Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (17)

Пещерата на смъртта

Когато Мартин дойде на себе си, видя, че е положен на легло в гола стая със стени от грамадни каменни блокове. Тя беше слабо осветена от един високо окачен фенер. Мартин се опипа, но не откри никаква рана, само гърдите го боляха. Устата му беше пресъхнала.

— Този път няма измъкване! — прошепна той, като седна и потърси пистолета си.

Не го намери.

Изведнъж изтръпна — пръстите му напипаха сред гънките на туниката нещо обло, гладко и твърдо. Сърцето му заби силно, когато се досети, че това са двете бомби. Тези, които го бяха претърсили, са ги сметнали за безвредни, а може и да не са ги забелязали.

„Ако работите тръгнат зле, ще намеря начин да очистя този стар злодей Одън, преди да ме довършат“ — каза си той, като сви юмруци.

Разгледа стаята и видя, че му бяха оставили храна: царевични сухари и вода. Това беше всичко.

„Е — помисли си той с усмивка, — във всеки случай не мислят да ме уморят от глад.“

Силите му се върнаха и той се питаше какво го очаква в бъдеще.

Пи малко вода, хапна парче сухар, отново легна и се замисли дълбоко. Цареше пълна тишина. През последните двайсет и четири часа Мартин се чувстваше страшно уморен и неусетно заспа.

Когато се събуди, светлината проникваше през решетките на прозореца. Той стана и лениво се протегна. Една бронзова врата слабо изскърца и двама мъже влязоха в килията.

Бяха светли, с грозни и сурови лица. Мартин дълго ги гледа. Изразът на лицата им го забавляваше: той издаваше едновременно тържество и страх.

Те очевидно бяха във възторг, че най-после са хванали магьосника, но не по-малко се страхуваха да не се превърне в облак дим или да им поднесе друга някоя неприятна изненада. Мартин се поколеба дали да не хвърли върху тях една бомба и след това да избяга… Но реши да изчака по-удобен момент. Все пак внезапното хрумване го накара да се усмихне, което още повече обезпокои двамата неприятели.

Единият стоеше неподвижно с меч в ръка, а другият направи знак на Мартин да го последва.

Минаха по един каменен коридор, спуснаха се по няколко стъпала и влязоха в едно помещение, в което ги чакаше грамадният Одън.

Тънките му устни се бяха изкривили в жестока усмивка и показваха под жълтите мустаци моржовите му зъби.

— Ето го нашия магьосник! — подигравателно каза той.

— Да, ето ме! — хладнокръвно отговори Мартин. — Бих искал да закуся.

Това държане смути Одън.

— Малкото петле кукурига много силно! — каза той. — С голямо удоволствие ще изпълним желанието ти, защото то ще бъде последното. Ур, донеси му ядене — изрева той.

Ур донесе хляб, студено месо и една кана, пълна с резливо, сладникаво питие, което имаше вкус на мед.

Мартин си хапна добре, защото знаеше, че в най-скоро време ще са му необходими сили. Той не изпитваше никакъв страх, напротив, беше спокоен и съсредоточен. Искаше да се овладее до момента, когато щяха да употребят насилие — тогава щеше да прибегне до бомбите си.

Англичанинът забеляза, че Одън го наблюдава с известно любопитство. Единственото качество, което можеше да спечели уважението на този първобитен дивак, беше смелостта. Той тайно се учудваше на спокойствието на Мартин.

Като закуси, пленникът се качи на една носилка: завесите бяха спуснати и носачите тръгнаха с бърз ход.

След около час носилката спря. Завесите се вдигнаха и Мартин неволно притвори очи пред ослепителната светлина на тропическото слънце. Той позна мястото, където Одъновите хора го бяха довели.

Беше долината на солницата, която бе посетил с Хаймер, за да търси селитра. Солницата блестеше като снежно поле под жаркото слънце. Беше заобиколена с ниски голи хълмове. Нямаше нито стръкче трева. Ослепителната светлина правеше местността още по-зловеща.

С един поглед Мартин обходи околностите. После видя заобиколения от бойци Одън. На брой белите бяха колкото медноцветните. Напразно Мартин потърси сред тях приятелско лице. Белите открито проявяваха враждебността си, докато лемурите се въздържаха и само лукаво го наблюдаваха.

Той скочи на земята и застана срещу Одън. Великанът го гледаше с омраза.

— Магьоснико — изрева той, — веднъж с онзи шарлатанин Хаймер ни изиграхте. Но в днешното изпитание Хаймер няма да ти помогне.

