Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (25)

Една ужасна нощ

Гръмките възгласи постепенно затихнаха. Мартин отново остана сам. Самолетът-амфибия пореше горещия въздух в тъмната нощ, насочван от зловещата светлина на хоризонта. Не се усещаше никакъв ветрец. На седемстотин метра височина въздухът беше задушен и неподвижен както на морското равнище.

От време на време летателният апарат се поклащаше леко. Мартин знаеше, че тези въздушни течения са предизвикани от изригванията на големия кратер на Изгубения остров. Знаеше също, че с приближаването към мястото на изригването въздушните течения ще се засилват. Той не се безпокоеше от опасностите, които го очакваха. Мисълта, че приятелят му се намира в безизходно положение, го беше завладяла изцяло. Той си го представяше седнал в пещерата, очакващ помощ, която може би никога няма да дойде.

На Мартин му се струваше, че лети много бавно въпреки голямата скорост. Светлината на хоризонта, от която очите му не се откъсваха, с всяка минута се засилваше. „Летящата риба“ започна да се люлее още по-силно, като кораб в бурно море.

След половин час младият пилот можеше да различи отделните изригвания. Лавата изскачаше на гигантски огнени езици между облаците червеникав дим, които покриваха цялата повърхност на острова.

Над гъстия дим се издигаха двата еднакви върха. Пламъците осветяваха вечните им снегове.

Като видя това, Мартин се окуражи. Страшният взрив, за който му бе говорил професорът, още не беше настъпил. Може би пещерата не беше засегната. Сигурно тя бе пазена от езерото, което се простираше между нея и кратера.

Люлеенето ставаше все по-силно. Изригванията заглушаваха шума на моторите.

Въздухът беше изпълнен със серни изпарения. Мартин започна да се дави и да кашля. За да ги избегне, той зави на север и се приближи към острова откъм запад.

Той излезе от облака дим и пред очите му се очерта островът. Гледката беше и величава, и страшна. Вулканът беше в стихията си. Лавата течеше през процепа като широка огнена река и се изсипваше в дълбокото езеро. При досега на разтопената лава с водата се издигаха грамадни облаци пара.

Силната светлина, която се издигаше от кратера и от огнената лава, осветяваше високите брегове на езерото.

Мартин се приближи и видя, че брегът откъм пещерата не беше засегнат. Това го поуспокои. Сега беше сигурен, че професорът и Сципион са живи.

Изригванията зачестиха. Той приближи протока, който свързваше езерото с морето, и въздушните течения започнаха да си играят с летателния апарат като със сух лист.

Беше безумие да кацне в клокочещото езеро. Но Мартин нямаше друг изход. Той беше дошъл тук, за да спаси приятелите си.

Едва стигна на половин миля от протока, и се разнесе силен трясък. „Летящата риба“ полетя надолу като камък.

Мартин направи последен опит — отвесно спускане. Самолетът-амфибия беше едва на петнайсетина метра от водата, когато той успя да овладее спускането, но не и да попречи на машината да забие нос във водата.

За щастие долната част издържа на удара. Като по чудо „Летящата риба“ се изправи и заплава.

След няколко опита Мартин се увери, че моторите работят, но не посмя да се издигне във въздуха. Плъзна се по водата и стигна високите стени, които образуваха тесния канал, водещ към езерото.

Шумът беше силен, избухванията — чести и силни. Водата кипеше. Тя беше покрита с мръсна пяна от пепел, в която плуваха труповете на безброй риби и други същества.

„Летящата риба“ мина през тази ужасна каша и навлезе в самото езеро. Горещ въздух облъхна лицето на Мартин. Той зави надясно и се насочи към малкото пристанище.

Над езерото бяха надвиснали облаци пара. Мартин бавно напредваше. Главата му бучеше. Ръцете му механично стискаха кормилото. Той случайно намери входа на пристанището.

Желязната врата беше отворена. Мартин се приближи до нея и веднага скочи на земята. Моторната лодка беше тук, но от професора нямаше и следа. Стълбата беше разрушена. Наоколо всичко беше покрито с камъни и прах. Личеше, че земетресението е било силно.

Той се покатери по срутените скали, стигна до първата зала и се затича, викайки професора.

Стигна до голямата зала, където обикновено прекарваше времето си старият учен. Тя се намираше в същото състояние, в което я беше видял последния път. Само стъклата на прозорците бяха изпочупени. Всичко беше потънало в прах.

— Професоре! — извика Мартин с всичка сила.

Внезапно завесите се повдигнаха и професор Дистън се появи. Той загледа приятеля си така, сякаш виждаше призрак. Лицето му беше бледо и отслабнало.

— Всичко е наред, професоре! — каза младежът, като се приближи. — Колко се страхувах за вас! Мислех, че сте загинал!

— Мило момче — каза той, като хвана ръката на приятеля си, — щастлив съм, че ви виждам отново. Вече мислех, че сте мъртъв.

За миг те забравиха смъртната опасност, която ги дебнеше.

— Как дойдохте тук? — продължи професорът. — Сигурно с „Летящата риба“?

— Да, с нея. Тя е на пристанището. Беше се повредила, но щом я поправих, веднага потеглих. Предполагах, че сте тръгнали с моторната лодка още при първите признаци на приближаващата опасност.

— Това искахме да направим, Мартин, но не успяхме. Изригването започна със силно земетресение. Голям камък тежко нарани Тър — пленника. Сципион и аз се опитахме да го носим, но не беше по силите ни. Затова бяхме принудени да останем тук.

— Не трябва да се бавим повече. Изригванията стават все по-силни. Ако процепът се разшири, островът ще хвръкне във въздуха.

— Най-много се страхувам от това, но не можем да изоставим клетия Тър.

Мартин не знаеше какво да предприеме. Завесата се повдигна и Сципион влетя като бомба в помещението.

Като видя Мартин, той се закова на мястото си и зяпна от учудване. Младежът силно се разсмя.

— Е, Сципион, не се страхувай! Пред теб стои не призрак, а жив човек.

— Тогава аз много доволен. Аз пет пари не дава, ако всичко скочи! — безумно зарадван извика Сципион.

Професорът го прекъсна.

— Защо изостави Тър, Сципион?

Сципион подскочи.

— Добър Господ на мен прости. Той вече умрял масса.

— Умрял? — извика с болка професорът и излезе навън.

След минута той се върна и добави:

— Така му е било писано. Той не можеше да оздравее. Мартин, сега вече можем да стягаме багажа и да тръгваме.

— Да стягаме багажа? — извика младежът. — Боже Господи, но ние нямаме време! Сципион, има ли хранителни припаси в лодката?

— Да, масса Мартин, много за ядене, буре вода за пиене.

— Тогава да вървим! — каза Мартин, като хвана професора за ръка и го поведе към стълбата.

В този миг страшно изригване ги събори на земята. Преди да успеят да станат, голяма вълна с ужасен грохот се разби в стъпалата на кея, като заля всичко с гореща пяна.

— „Летящата риба“! — високо извика Мартин.

— Моторната лодка! — изхленчи Сципион.

И двете бяха погълнати от водата.