Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (2)

Приключението започва

— Значи заминаваш, Мартин?

— Да, Базил.

— Какво мисли за това старият Милдръм?

— Не съм му казал нищо. Той си мисли, че отивам във Флорида, което наистина е така. Но аз първо ще отида на острова. Хората, които купиха „Корморан“, искат да бъде закаран в Хавана. Колкото до „Летящата риба“, тя е моя лична собственост. Купил съм я със свои пари и имам право да я задържа. Предупредих за намеренията си капитан Ансън, който командва „Корморан“. Той и ти сте единствените хора, на които съм доверил плановете си. Островът е на около двеста и петдесет мили навътре сред водораслите на Саргасово море.

— Ти ще стигнеш до острова, но как ще излезеш оттам?

— Защо? Сигурен съм, че ще успея, но ако се случи нещо, винаги бих могъл да поискам помощ с радиопредавателя.

— Мартин, мисля, че първо трябва да си уредиш сметките с Уилърд.

— Точно това ще направя — каза Мартин и лицето му помръкна. — Няма да се успокоя, докато не бъде наказан. Сега той се пази и навярно си мисли, че ще тръгна по следите му. Ако изчезна, ще си въобрази, че опасността е преминала, и няма да се безпокои.

Очите на Мартин блестяха. Базил го гледаше учудено.

— Сигурен съм, че ще му отмъстиш. Не зная защо, но имам чувството, че ще забогатееш на този остров. Човекът, който има такава радиостанция, трябва да е много богат.

— И на мен така ми се струва — каза Мартин. — Преди да атакувам Уилърд, ще ми трябват пари. Съобщенията доказват, че някой вика за помощ, и ако този някой е готов да заплати за помощта ми, няма да се откажа от парите. Сбогом, приятелю мой! Пази тайната ми и ти обещавам, че в най-скоро време ще ти се обадя.

— Сбогом, Мартин! — каза Базил с развълнуван глас. — Не забравяй, че ако изпаднеш в беда, ще направя всичко възможно, за да ти помогна.

— Знам — отвърна Мартин и силно стисна ръката на приятеля си. — Тази вечер ще бъда на борда на „Корморан“, а утре рано сутринта тръгвам.

Базил се отдалечи, а Мартин се качи на борда на яхтата.

Разсъмна се. От пет часа сутринта младежът стоеше на яхтата си сам и за последен път гледаше старата къща, обширната морава и високите дървета.

После отплава. Като се движеше с умерена бързина, „Корморан“ скоро стигна тропическата област и осем дни след тръгването си вече плавно се носеше в Атлантическия океан. Денят беше хубав. На север морето се сливаше с небето, а на юг се очертаваше тъмна ивица, която на пръв поглед приличаше на пясъчен риф. Оттам започваха гъстите водорасли, които покриваха Саргасово море.

Големият самолет-амфибия „Летящата риба“ бе готов за излитане. Мартин, облечен в костюм за пилотиране, разговаряше с капитан Ансън.

— Това писмо е за господин Милдръм — каза Мартин. — Но не забравяйте, че искам да го получи, след като се върнете в Англия. Аз ще ви се обадя.

— Надявам се — каза капитанът, който се съмняваше в успешния изход на начинанието на Мартин.

— Ще ви се обадя — повтори усмихнато Мартин. — На острова има радиопредавател.

— Да, ако има остров — промърмори капитанът.

— Трябва да има остров, иначе как ще има радиостанция? — настоя Мартин.

— Да предположим, че наистина има и вие пристигнете благополучно. Какво възнамерявате да правите след това? Откъде знаете, че човекът, който изпраща съобщенията, ще ви остави да си заминете? Ако изпаднете в беда, как ще ви помогна? Не забравяйте, че нито един кораб не може да се приближи до тази непозната област. Позволете ми да ви кажа, Мартин, че ако баща ви беше жив, нямаше да ви остави да извършите подобна глупост.

— Да, но той вече не е жив — тъжно каза Мартин. — Не вярвам, че щеше да ми забрани да отида, капитане. Целта ми е да възвърна доброто име на баща си и да накажа този Уилърд. Повтарям ви, нужни са ми пари. Убеден съм, че по този начин ще ги имам. Освен това човекът от острова се нуждае от помощ. Не се опитвайте да ме разубедите, решението ми е твърдо. По-добре ми пожелайте успех.

— Разбира се, че ви желая успех — искрено каза капитанът. — Всички, които са на борда, ви пожелават същото. Надявам се, че ще се върнете здрав и читав. Ще бъдем щастливи отново да ви видим между нас.

За последен път си стиснаха ръцете и Мартин се качи на самолета-амфибия. Развързаха въжетата. Моторът забръмча, „Летящата риба“ се плъзна по повърхността на водата и след малко излетя подобно на гигантска птица. Над Мартин беше закачена картата с точното местоположение на непознатия остров.

Мартин беше опитен летец. Той имаше голяма страст към пилотирането. На седемнайсет години беше не само отличен летец и радист, но и разполагаше с доста по-обширни познания в тази област от своите по-възрастни приятели.

След като се убеди, че всичко работи нормално, Мартин се настани удобно в креслото.

Той беше доста далеч от острова. Под него се простираше дебела покривка от тъмни водорасли. Те не заемаха цялата водна повърхност, от време на време се забелязваха лагуни с примамлива синя вода. От височината, на която летеше, можеше да види, че в тези лагуни кипи живот: морето беше прозрачно като кристал и той ясно различаваше риби, които се движеха с голяма бързина в дълбините. Мартин забеляза грамаден кит. По-далеч съзря гигантските пипала на един от онези чудовищни октоподи, които, както е известно, обитават водите на Саргасово море. После видя един кораб със счупени мачти.

Беше изминал един час, а на Мартин му се струваше, че лети едва от пет минути. Той знаеше, че му остават още двеста мили път.

Той летеше над обширен пояс от непокрита с водорасли вода, която буквално гъмжеше от морски същества.

Започна да подухва лек ветрец, небето бе чисто и самолетът-амфибия продължаваше да се движи равномерно.

Мартин внимателно оглеждаше морето под себе си. Сърцето му биеше неспокойно. Всеки момент островът можеше да се покаже.

Но какво е това? Бял облак или блясъкът на остър планински връх, покрит със сняг? Без съмнение това беше планина.

Островът наистина съществуваше!