Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (22)

Сражението на великаните

Мартин нямаше никакво оръжие у себе си. Той се хвърли към самолета-амфибия, за да вземе някоя бомба, но се ужаси, когато видя, че фитилът е угаснал.

Чу се силен трясък. Той се обърна и видя, че Хаймер и Одън се сражават. Жрецът, извадил късия си бронзов меч, се защищаваше от свирепия нападател.

Боят изглеждаше неравен. Одън беше много по-едър от Хаймер. Ръката му беше два пъти по-дълга от ръката на жреца, мечът — също. Положението, в което се намираше Хаймер, изглеждаше отчаяно.

Англичанинът се притече на помощ. Той предпочиташе да се намеси в борбата с голи ръце, отколкото да остави да съсекат приятели му.

— Стой настрана! — викна Хаймер. — Отдръпни се, приятелю! Мислиш, че няма да успея да довърша това изчадие на ада ли?

Жрецът притежаваше голяма ловкост и смайващо самообладание. Одън се биеше като звяр. Хаймер показваше невъзмутимо хладнокръвие.

Бронзовите мечове се извиваха като огнени езици на червеникавата светлина на огъня. Страшните гръмотевици и беснеещата буря бяха достоен съпровод на двубоя на двамата великани. Одъновите привърженици се бяха струпали около тях, но не смееха да се намесят. Неподвижни, те следяха битката със затаен дъх.

Мечът на Одън се издигаше и се стоварваше като чук. Той се стремеше да изтощи Хаймер, но жрецът имаше здрава ръка и беше много ловък.

Лицето на Одън беше страшно. Очите му святкаха зловещо. От устата му излизаше пяна. Напълно беше загубил човешкия си облик.

Изведнъж той отскочи назад, вдигна меча над главата си и замахна с такава сила, че ако пред него стоеше кон, щеше да го разсече на две. Хаймер успя да се предпази. Въпреки това силният удар го принуди да коленичи. Със страшен вик Одън вдигна меча си, за да нанесе смъртоносния удар.

Това, което последва, бе просто невероятно. Хаймер бързо се изправи и се подложи на удара, вместо да го избегне. Мечът се стовари отгоре му. Искри се разхвърчаха от шлема на жреца.

Той падна полумъртъв на земята.

В същия момент Одън със задавен вик залитна назад и като отсечено дърво се просна на тревата.

Настъпи гробна тишина. Чуваше се само прашенето на огъня, който поглъщаше къщата на Одън.

Бунтовникът се опита да стане, но от тялото му бликаше кръв. Мартин видя, че мечът на Хаймер го беше пронизал точно над бронята. Със сподавен стон Одън падна отново и затвори очи завинаги.

След това небесата като че ли се разтвориха и се изля дъжд като из ведро.

Силна светкавица прониза мрака. Хаймер лежеше в една локва.

С голямо усилие Мартин го замъкна под близкото дърво. Той не знаеше защо върши всичко това, след като беше уверен, че храбрият старец не е вече между живите. Кой човешки череп би устоял на подобен удар?

Нова светкавица! На синкавата й светлина Мартин видя, че очите на Хаймер са широко отворени.

Сърцето му спря да бие от изненада. С треперещи пръсти той започна да развързва каишките, които придържаха шлема на главата му.

Старецът дълбоко въздъхна.

— Хаймер — извика Мартин, — значи не си умрял?

— Умрял! — повтори жрецът, като се надигна и седна. — Нима си повярвал, че Одън може да ме убие?

— За миг повярвах — промърмори Мартин. — Не можеш да си представиш колко съм щастлив.

Жрецът хвана ръката на Мартин и силно я стисна.

— Къде е Одън? — запита той.

— Умря — отговори Мартин. — Тялото му лежи там, където го застигна твоят удар.

Хаймер се засмя. Мартин за първи път го чуваше да се смее така весело и много се учуди.

— Значи изпълнихме задачата, с която се бяхме нагърбили. Царят е спасен…

Той пристъпи напред и видя трупа на Одън.

— Ето — каза той, като се наведе над мъртвото тяло, — това е краят на всичките ти интриги. Сигурно много тежко ти е било да паднеш от ръката на този, когото толкова мразеше! Наказанието ти е заслужено! Душите на убитите от теб зовяха за отмъщение. — После се обърна към Мартин и продължи: — Бурята премина. Трябва да се върнем в храма, за да потърсим помощ. Тялото на Одън трябва да се покаже на всичките му привърженици. Необходим е ковчег, за да го занесем в града.

— А „Летящата риба“? — попита Мартин.

— Не се притеснявай за нея. Никой няма да посмее да я пипне. Да вървим.

Мартин беше свикнал да се подчинява на Хаймер. Дъждът продължаваше да вали, но бурята вече стихваше.

Жрецът поведе англичанина по един пряк път. Наоколо цареше тъмнина. От време на време в далечината проблясваше мълния и глухо отекваше гръм. Най-после стигнаха до ниска вратичка, която водеше в градините на храма. Тук старецът почука по особен начин и вратата веднага бе отворена от един пазач, който много се зарадва и се поклони на Хаймер.

— Страхувахме се за теб, господарю — почтително каза той.

— Вече няма за какво да се безпокоите — важно произнесе Хаймер. — Одън е мъртъв.

Човекът извика от радост, падна на земята и прегърна коленете на жреца.

Хаймер го повдигна.

— Затвори вратата, Валкир, и предупреди другите. Бъди готов с една носилка и двайсет души. Ще отидем да приберем тялото на неприятеля.

Пазачът се отдалечи. Хаймер и Мартин влязоха в храма.

На входа те видяха Акон. Лицето му беше бледо и неспокойно. И той като пазача беше помислил, че те ще загинат.

Когато чу за смъртта на Одън, той не можеше да си намери място от радост и бързо отиде да съобщи новината на баща си.

Вестта се разпространи с мълниеносна бързина. В храма се разнесоха ликуващи възгласи. Мартин не вярваше на ушите си. До този момент той не беше чувал никой тук да се радва така силно.

Акон застана начело на хората, които трябваше да донесат тялото. След един час ковчегът бе внесен в храма.

През това време капналият за сън Мартин спеше дълбоко.