Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (3)

Тайнственият остров

„Летящата риба“ се насочваше към тъмно петно, заобиколено от широк пояс прозрачна вода. Мартин беше толкова близо до него, че ясно можеше да различи стръмните брегове и отвесните пропасти на планинските склонове.

Островът беше дълъг и широк около двайсет мили. В средата се издигаше планина с два еднакви снежнобели върха.

Тук-там имаше яркозелени петна, но Мартин беше още далеч, за да различи каква е растителността. На запад се очертаваше друг остров.

Колкото повече приближаваше, толкова гледката ставаше по-удивителна. Това не беше коралово островче, имаше вулканичен произход и навярно бе остатък от някакъв грамаден континент, отдавна потънал в дълбините на океана.

Мартин гледаше внимателно, но не виждаше признаци на човешки живот. Нямаше никакви къщи, никакви постройки. Докъдето се простираше погледът, не се виждаше обработена земя.

Най-много го обезпокои обстоятелството, че нямаше място, подходящо за кацане.

Издигна се нагоре и описа няколко кръга. Моторният шум отекваше долу в скалите. От по-голяма височина мястото изглеждаше още по-непривлекателно. Трябваше ли да кацне в открито море? Нямаше ли да бъде принуден да се върне там, откъдето идваше?

Мартин реши да се възползва от своя радиопредавател.

Сложи слушалките и размота антената. Чу поредица сигнали, които повтаряха едно и също указание: „Заобиколете върха от север. Кацнете от другата страна на езерото.“

Без да се колебае, Мартин с голяма бързина зави зад върха. Озова се пред едно езеро, заобиколено от отвесни стени, които изглеждаха също така негостоприемни, както и стръмните морски брегове.

Мартин не се страхуваше. Той имаше доверие на тайнствения водач, който го беше извикал тук. Загаси мотора и внимателно се спусна.

Езерото беше тясно и дълго. Очевидно беше много дълбоко и по черните базалтови брегове можеше да се разбере, че изпълва кратера на угаснал вулкан.

Мартин нямаше време да се огледа. До ушите му достигна моторен шум и като погледна назад, видя малка моторна лодка, която с голяма бързина се приближаваше към него.

Сърцето на Мартин започна силно да бие.

Лодката се приближи и Мартин можа да разгледа самотния моряк. Забеляза, че той е висок и доста възрастен.

Гъстата му коса, брадата и мустаците бяха бели. Лицето му беше почерняло като стар пергамент и набраздено с много бръчки. Авторитетният му и властен вид будеше удивление. Мартин го гледаше смаяно. Той усещаше, че се намира пред необикновена личност.

Лодката се изравни с „Летящата риба“ и Мартин развълнувано зачака първите думи на непознатия.

Белокосият вежливо повдигна шапката си.

— Добре дошъл на Изгубения остров — каза той със звучен глас. — Казвам се Джулиъс Дистън. Безкрайно съм ви признателен, че откликнахте на сигнала ми.

— Мартин Крузо. Чувствам се щастлив, че успях да засека съобщението ви.

Джулиъс Дистън погледна изпитателно Мартин.

— Сам ли го уловихте?

— Да — каза Мартин. — Правех опит с нови дължини на вълните и случайно чух сигналите ви.

Дистън поклати глава.

— Това е добър метод. Но вие сте прекадено млад, за да го използвате. Прекалено млад сте и за да предприемете подобен полет без чужда помощ. Това самолет ли е? Никога не съм виждал такава машина.

Мартин отвори уста от учудване. Мисълта, че този старец никога не е виждал летателна машина, му се стори много невероятна.

Дистън се усмихна.

— Сигурен съм, че това ви учудва. Вече станаха деветнайсет години, откакто напуснах света. Но имам понятие от летателни уреди. В течение съм на всички неотдавнашни опити.

— Чрез радиоапарата ли, господине?

— Не, имам книги.

Мартин ококори очи. Старецът пак се усмихна.

— Почакайте — продължи Дистън, — всички тези неща ще ви разкажа малко по-късно. Да тръгваме. Тук внезапно връхлитат урагани. Подайте ми въже.

— Мога сам да карам — каза Мартин.

— Пестете бензина. Ще ви изтегля с лодката.

Той хвана въжето, завърза го здраво, пусна мотора и обърна лодката си. Като наближиха стръмния северен бряг, се видя широк процеп. Разкри се фиорд, широк само няколко метра, но много дълбок. Отвесните стени почти се срещаха високо над главите им. Те навлязоха в този коридор, който постепенно се стесняваше, и стигнаха до грамаден скалист свод.

Дистън спря лодката.

— Пристигнахме — каза той.

Старецът стъпи на земята. Чу се изщракване. Мартин замига от ослепителната светлина на грамадните лампи по свода, които осветяваха голяма стълба. Тя беше изсечена в скалата.

Дистън се приближи до стената и вдигна някакъв лост. Една метална решетка се спусна с голям шум зад него, най-напред до нивото на водата, а после и по-надолу.

— Какво е това? — попита Мартин.

— Имаме неприятели — отвърна старецът. — За всеки случай трябва да бъдем готови.

— Значи вие не сте сам на този остров? Има ли туземци?

Дистън се усмихна.

— Сам съм със слугата си Сципион. Неприятелите идват от другия остров, който, предполагам, сте видял.

— Този на запад ли?

— Да, същият. Казва се Лемурия. Той е по-голям от нашия и е гъсто населен.

— С какви хора? — заинтригуван попита Мартин. — С караиби ли?

— Не, не, с една много по-стара раса. Доколкото знам, те са потомци на атлантите^[1], но не са чиста раса. Навярно в тях има примес и на северна кръв. Открих този остров на една стара карта на северните народи.

— На северните народи ли? — учудено повтори Мартин.

— Да, но ние с вас имаме много неща да си кажем, а предполагам, че сте гладен и уморен. Елате с мен. Докато вечеряме, ще ви разкажа историята си и ще изслушам вашата.