Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (20)

Мартин продължава играта

Младият пилот се беше издигнал на повече от хиляда стъпки, чистият въздух освежи страните му и донесе покой на изтерзаната му душа. Но колкото повече се ободряваше, толкова повече се засилваха угризенията на съвестта му.

Той се обърна и за последен път погледна странния остров с тайнствените къщи и грамадния храм-дворец.

На купола стоеше един човек. Въпреки голямото разстояние Мартин разбра, че това е Акон.

„Той е там — мислеше си Мартин — и гледа как приятелят му англичанин бяга, като оставя него и другарите му в ръцете на кръвожадния Одън.“

Обзет от срам, той веднага обърна самолета-амфибия към града. Прелетя над пристанището и се насочи към самотния човек, който стоеше на върха на храма.

Мартин се носеше над града. До Акон той забеляза набитата фигура на жреца Хаймер. Двамата го поздравиха с мечовете си, когато Мартин прелетя над тях.

Под него в градините на храма се разстилаше светлосиньото езеро, заобиколено от цъфнали храсти. Мартин загаси мотора, спусна се и кацна във водите му.

Акон и жрецът го чакаха на брега.

Младежът се приближи и протегна ръка.

— Аз казах на Хаймер, че няма да те задържат за дълго като техен пленник. Но не вярвах, че ще надвиеш Одън и че отново ще завладееш машината си.

Мартин го слушаше с наведена глава и устремен в земята поглед.

— Ти никога не би повярвал, че мога да те изоставя и да избягам, нали? — отговори той с глас, задавен от срам.

— Да ни изоставиш? Какво искаш да кажеш? — смаяно попита Акон.

— Не видя ли? — горчиво отвърна Мартин. — Не видя ли, че бях тръгнал към другия остров?

— Мислех, че изпробваш машината си — смутено каза Акон.

— Съвсем не. Аз те напусках, изоставях те! Разбираш ли? — пламенно продължи Мартин.

Жрецът пристъпи напред.

— Тогава заслугата ти, че се върна при нас, е още по-голяма, млади англичанино! Не се измъчвай. Чета по лицето ти на какви изпитания си бил подложен в Одъновите ръце. Ако не се лъжа — и малките му очи изпитателно се вгледаха в лицето на Мартин, — ако не се лъжа, ти си бил подложен на изпитанието в пещерата, нали?

— За животното от подземното езеро ли говориш? — попита Мартин. — Да, издържах го.

Акон направи крачка назад.

— Нападнал си животното, което изобщо не умира? — с недоверчив тон произнесе той.

— Да, но сега то е мъртво — каза със задоволство Мартин.

Акон зяпна от учудване. Младежът гледаше Мартин така, сякаш той беше полубог.

— Дадох му едно барутно хапче и отвратителната му глава хвръкна във въздуха. Точно навреме, защото по израза му разбрах, че от един-два века се храни само с човешко месо.

Мартин потрепери при спомена за страшното изпитание. Хаймер забеляза, че въпреки силния си дух Мартин може всяка минута да припадне.

— Нужна ти е почивка и добра храна, приятелю — каза той. — Ела с мен. Не се притеснявай за летящата си машина. Аз сам ще я пазя.

Той го хвана под ръка и го заведе в стаята си. Накара го да се съблече и му приготви ваната, в която сипа някакви прахове.

Силите на Мартин се възвърнаха и болките изчезнаха.

След банята Хаймер му подаде голяма кристална чаша с бистро виолетово питие.

След като Мартин го изпи, жрецът посъветва англичанина да си легне. След три минути младежът спеше дълбоко. След няколко часа той се събуди освежен, но с вълчи апетит.

Полежа малко в леглото и се питаше защо ли се е събудил така внезапно. Чу се един глух удар, след него друг, по-силен, и масивният храм се разклати.

Мартин скочи на крака и бързо се облече. Последва трети удар. Хаймер влезе.

— Вече си се събудил? — каза той.

— Какво става?

— Одън се насочва срещу нас с всичките си сили — отговори жрецът.

— Но какъв е този шум? Нали няма топове?

— Не, приятелю. Няма топове, но хвърля върху храма грамадни камъни с помощта на катапулт.

