Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (6)

В ръцете на неприятеля

Докато Мартин се изкачваше по широките стъпала на стълбата, чу глух шум на падащо тяло, последван от металическо дрънчене. Той тръгна по посоката на шума. В голямата зала беше светло, защото професорът беше запалил всички лампи.

— Тук, масса Крузо — викаше бедният Сципион.

Мартин заобиколи един грамаден стълб и видя, че негърът се бори с един от златните великани. Сципион, който беше здрав мъж в разцвета на силите си, стискаше дебела тояга. Единият от неприятелите лежеше върху скалата. Другият беше затиснал негъра.

Мартин се хвърли към борещите се.

Лемурът не забеляза младия човек и когато се обърна, беше вече късно. Мартин го удари по главата с тъпото на брадвата и той се строполи на земята.

— Браво, масса — запъхтяно промълви Сципион. — Те дойдат много. Ти видиш дупка там под стълба? Те дошли оттам, ти помогне мене затворя врата.

Мартин разбра всичко. В подножието на една голяма колона зееше черна дупка, до която стоеше изправена каменна плоча.

Мартин приближи до плочата и почувства, че гигантска ръка го хваща за крака. Той извика и се опита да се откопчи, но бе напразно.

В продължение на няколко секунди Мартин усещаше, че пада надолу. После усети как две ръце го сграбчват, чу прегракнал, тържествуващ вик и като отвори очи, видя едно страшно лице, осветено от червеникавата светлина на факлите: лицето беше на великан с орлов нос. Дълги коси висяха изпод шлема. Устата му беше ужасна: широка, с тънки устни, с остри зъби, като на диво животно.

Беше висок около седем стъпки, а гърдите му — широки като ствола на стогодишен дъб. Като държеше Мартин в ръцете си, той спря да вика и се втренчи в него с дивите си, зли очи. Усмихна се демонично, метна го на рамото си и тръгна към тунела.

От другата страна на изхода чакаше сал. Великанът скочи и захвърли пленника в краката си. Мартин се съвзе едва когато салът се блъсна в голямата лодка.

Великанът се наведе, хвана го за раменете и го раздруса пред приятелите си.

— Харо, харо, Одън! — викаха те.

Прехвърлиха Мартин в лодката и го сложиха между двете пейки на гребците. Одън, който навярно беше вождът на лемурите, даде някаква заповед и лодката заплава към фиорда.

Мартин се чудеше какво да прави. Той не беше вързан, но нима можеше да стори нещо?

Не мина много време и той се надигна предпазливо, за да види в каква посока плава лодката. Движението му беше забелязано и една груба ръка го хвана, раздруса го и го захвърли отново долу.

Плясъкът на греблата стана по-бавен.

Мартин се досети, че приближават тесния канал, който води към морето. Спускаше се мъгла, която се сгъстяваше все повече. Едва се виждаше мачтата. До ушите на Мартин достигна яростното ръмжене на Одън.

Учудването на Мартин нямаше граници. Мъгла в такава нощ, в топло тропическо море — това беше много интересно и рядко срещано явление. С всеки миг тя все повече се сгъстяваше. Мартин разбра, че това не е естествено явление. Обонянието му подсказа — това беше дим.

Той си спомни за вулкана. Сигурно вятърът беше довял този дим от върха на планината. Той знаеше, че вулканът не е угаснал, а и професорът му разказа за честите земетресения.

Димът стана толкова гъст, че Мартин не виждаше и на метър пред себе си.

Миришеше на сяра. Очите му се насълзиха, а гърлото му пареше. Едва дишаше.

Червеникава светлина прониза мрака, чу се глух тътен, водата закипя и лодката се заклати силно сред огромните вълни. Вулканът изригваше.

Последва втори тътен. Нападателите се изправиха и започнаха да викат.

Мартин също се надигна, но този път никой не го спря.

Сред задушливия дим се показа една отвратително грозна глава. Мартин се вкамени от ужас.

Две черни ръце се протегнаха към него. Беше Сципион.

Макар и полузадушени, лемурите не искаха така лесно да изпуснат плячката си. Одън ревеше от яд, спусна се напред, хвана ръката на Мартин и започна да го дърпа назад. Протегна се друга ръка в тъмнината, Одън задавено изохка, пусна Мартин, политна назад и закри лицето си с ръце. Сципион грабна Мартин и го отнесе в моторната лодка, която отплава веднага.

* * *

— Мартин, да се надяваме, че след този урок лемурите ще ни оставят на мира.

— Кажете ми, професоре, какво стана с пленниците?

— Боже мой, съвсем забравих! Сципион навярно се е погрижил за тях. Уверен съм, че са на сигурно място. Да отидем да видим!

Те отидоха в картинната галерия, но щом влязоха, Сципион ги посрещна запъхтян.

— Къде са пленниците, Сципион? — бързо попита професорът.

— Аз дошъл да говори това с тебе, господарю. Един хвърлил на земя — останал там, аз вързал него с въже. Негов приятел аз също хвърлил на земя, но той бягал. Аз сега дошъл и вече не го види.

Професорът погледна Мартин.

— Откъде ли е минал?

— Сигурно, масса, той тръгнал през дупка. Аз и господар сложили камък отгоре, но той вдигнал пак камък и сложил камък настрана.

— В такъв случай той е стигнал езерото и навярно догонва лодката. Да вземем няколко свещи и да слезем в тунела.

Скоро стигнаха скалната площадка на брега на езерото.

— Не е възможно да е стигнал далеч. Според мен той не е толкова глупав да догонва приятелите си — каза Мартин.

— Аз мисли той покачил скали, той като катерица. Ти гледа там!

Мартин видя нещо като пукнатина.

— Да — каза Мартин, — може би имаш право.

Докато говореше, той мина по една тясна пътечка и стигна до входа на този странен процеп, подобен на комин.

— Аз мисли, ти лошо прави отива там — каза Сципион, без да се помръдне.

— Защо? — запита Мартин и се обърна.

Това движение му спаси живота, защото в същия миг чу над главата си глухо боботене. Грамаден къс скала профуча край него, като мина на няколко сантиметра от Мартин и падна в езерото със страшен плисък.