Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (28)

Нападението на ощетените

Подводницата „Сага“ изплува на повърхността.

Небето беше безоблачно и ясно. Мартин отиде в предната част и замислено се загледа в ярко боядисаните къщи по ниския бряг.

— Това е Кей Уест! — каза той. — Ето, видяха ни. Сигурно ни мислят за подводница от тяхната флота.

— Сигурно. Не е зле да издигнем британското знаме — отвърна капитан Кригер.

— Не забравяйте, капитане, че изобщо не трябва да говорим за нашия остров!

— Излишно е да ми напомняте, Мартин. Корабният ми дневник доказва, че съм тръгнал от Копенхаген. Няма да имаме никакви неприятности.

— Какво ще правим, като стигнем?

— Ще се опитаме да намерим пари, Мартин. В Лемурия можем да се върнем само с подводница. Единствената надежда е да съберем достатъчно пари, за да ремонтираме старата „Сага“. След това ще отидем да вземем златото, което ви е обещал Хаймер.

След един час те бяха в пристанището. Пристанищните комисари бяха вежливи и ги освободиха от карантина. Професорът не се чувстваше добре. Мартин го заведе в хотел „Магнолия“.

Той записа в книгата за регистрация името на професора и своето, след което тръгна да търси лекар, който да прегледа приятеля му.

Когато влизаше в хотела, придружавайки лекаря, един американец се приближи и го попита:

— Вие ли сте господин Крузо?

— Да — учудено отговори Мартин.

— Казвам се Лад. Репортер съм на вестник „Аргус“ в Кей Уест. Бих искал да ви кажа няколко думи.

— Сега ще сляза. Трябва да заведа доктора на първия етаж.

Лад кимна с глава и каза:

— Ще ви почакам тук.

Мартин остави лекаря при Дистън и слезе.

— Кажете, моля — попита Лад, като го отведе в един ъгъл, — не сте ли случайно роднина на господин Крузо от компанията „Крузо — Уилърд“?

Мартин потрепери. И през ум не му бе минавало, че хората веднага ще свържат името му с аферата „Бо Сабл“. Той не знаеше колко опитни и находчиви са американските репортери.

— Аз съм син на господин Крузо — спокойно каза той.

Репортерът тихо подсвирна.

— Гледай ти каква смелост! Как посмяхте да дойдете във Флорида?

— Позволете ми да ви кажа, господине, че баща ми е абсолютно невинен — твърдо продължи Мартин. — Той изобщо не е знаел за това мръсно мошеничество. Цялата афера е била забъркана от съдружника му Уилърд, който е обрал парите и е стоварил цялата вина върху баща ми.

— Разполагате ли с доказателства за това? — попита Лад, като сви рамене.

— Не, но ви уверявам, че в най-скоро време ще ги имам. Затова дойдох тук.

— Трудно ще ги намерите — с насмешка каза Лад. — Чуйте ме добре. Вие сте англичанин. Аз обичам англичаните. Възможно е да говорите истината. Но слушайте: съберете си багажа и напуснете колкото може по-бързо този щат. Тук живеят около триста семейства, които са изгубили последните си спестявания в аферата „Бо Сабл“. Ако тези хора чуят името ви, веднага ще грабнат пистолетите си и ще ви направят на решето.

Мартин потрепери, но не от страх. Завладя го мисълта, че триста семейства — повече от хиляда души — бяха разорени в тази страшна афера и всички смятаха баща му за виновен.

— Това е ужасно! — каза той. — Но ако познавахте баща ми, едва ли щяхте да се усъмните в неговата невинност.

— Приятно ми е да видя един син, който защищава баща си толкова ревностно. Кажете, вярно ли е, че сте отстъпил цялото си имущество на преселниците?

— Разбира се! — възбудено отвърна Мартин. — Ако има още необезщетени хора, ще им върна всичко до последния цент.

Лад с любопитство погледна събеседника си.

— Ще ви бъдат нужни много пари!

