Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (5)

Златните великани

— Ти няма нужда бъхтиш, ти няма нужда вървиш бързо-бързо, масса Мартин — убеждаваше го Сципион. — Проклети диваци няма минат желязна врата.

— Доколкото знам, няма друг вход, господин Крузо — каза влизащият в този момент професор Дистън.

— Моля ви, не ме наричайте господин Крузо — прекъсна го Мартин.

— Разбрано, Мартин — отговори старецът с усмивка. — Ако сте готов, вървете след мен. Ще видите зрелище, каквото малцина са видели и което ще ви върне повече от хиляда години назад.

Той мина пръв в големия си кабинет. Наоколо цареше тъмнина. Мартин се спъна в един стол.

— Не трябва да палим лампите — обясни професорът. — Стъклата веднага ще бъдат счупени, ако нападателите видят светлината.

— Имат ли пушки?

— О, не! Те не познават барута, но имат прашки и големи лъкове. Прашките са оръжията на древните атланти, а лъковете трябва да са взели от северните народи.

— Няма ли да ни трябва оръжие? — попита изненадано Мартин.

— Имам револвер за всеки случай.

Професорът насочи джобното си фенерче към земята, запали го и се изкачи по голямата стълба. След това загаси фенерчето и хвана Мартин за ръката.

— Не вдигайте шум, ако ви е мил животът — прошепна той.

Мартин слезе по широките стъпала. Отдолу долиташе неясно клокочене и глухото ехо на гневни гласове.

Дистън заведе Мартин в една дълбока празна ниша в скалите. Чу се слабо щракване и внезапно блеснаха електрически крушки. Дъжд от стрели засвири във въздуха.

От другата страна на тъмния тунел, зад стоманените пръчки се полюшваше лодка, в която имаше около трийсетина мъже. Всички бяха едри, с медночервени лица, с изключение на двама-трима белокожи, но почернели от слънцето, които имаха червеникави коси. Бяха облечени в бели туники с втъкани златни нишки, шлемовете и щитовете им бяха обшити с масивни златни плочки.

Всички бяха въоръжени с лъкове, къси мечове и тежки, остри бронзови брадви.

— Желязната решетка ще издържи ли? — попита Мартин.

— Те не са вчерашни, че да се допрат до нея — отговори професорът. — Няма да ви казвам колко волта е токът, който минава през нея. Те знаят, че решетката образува непроходима преграда.

Последва мълчание. Нещо се раздвижи зад барикадата от щитове. Мартин чакаше тревожно. Изведнъж две голи тела се гмурнаха като видри в тъмната вода.

— Ще минат под решетката — прошепна Мартин.

Измина повече от минута. Мартин нетърпеливо наблюдаваше водното пространство, което отделяше голямата решетка от вързаната за кея моторна лодка. Нападателите се бяха гмурнали дълбоко, за да минат под решетката.

Двете глави се подадоха. Крушките осветяваха лицата им. Те се огледаха и отплуваха към моторната лодка, а след това се качиха на палубата й.

Скрит в дълбоката ниша, професорът следеше любопитното зрелище. Единият лемур се наведе и повдигна капака на мотора. В този момент професорът вдигна ръка и натисна един лост. Тръбни звуци разтърсиха въздуха и закънтяха като продължителна гръмотевица по дължината на тунела. Този шум излизаше от вътрешността на моторната лодка. Силен глас на непознат за Мартин език каза няколко заповеднически думи.

Лемурите скочиха от борда и изчезнаха в канала. След няколко минути те се подадоха от другата страна на решетката, където ги чакаше лодката, и се отдалечиха. Равномерните удари на тежките гребла понесоха лодката към езерото. Последваха дивашки викове.

Когато лодката изчезна от погледа на Мартин, той се обърна учудено към професора, който се усмихваше снизходително.

— Много просто — обясни той. — Грамофон с високоговорител. Колкото до произнесените думи, те са единствените, които зная на лемурски език. Означават: „Спасявайте се кой как може!“

— Горките хорица! Те навярно са си помислили, че това е някаква магия. Сигурен съм, че едва ли ще посмеят да се върнат.

— Кой знае? — каза замислено професорът. — Не забравяйте, че тези хора не са страхливци. Те са много решителни.

Той замълча и направи знак на Мартин да не говори.

— Слушайте — каза той.

Отчаян вик се чуваше от горните галерии.

— Помощ, масса Крузо! Помощ, господарю!

— Сципион вика — каза професорът и бързо се затича по стълбата.