Думите на Одън криеха зловеща заплаха и въпреки смелостта си Мартин усети ледени тръпки по гърба си.

— На теб също никой няма да помогне, Одън — каза той с презрителен тон. — Ако хората не те познаваха, щяха да си помислят, че ти вдъхвам страх.

Одън скръцна със зъби. Той направи крачка напред и Мартин помисли, че ще се хвърли върху него. Очакваше това. Под туниката ръката му стискаше едната бомба. Ако Одън се опиташе да го докосне, щеше да го направи на каша и като се възползва от паниката на приближените му, да избяга.

Но Одън се въздържа и отново започна да се смее.

— Магьосниците — каза той, като се опитваше неумело да мине за духовит — не са като другите хора. Те трябва да бъдат наблюдавани по-отблизо. Всички тези, които виждаш, са само свидетели, които ще съобщят на твоите приятели, че дошлият от Изтока магьосник не е могъл да надвие „пещерното чудовище“.

Мартин повторно усети неприятните, студени тръпки по тялото си. Но се овладя. Каквото и да беше това изпитание, той смело трябваше да се подложи на него. Не само неговият живот бе заложен на карта, но и този на Акон, на царя, на Хаймер, а също и на професор Дистън. Защото нямаше съмнение, че след като Одън стане пълен господар на Лемурия, най-напред ще поведе хората си към Изгубения остров.

Одън продължи:

— Магьоснико, ще вървиш нататък. Доброволно или насила, но ще вървиш.

Мартин се изсмя в лицето му.

— Ще вървя, Одън. Но ви предупреждавам: ако ти или някой от тези хора ме докосне, веднага ще загинете от ръката ми.

Хладнокръвната увереност, с която произнесе тези думи, направи впечатление на Одън. Все пак и той беше суеверен като медноцветните и напразно си внушаваше, че Хаймер е измамник. В дъното на душата си вярваше, че Мартин наистина е способен да върши чудеса.

Като измърмори нещо, Одън направи знак на Мартин да го последва и пръв тръгна към стръмния морски бряг. Останалите в две редици тръгнаха след тях. Всички мълчаха. Само шумът от стъпките по твърдата земя се чуваше наоколо.

Каменистата пътека, която преминаваше през долината, водеше точно към стръмния морски бряг и свършваше пред зеещия отвор на една пещера. Тя беше същата, която Мартин бе забелязал при първото си идване и в която искаше да търси селитра. Хаймеровите думи неволно възкръснаха в паметта му: „Не ти пожелавам да срещнеш пещерните чудовища.“

Нужно бе да събере цялата си воля, за да преодолее обземащото го чувство на ужас и отвращение. Той вече вървеше под мрачния свод.

„О, вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете.“^[1]

Тези думи неволно зазвучаха в съзнанието му. Шествието спря за миг, докато запалят факлите. Тяхната колеблива светлина огря тесен проход, който изчезваше в недрата на земята. Стените бяха от черна скала, сводът — много висок, а земята бе изровена от многобройните крака, които бяха минали оттук.

Шествието продължи. Всички мълчаха: чуваше се само ехото от стъпките, които отекваха в тесния тунел.

Според приблизителните изчисления на Мартин те бяха извървели около четвърт миля и слезли на повече от тридесет метра под равнището на долината, когато стигнаха до една широка зала, толкова висока, че светлината на факлите не огряваше свода. Близо до входа червеникавата светлина заигра по водите на езеро.

Одън спря на брега на това подземно езеро, краят на което не се виждаше. То приличаше на голяма плоча черно стъкло и изглеждаше много дълбоко.

— Ела тук, магьоснико — каза той.

Мартин пристъпи с вдигната глава, като не изпускаше Одън от очи.

За негово най-голямо учудване една лодка беше вързана за скалите, които опасваха езерото.

— Сега ще изпитаме силата ти — каза Одън със злорадство. — Виждаш ли скалата, която се издига насред Езерото на смъртта. Дотам ще отидеш с лодка, ще седнеш и ще стоиш там половин час. Ако останеш жив, ще признаем, че си магьосник и че си надарен с нечовешка сила.

Мартин погледна Одън право в очите.

— Ако изляза жив оттук без помощта на жреца Хаймер, обещаваш ли да ме пуснеш на свобода?

Одън се усмихна зловещо.

— Обещавам ти, магьоснико, обещавам ти!

— Значи всичко е наред — каза спокойно той и влезе в лодката. Веслата се врязаха във водата и лодката се насочи към скалата, която се издигаше над водата на около трийсет метра от брега.

Странен шум, подобен на задавен стон, долетя от наредените по брега зрители.