Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (24)

Отчаян опит

Тъмен облак се стелеше над конуса на вулкана. Изгубеният остров беше толкова далеч, че високата планина приличаше на къртичина, а облакът се издигаше толкова бързо, че Мартин и Хаймер го виждаха с просто око. Приличаше на пушек, образуван при избухването на подводна мина.

— Искаш да кажеш, че водата е влязла в допир със стопената лава в кратера, за който ми беше говорил? — попита Хаймер.

— Точно от това се страхувам — отговори Мартин. — Професорът ме уверяваше, че в този случай морето ще се превърне на пара и че избухването ще превърне целия остров в пепел. Горкият професор е принуден да стои със скръстени ръце заедно с добрия Сципион и ранения лемур! Те са осъдени на смърт.

Лицето му изразяваше страшна мъка.

— Веднага след като поправя „Летящата риба“, ще се върна и ще се опитам да им помогна.

Хаймер го хвана за ръката.

— Млади безумецо, как можеш да си помислиш подобно нещо? Когато планините горят, дори и птиците не могат да летят сред огнения вихър, който се извива в небето. Послушай съвета ми и не тръгвай. Ние ще изпратим най-бързия си кораб с най-добрите гребци. И двамата ще се качим на него.

Мартин поклати глава.

— Корабът ще пътува няколко часа, а самолетът-амфибия ще бъде там за един час. Повярвай ми, Хаймер, това е единствената надежда за спасяването на приятелите ми. Не се опитвай да ме задържаш.

Жрецът мълчаливо погледна приятеля си. Разбра, че не е в състояние да го разубеди, и заповяда на работниците да побързат. Мартин грабна инструментите и сам се залови за работа.

Новината за заминаването на Мартин се разнесе из острова. Вечерта, когато „Летящата риба“ бе спусната във водата, грамадна тълпа се беше струпала по широкия кей.

Нощта настъпи — мълчалива, мрачна и задушна, каквато Мартин не познаваше. В мрака сред морето се издигаше червеникав стълб, който напомняше разтопен метал. От време на време той като че ли се издигаше и издуваше: няколко мига след това екваше гръм като от гигантски топ.

На другия остров ставаха страшни неща. Тревогата на Мартин растеше.

Внезапно тълпата се раздвижи. Всички погледи се обърнаха към идващата откъм храма процесия: две редици факлоносци вървяха край широка, украсена със злато носилка, носена от двайсетина яки белолики мъже.

— Царят идва — каза Хаймер на Мартин. — Той пожела да се сбогува с теб и да те изпрати.

— Това е голяма чест за мен — каза англичанинът, като скочи на крака.

— Голяма чест, сине мой, чест, която се оказва само на хора с благороден произход.

Мартин се изкачи по стълбата на кея и видя как царят слиза от носилката. Тъй като все още се чувстваше слаб след продължителната болест, владетелят на Лемурия се опря на ръката на сина си и бавно закрачи.

Той наистина имаше царствен вид.

Светлината на факлите хвърляше червеникави отблясъци върху снежнобелите коси и бялата, украсена с пурпур туника на владетеля.

Тълпата направи път. Всички мълчаха.

Царят пусна ръката на Акон и протегна ръце към Мартин.

— Аз дойдох, англичанино, да ти пожелая покровителството на боговете в опасното ти пътуване — тържествено произнесе той. — Бих искал да приемеш кораба, който Хаймер ти предлага, но няма да те разубеждавам. Помни едно — в тази страна, за която направи толкова много, ти и твоите близки винаги сте добре дошли.

Мартин коленичи и целуна ръката на стареца.

— Царю — каза той, — благодаря ви от мое име и от името на моите приятели. Ако се измъкна жив и здрав, надявам се след няколко часа да се върна заедно с тях. Признателен съм за добрината ви — вашата, тази на сина ви Акон, а също и на жреца Хаймер.

Акон се приближи.

— А златото, Мартин? Забрави ли, че ти трябва злато? Приготвил съм го.

Мартин се усмихна.

— Акон, приятелю мой, златото ще почака. Сега не мога да го взема.

— Разбирам — замислено каза Акон. — Златото ще почака, докато се върнеш. Имам една молба към теб — вземи този малък подарък.

Той пъхна в ръката му малка кожена торбичка.

— Това са морски камъчета, които имам от майка си. Тя вярваше, че те носят щастие. Вземи ги, приятелю мой, и дано ти помогнат да се измъкнеш здрав и читав от това премеждие.

Мартин беше силно развълнуван.

— Благодаря ти, Акон — разчувстван каза той. — С удоволствие ще ги взема. Сбогом. Ако не се видим повече, бъди сигурен, че няма да те забравя, докато съм жив.

Акон стисна ръката на приятеля си. Мартин се поклони още веднъж на царя и се настани в самолета-амфибия.

— Сбогом, сине мой! — каза Хаймер с просълзени очи. — Сбогом! Нека твоят и моят бог те закрилят!

За последен път си стиснаха ръцете и Мартин запали мотора. Летящата машина се плъзна по огледалната повърхност.

В този миг тълпата се раздвижи и силни възгласи заглушиха шума на мотора.

Този поздрав продължаваше да кънти в ушите на Мартин, когато се издигна във въздуха и се загуби в тъмната беззвездна нощ.

Мартин предприе полет, с който не биха се наели и най-опитните летци.