Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (8)

Безпощадна битка

Силите бяха неравни. Мартин се бореше отчаяно. Горивото му свършваше и той спусна амфибията към езерото.

Човекът хвърли поглед зад себе си: двете гигантски птици се бяха насочили към него. Въпреки необикновената скорост, с която летяха, те не можеха да стигнат „Летящата риба“. Мартин набираше преднина.

Той загаси мотора, забави ход и кацна на водната повърхност, след което се плъзна леко към входа на тунела.

Младият пилот си мислеше, че орлите няма да го преследват по вода, но уви! — те го нападнаха още по-ожесточено. Този път той зае по-добра отбранителна позиция, защото нямаше нужда да мисли за управлението на машината. Бързо извади пистолета си и стреля срещу едната птица. Куршумът я улучи точно в гърдите. Тя падна във водата и безпомощно започна да пляска с грамадните си криле.

Мартин се обърна към втория си нападател и изтръпна от ужас, защото пълнителят на пистолета му беше празен.

Вторият орел се спусна над него. Мартин легна по корем и бързо зареди пистолета си, опита се да стреля, но той засече.

Безпомощен, Мартин очакваше нападението.

Той ясно чуваше плясъка на криле по водната повърхност. Ужасна миризма стигна до него. Любопитството надви страха му. Той вдигна глава и погледна наоколо. Това, което видя, го смрази.

От дълбоките води на езерото се подаваше нещо, което той взе за огромна змия. Между водното чудовище и орела се водеше жестока борба.

Мартин гледаше смаяно двубоя. Той съвсем бе забравил за собствената си безопасност.

Едва сега разбра, че водното животно не е змия. В главата и шията то приличаше на костенурките, които живеят в тропическите води. Устата беше широка, челюстта грамадна, а ципестата кожа на шията висеше на меки гънки. Тялото на животното беше покрито със зеленикава черупка.

Това същество движеше бързо главата си на всички страни. Челюстите глухо изтракваха, а очите под изпъкналите рогообразни клепачи святкаха свирепо.

Мартин се възхищаваше на орела, който се спускаше върху този страшен неприятел, удряше го с грамадните си криле и го разкъсваше със стоманената си човка. Ударите бяха сполучливи, защото от главата на грамадната риба-гущер бликаше кръв.

От време на време гущерът излизаше целият над водата. Огромни вълни се плискаха в черупката на това чудовище. Дебелата опашка се вдигаше и биеше по водата. Мартин разбра, че животното може да потопи с един удар неговата амфибия.

Той скочи на крака и хвана лоста, който автоматично пускаше в ход машината. Чу се оглушителен шум и моторът отказа да запали.

Отчаян, той започна да търси причината за повредата, докато „Летящата риба“ се люлееше безпомощно над вълните. Всеки момент победителят в двубоя можеше да се насочи към него.

Около Мартин хвърчаха пера. Гущерът беше тежко ранен. Орелът беше леко засегнат и се биеше с още по-голяма стръв. Миризмата задавяше Мартин. Животното се завъртя и опашката му се удари в „Летящата риба“. Мартин видя как святкат малките зли очи и си помисли, че с него е свършено.

Неочаквано се разнесе силен гърмеж. Водното чудовище се олюля и запляска в почервенялата вода.

Орелът отлетя, изплашен от гърмежа, но в следващия миг отново се хвърли върху противника си, който бавно се надигаше във водата.

Дългата люспеста шия на животното се отпусна. Островърхите му челюсти захапаха крилото на орела. Чудовището и царствената птица изчезнаха в бездните на вулканичното езеро.

Развълнуван, Мартин се изправи на крака.

— Благодариш, Боже! Ти спасен, масса — разнесе се познатият глас на Сципион и моторната лодка се приближи.

Професорът седеше на руля, а Сципион, въоръжен с пушка, стоеше до него.

— Благодарение на теб, Сципион — отговори Мартин. — Ти дойде точно навреме. Какво беше това ужасно същество, професоре?

— Мисля, че е плезиозавър. Влечуго, което се смята за изчезнало, но както виждате, в този чуден земен кът се е запазило. Намерихте ли лемура?

— Да — каза Мартин. — Той е горе в планината. Орлите го нападнаха. След това се насочиха към мен и аз трябваше бързо да се върна в езерото.

— Ранен ли е?

— Да, доста сериозно.

Професорът се замисли.

— Трябва да му помогнем. Сципион ще хвърли това въже и ще влачим след себе си „Летящата риба“. После ще отидем в планината.

Тръгнаха към пещерата. Тримата мъже взеха провизии, въжета, пушките си, куп превързочни материали и се покатериха по скалистия склон на планината.

— Това е трудно за вас — каза Мартин, като забеляза, че професорът се задъхва и спира. — По-добре почакайте тук, а ние със Сципион ще продължим.

Професорът се съгласи. Сципион и Мартин се отдалечиха бързо. Половин час по-късно младият мъж се спря и показа с пръст скалната площадка над тях.

— Там го оставих — каза той на Сципион.

Изкачването беше трудно.

Мартин пръв стигна до скалната площадка и извика от учудване. Сципион, който го следваше, попита:

— Какво види, масса?

— Той е изчезнал!

— Ти дошъл на място на него, масса Мартин?

— Сигурен съм в това.

— Той бил на земя, той много ранен?

— Беше в безсъзнание. Виж, ето едно кърваво петно.

Сципион погледна. Наистина върху тъмния камък имаше червено петно. Той изръмжа:

— Аз мисли, че магьосници, масса.

— Глупости! — извика Мартин. — Сигурно не е стигнал много далеч. Не може да изчезне.

Едно малко камъче се търколи по склона и отскочи близо до тях. Те бързо погледнаха нагоре. Върху друга площадка, три метра над тях, стоеше лемурът и ги наблюдаваше. Небесносините му очи бяха вперени в двамата мъже.

Сципион пръв наруши мълчанието.

— Пусто да остане, масса! Ти не знае какво каже. Той съвсем не умрял!