— Ще ги намеря! Бих могъл да ги имам след един месец, ако… Не! Не мога да ви кажа как. Но ще върна парите на ощетените и след това ще си уредя сметките с Мортън Уилърд.

— Първо ще трябва да го откриете! Но вие сте умен човек и това ми харесва. Ако мога да ви помогна с нещо, ето името ми. Обадете ми се по телефона в редакцията на „Аргус“. Все пак ако бях на ваше място, не бих останал нито минута повече в този щат. Той не е сигурно място за всеки член на семейство Крузо.

Репортерът кимна с глава и се отдалечи. В този момент слезе докторът. Двамата влязоха в салона и Мартин го попита за състоянието на професора.

— Той е много изтощен, но не е болен. Отдавна са минали годините, когато е можел да се разхожда с подводница. Засега трябва да лежи, да не се вълнува и да се храни добре. При него постоянно трябва да има човек. Да ви изпратя ли болногледачка?

— Не се безпокойте. Той си има прислужник.

— Мисля, че няма да има нужда да идвам.

Мартин му благодари и заплати визитата. После се върна на подводницата, за да потърси Сципион. По пътя му се стори, че много минувачи с любопитство се вглеждат в него. Това го притесняваше.

Капитан Кригер пристигна едновременно с него. Той изглеждаше уморен и обезкуражен.

— Не получих нито долар, Мартин — каза той. — Разчитах на един богат фабрикант на пури, когото познавам. Сега е в Ню Йорк и ще се върне не по-рано от месец. Исках да му дам „Сага“ под наем, но сега, когато войната свърши, никой не се нуждае от тази подводница. А вие защо сте толкова омърлушен? Какво има?

Мартин му разказа всичко.

— Трябваше да се запишете под друго име — загрижено каза Кригер. — Това ще утежни положението ни. Този репортер ще се възползва от случая и ще напише някой сензационен материал. Целият град ще разбере, че сте тук, и ще имаме много неприятности. Според мен най-добре ще направите да заведете Сципион в хотела и да се върнете за вечеря тук. Ще си поговорим двамата.

Мартин заведе Сципион в „Магнолия“. Боси негърчета продаваха вечерни вестници, които хората направо разграбваха.

— Много съжалявам, господин Крузо — каза собственикът на „Магнолия“, — но съм принуден да ви помоля да напуснете хотела ми. Всички знаят кой сте и ако останете тук, ще ни навлечете много неприятности.

— Добре, веднага ще си отида — каза пребледнял Мартин. — Ще ви помоля само за едно: погрижете се за професор Дистън. Той не е роднина на баща ми.

Собственикът го увери, че ще изпълни молбата му. Мартин каза няколко думи на Сципион и тръгна към кея.

Вече всички знаеха кой е той. Хората го сочеха с пръст.

— Той е! — извика един човек. — Това е синът на крадеца!

Мартин забеляза, че няколко души вървят след него, но не искаше да бяга от тях. Та нали ако избяга, това значеше да се признае за виновен.

— Нима можете да търпите такова нещо? — чу се прегракнал глас. — Ще оставите ли сина на крадеца да се разхожда в този град като у дома си? Хванете го! Хвърлете го във водата!

Разнесоха се викове и бързи стъпки. Мартин започна да тича, но вече беше късно.

Група мъже, предвождани от едър черноок кубинец, го заобиколиха.

Това лице се стори познато на Мартин, но той нямаше време да размишлява. Заплашваше го сериозна опасност. Младежът скочи встрани, опря се на стената на един склад и се обърна към нападателите си. Нямаше никакво оръжие. Трябваше да разчита само на юмруците си.

Един мулат с обръсната глава и набраздено от белези лице се спусна към него. Мартин го удари с юмрук в долната челюст и той отскочи назад, като блъсна съседа си. Двамата паднаха на земята. При втория удар Мартин повали и следващия нападател. Друг го нападна отстрани и му подложи крак. Мартин изгуби равновесие и падна. Всички се струпаха върху него.