведе глава и вдигна ръце в знак на преклонение.

— Така си и мислех! — каза професор Дистън. — Това място е светилище за тях. Мартин, поздравявам ви, вие сте опитомил великана. Направи ли ви нещо?

— Не. Дадох му хляб и сол.

— Чудесно! Добре сте направил. Той ще бъде наш приятел, което много ме радва.

— Защо говорите така? Страх ли ви е от него?

— Има нещо, което ме плаши. По-късно ще ви обясня. Сега трябва да го заведем да си легне.

* * *

— Как е със здравето нашият пленник, професоре? — попита Мартин, като отпиваше от кафето.

— Засега добре. Има треска, но раните му бързо заздравяват.

— Много бих искал да разбера някои подробности за него.

— Аз вече понаучих нещичко — отговори професорът, като се усмихна. — Разбрах, че се казва Акон, и понеже е чистокръвен северняк, вероятно е син на вожд. Зная, че е на двайсет и четири години — обясни ми с пръсти.

— Чистокръвен северняк! — провикна се Мартин. — Професоре, ще разбере ли, ако му заговорим на норвежки език?

Професорът поклати глава.

— Едва ли! — каза той. — Съвременните скандинавски езици се различават много от езика, на който са говорили неговите прадеди, когато са слезли в Лемурия.

— Знаете ли, чувал съм, че в Исландия още се говори старият език. Децата разбирали старите скандинавски предания и песните на викингите.

Лицето на професора светна.

— Мисля, че имате право. Тук има една книга със скандинавски предания. Тя принадлежеше на бедния Кригер. След малко ще опитам.

След като закусиха, той отиде в стаята, в която почиваше Акон, и се върна след един час.

— Прав бяхте, Мартин — радостно извика професорът. — Трябваше да видите лицето му, когато започнах да му чета. Той съвсем се смая. Сега ще можем да научим езика му. По този начин ще разбера онова, което искам да зная за този необикновен остров!

Дистън беше напълно щастлив и доволен. Мартин си спомни загрижения вид на професора, когато снощи му говореше за опасността, която ги заплашва.

— А другият лемур? — попита той.

— Името му е Тър, както каза Акон. Тър дойде на себе си и сега е малко по-добре. Мисля, че можем спокойно да ги оставим под наблюдението на Сципион, докато ви покажа нашите динамомашини.

— Изгарям от нетърпение да ги видя — заяви Мартин, като последва професора, който го преведе през един силно осветен коридор, изсечен в скалата. Когато се приближиха до вратата, чуха глухото бучене на водопад.

Професорът отвори вратата и грохотът се засили. Той натисна един бутон и сноп ослепителна светлина обля една голяма струя черна вода. Тя падаше от свода, задвижваше инсталираната долу турбина и изчезваше в един тунел.

— Ето доставчика на необходимата ни енергия — извика Дистън в ухото на Мартин. — А най-хубавото е, че открихме този водопад.

— Значи цялата тази енергия е отивала напразно стотици години — каза Мартин.

— По-скоро хиляди — сериозно уточни професорът. — Уверен съм, че първобитните народи не току-така са издълбали тези пещери и тази канализация в скалата. Предполагам, че са я употребявали за мелници — може би са си служили с електричеството като нас. Знам ли?

— И тази вода ще тече в продължение на още хиляди години — каза Мартин.

— Не съм сигурен в това — каза професорът.

Докато говореше, скалата под краката им като че ли се повдигна и се заклати. Те чуха глухо подземно, но мощно бучене. Мартин се хвана за студената и влажна стена на пещерата.

— Какво е това? — попита той.

— Земетресение — отговори професорът, който също се опря на стената.

Мартин чувстваше как земята се люлее под краката му. След малко бученето утихна и настъпи гробна тишина.

— Гледайте — промърмори Мартин, — гледайте! Водопадът съвсем е спрял!

Наистина потокът беше изчезнал.

— Сигурно земните пластове са се разместили — каза професорът. — Веднага трябва да вземем предпазни мерки, защото ще останем без електричество. Това беше силен трус, Мартин.

— Често ли има земетресения?

— Много често, но обикновено по-слаби. От известно време трусовете зачестиха. Това е една от опасностите, за които ви говорих снощи.

Той спря. По лицето му беше изписана загриженост.

— Това ме плаши — продължи професорът. — След малко ще ви заведа от другата страна на езерото. Сам ще прецените опасността, която ни заплашва. Там ще видите гледка, която няма да забравите, докато сте жив.