Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (18)

Мъдростта на изтока

Този стон отекна в скалистия свод и замря в безмълвните дълбини на пещерата. Мартин стигна до скалата, а ехото още не беше стихнало.

Той спря лодката, завърза я за една издатина и седна на най-високото място на скалата.

Тълпата от брега не издаваше никакъв звук. Чуваше се само пукането на факлите, които осветяваха с червеникава светлина втренчените любопитни лица.

Чакането беше мъчително. Мартин знаеше, че опасността ще дойде от дълбините на езерото. Но нямаше представа какво го очаква.

Минутите едва се влачеха. Внезапно по гладката повърхност на водата се появиха големи мехури, които се пукаха и изчезваха. Светлината на факлите ги оцветяваше. След това се появиха малки вълнички, които постепенно се разширяваха и се разбиваха в скалата.

Мартин гледаше мястото, откъдето излизаха. Пред смаяния му поглед водата бавно се разтвори и се показа една отвратителна глава.

Наистина чудовището от езерото на Изгубения остров беше страшно, но това беше още по-страшно. Наподобяваше крокодил. Главата му беше дълга шест стъпки, челюстите му приличаха на грамадна птича човка. Зъбите му бяха остри като игли и дълги около една педя. Големите му очи с големина на човешка глава, бяха полузакрити от клепачи с рогови плочки.

Чудовището впи хищен поглед в плячката си.

Върху рибообразното му тяло имаше един израстък, покрит с люспи.

Най-отвратителен беше цветът му — матовобял от устата до опашката, която се движеше бавно във водата.

Мартин разбра, че пред него стои плезиозавър, животно от предисторическите времена, по чудо оцеляло в тази пещера.

Страшното животно заплува бавно към скалата.

Загледан във втренчените зеници на влечугото, Мартин за миг забрави тези, които го следяха със затаен дъх. Той стоеше като вкаменен, докато страшният му неприятел приближаваше. Деляха ги едва десетина метра един от друг. Мартин не мърдаше, беше хипнотизиран като птица от змия.

Сигурно чудовището щеше да го довърши, ако не беше една факла, която загасна и с продължително свистене падна във водата.

Мартин скочи на крака. Ръката му инстинктивно потърси бомбите и светкавично извади една. Тъй като нямаше запалително вещество, той ги беше свързал с фитили, които горяха само четири-пет секунди. Щеше ли да успее да запали фитила, преди животното да достигне до него?

Въпреки опасността ръката му не трепна и той извади огнивото.

Фитилът се запали и се разхвърчаха искри. Мартин вдигна високо ръка. В същия миг чудовището се надигна. Грамадната му глава се подаде от водата. Челюстите му се разтвориха и пред Мартин зейна пастта му, широка три стъпки.

В този миг Мартин хвърли бомбата между острите зъби на чудовището. Челюстите се затвориха с трясък. Животното се поколеба за момент, който на Мартин се стори цяла вечност.

То отново се надигна. Мартин не отстъпи. Той знаеше, че всичко е безполезно, и искаше да покаже на Одън и шайката му как умира един англичанин.

Чу се глух пукот. Вдигна се черен дим и обезглавеното чудовище падна във водата.

Макар и мъртво, тялото продължаваше да се гърчи във водата. Конвулсиите на чудовището бяха страшни. То биеше по водата с грамадните перки и тежката си опашка. Подземното езеро беше цялото в пяна. Вълните се разбиваха в брега като по време на буря. Разнесе се силен тътен из цялата пещера.

Вцепенен, Мартин наблюдаваше ужасната агония. Чудовището бавно потъна във водната бездна. Коленете на Мартин се подгънаха. Пещерата заплува пред очите му като в мъгла. Със свръхчовешко усилие той надви слабостта си и се обърна към Одън и свитата му.

Великанът и белите стояха неподвижни, а медноцветните бяха легнали по корем.

По лицето на Одън се четеше яд, съмнение и страх. За него, който никога не беше виждал взрив с изключение на един гърмеж от Мартиновия пистолет, за него, който нямаше представа за свойствата на барута, това бе истинско чудо.

Мартин тържествуваше. Моментът беше благоприятен и трябваше да се действа, преди да се е разпръснало впечатлението от чудото. Той влезе в малката лодка и бързо стигна до брега.

Скочи на земята и тръгна към Одън.

— Искам да изпълниш обещанието си! — извика той, като го гледаше право в очите.

Грамадното тяло на Одън трепереше от гняв и страх. Дясната му ръка стоеше върху дръжката на меча. Ако Мартин проявеше и най-малка уплаха, Одън щеше да го насече на парчета. Но нито един мускул не трепна по лицето му — той гледаше великана спокойно, като че ли имаше цял полк зад себе си.

Одън с мъка изръмжа:

— Ти спечели, магьоснико! Аз държа на думата си! Можеш да си вървиш!

Мартин кимна с глава. Той презрително погледна изплашените лемури, взе една факла и решително тръгна по дългия проход.

Трябваше да побърза. Той познаваше жестокостта на Одън и не можеше напълно да му се довери.

Спомни си, че пет мили го делят от храма, където щеше да бъде в безопасност. Това разстояние трябваше да извърви пеша. Преди да стигне града, Одъновите хора можеха да се съвземат и насъскани от главатаря си, да го настигнат.

Мартин стигна първия завой на прохода и ускори ход. Скоро забеляза светлото кръгче на входа. Затича се и едва не извика от радост.

До входа го чакаха четиримата носачи с носилката. Като го видяха, те паднаха на колене. Мартин побутна най-близкия до себе си.

Човекът скочи на крака. Другите го последваха. Мартин се настани в носилката и посочи града.

Хората веднага тръгнаха. Мартин погледна назад към входа на пещерата. Там стояха и го наблюдаваха Одън и шайката му.

Носачите подтичваха. След един час щеше да стигне до града. Мартин беше сигурен, че в този момент Одън убеждава хората си да го последват.

— Ех, да беше тук „Летящата риба“! — промърмори Мартин и внезапно се изправи.

Погледна в далечината. Вдясно се намираше пристанището. Той видя една пътечка, която водеше право там.

— Оттук! — властно каза той, като посочи с пръст пътеката.

Послушни като роби, хората тръгнаха към пристанището. Той погледна зад себе си. Одъновите хора бяха напуснали пещерата и се бяха пръснали като мравки по полето.

„Не се и съмнявах — каза си Мартин, — че Одън ще иска да си отмъсти.“