Мартин учудено погледна жреца. Той беше виждал само прашки, направени от чатал и парче ластик, с които се мятат камъчета срещу плъхове и птички. Но да се изстрелват огромни камъни беше нещо съвсем ново за него.

— Катапулт ли? — повтори той. — Мога ли да го видя?

Хаймер излезе от стаята и му кимна с глава да го последва. Той заведе Мартин в една стая на горния етаж, в която проникваше светлина само през тесните процепи на бойниците.

— Погледни навън — каза той.

Мартин отиде при един от отворите и погледна, но веднага отскочи изненадан. Под двореца се простираше пристанището и широките кейове гъмжаха от войници. Тук имаше много лемури, предвождани от хората на Одън.

Срещу двореца, в дъното на широката улица, се издигаше високо дървено скеле на колела. На кея бяха изправени две греди от дебел, жилав бамбук, свързани с напречна греда, по средата на която имаше нещо като широка торба от тръстика. За напречната греда бяха вързани кожени ремъци, които се навиваха около един голям барабан. Няколко души теглеха последователно барабана и бамбуковите греди, докато напречната греда стигнеше до земята. Двама души докарваха с количка къс скала, който четирима души едва успяваха да вдигнат и сложат върху гредата.

— Това парче скала тежи най-малко сто и петдесет килограма! — промърмори Мартин.

— Дръпни се назад! — извика Хаймер.

Един човек пусна в движение катапулта. Чу се глух грохот, последван от невероятно свистене. Грамадният камък описа голяма крива и полетя към храма.

Хаймер бързо хвана Мартин за ръката и го повлече към дъното на стаята. Ужасен трясък се чу над главите им, сякаш върху покрива беше паднала граната. Стените се разклатиха. Последва ужасен тропот, скалата се затъркаля по покрива и падна във вътрешния двор.

Мартин тревожно погледна Хаймер.

— Колко време им е нужно, за да ни унищожат? — попита той.

— Покривът е доста повреден. Едва ли ще издържи до утре. Ние с нищо не можем да ги спрем, защото нямаме такива оръдия.

— И да съборят покрива, те няма да могат да влязат през него.

— Но ще го пробият и ще започнат да хвърлят запалени главни. И тогава?

— Не помислих за това! Ще се наложи да изляза с „Летящата риба“ и да ги накарам да изсърбат попарата, която сами са си надробили. Няколко бомби ще свършат работа.

— За нещастие те вече познават силата на бомбите ти — каза Хаймер. — Щом те видят, веднага ще се изпокрият.

— Да, но в такъв случай няма да пускат в движение тази дяволска машина.

— Вярно, но ти не можеш постоянно да летиш над тях. Каза ми, че машината ти пие една особена течност, която е на привършване. А знаеш, че тук не можем да намерим такава.

Мартин поклати глава. Хаймер беше засегнал най-слабото му място. Трябваше да пести бензина, за да може да се завърне на Изгубения остров, когато му дойде времето.

Върху покрива падна нов камък. Стените закънтяха. Мартин стисна зъби.

— Един камък мина през покрива. Хаймер, трябва да действаме. „Летящата риба“ е единственото ни средство да ги нападнем. Остави ме да опитам с една-две бомби. Предполагам, че ще се изплашат.

— Възможно е, приятелю. Огнените топки сигурно ще ги изплашат. Но пак повтарям: докато е жив Одън, винаги ще съумее да събере привържениците си и да ги поведе на бой.

— Тогава това животно трябва да умре колкото може по-скоро! — извика Мартин.

— С удоволствие бих дал няколко години от живота си, ако можех да причиня смъртта му. Одън най-добре познава силата на бомбите ти. Ще успееш ли да го улучиш?

— Едва ли — добави Мартин.

Последва мълчание, прекъсвано само от скърцането на отново задвижения катапулт.

Внезапно Мартин удари с юмрук дланта на лявата си ръка.

— Сетих се, Хаймер — извика той. — Честна дума! Мисля, че този път открих едно средство. Слушай…

Той описа плана си с няколко думи.

Очите на жреца светнаха от радост.