Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (16)

Мартин действа сам

В продължение на няколко секунди само свистенето на газовия гейзер нарушаваше тишината. Мартин втренчено гледаше неподвижния Одън, върху чието животинско лице играеше победоносна усмивка.

Пръв заговори Хаймер.

— Огнената пръчка! — властно каза той на ухото на Мартин. — Убий го! Само така можем да се спасим.

Мартин мушна ръка в джоба си — или по-скоро там, където трябваше да бъде джобът му, защото беше забравил, че не е със собствените си дрехи. Вместо сивото сукно на костюма ръката му усети мекия плат на лемурската туника.

— Не е у мен — каза той. — Останала е в другите ми дрехи.

— Тогава с ножа.

Без да се колебае, жрецът извади острата си бронзова кама и се спусна към Одън.

За миг бунтовникът се поколеба, обхванат от неувереност, че ще успее да надвие стария си неприятел в ръкопашен бой. После се обърна и побягна. Беше невъзможно да го стигнеш. Хаймер високо вдигна ръка. Стоящият зад него Мартин видя как камата блесна на светлината на лампата и профуча във въздуха. Като мълния удари Одън между раменете и падна със звън на земята. Не можа да пробие бронята.

Хаймер спря запъхтян. Не можеше повече да тича. Мартин взе ножа от земята и се спусна след беглеца.

Одън беше изчезнал зад един завой. Мартин успя да види само отражението на позлатената му броня. Въпреки това продължи да тича, докато попадна в пълна тъмнина. Мартин чуваше шума от тежките стъпки и продължи след тях. Изведнъж се спъна в нещо, политна и се просна върху каменната настилка на прохода.

— Изчезна! — отчаяно произнесе Хаймер, като настигна Мартин.

— Но как е влязъл?

— Не знам. Страхувам се да не са ни предали. Възможно е да е подкупил някой от прислужниците в храма.

— Не можем да направим нищо, ако е избягал — каза Мартин, който вече се беше успокоил.

Причиненото от падането зашеметяване бавно преминаваше. В тъмнината той напипа наметалото, което Одън бе захвърлил.

— Това е улика срещу него.

— О, англичанино, ти нищо не разбираш! — каза Хаймер.

По тона на гласа му Мартин разбра колко безизходно е положението, в което се намираха.

— До днес държахме в ръцете си медноцветните само благодарение на тяхното суеверие. Сега Одън ще им обясни, че сме ги мамили. Яростта им ще бъде ужасна.

— Няма как, ще трябва да се защитаваме!

— Да се защитаваме ли? — тъжно каза жрецът. — Стотина срещу хиляди? Как можем да направим това?

Мартин за първи път виждаше енергичния Хаймер в подобно състояние. Но след малко тежките клепачи на жреца се вдигнаха.

— Ще действаме, както кажеш ти. Има начин да смажем това куче.

За няколко минути Хаймер бе загубил самоувереността, но не и енергията си. Те се върнаха в храма и той прати вестоносци във всички посоки, събра силите си, заповяда да заключат големите врати и постави стражи. Извика няколко занаятчии, опитни в леярството, и по указанията на Мартин им каза как да направят бомби.

Те се заловиха за работа, а младият англичанин заедно с няколко души отиде да търси селитра. Сярата и дървените въглища бяха готови и всичко потръгна както трябва. Мартин се захвана с правенето на барута и с промиването на селитрата. Работниците около него умееха чудесно да стриват сярата на прах и да приготвят дървени въглища. Цяло щастие бе, че си спомни точната технология. Използва 79 процента селитра, 18 процента въглища и 3 процента сяра.

Тази нощ никой в храма не спеше. Времето беше точно пресметнато. Те не знаеха какво подготвя Одън.

На другия ден градът беше спокоен и тих. След закуска Мартин започна да прави фитили, но непрестанно се тревожеше за самолета-амфибия. Един отряд верни войници беше получил заповед да пази хангара. Те обаче можеха да бъдат подкупени или нападнати с настъпването на нощта.

Колкото повече мислеше за това, толкова повече се безпокоеше. „Летящата риба“ беше единствената връзка с Изгубения остров, с Англия и Америка. Той с нищо не можеше да я замени. Конструкцията на машината можеше да бъде възстановена, но моторът…

Чакането ставаше все по-мъчително. Часовете отлитаха един след друг без каквото и да било известие. На свечеряване Мартин се изкачи на върха на големия купол, където имаше наблюдателен пост. Далеч на запад грамадният диск на слънцето потъваше зад черната ивица водорасли, а пурпурните лъчи оцветяваха водата на пристанището в кървавочервено.

Край хангара беше пусто. Нямаше жива душа нито на пристанището, нито в околностите. Мартин си помисли, че караулите са напуснали поста си, и тази мисъл го накара да вземе внезапно решение — да отиде да потърси своята машина. Знаеше, че в големия двор на храма има езеро, където можеше да кацне.

Мартин имаше бегла представа за плана на голямото здание. Известно му беше, че малка вратичка води до някакъв път с големи дървета от двете страни. Оттук царят отиваше на пристанището.

Мартин влезе в стаята си, пъхна в дрехите си две бомби и револвера, след това се отправи към малката врата, покрай която стояха пазачи, каквито имаше пред всички изходи на двореца. Те видяха Мартин, поздравиха го и му направиха път. Когато стигна до оградата, слънцето беше залязло и нощта се спускаше над острова.

Пътят изглеждаше пуст. Нямаше жива душа наоколо. Въпреки това Мартин не искаше да рискува напразно. Той тръгна по средата на пътя, като внимателно се вглеждаше в тъмнината.

Само прилепите нарушаваха тишината. Въздухът беше натежал от упоителната миризма на портокаловите дръвчета и магнолиите.

Мартин вървеше бързо и за няколко минути стигна до кея. Той спря и отново се огледа — Лемурия приличаше на мъртъв град.

Младият англичанин събра кураж и тръгна право към хангара. Ослуша се. Никакъв шум.

— Така си и мислех — прошепна той. — Тези страхливци са се изплашили и са офейкали. Какво щастие, че дойдох!

Англичанинът слезе по стълбата. Вратата на хангара беше отворена. В тъмнината той едва различи очертанията на „Летящата риба“, която се полюшваше във водата.

— О, хубавице моя! Скоро ще те закарам на сигурно място. Дори старият жрец няма да посмее да ми се кара, когато види моята „Рибка“ в езерото край храма.

Той стъпи на мостика и се наведе да развърже въжетата. Ненадейно и безшумно нещо меко и тежко падна върху главата му и две яки ръце го стиснаха през кръста.

Той се мъчеше да се освободи, като бесен риташе с крака, искаше да извика, но дебелото вълнено покривало заглушаваше вика. Пъшкаше, без да може да си поеме дъх.

Почувства, че губи сили, и престана да се съпротивлява. Последното нещо, което чу, беше един дрезгав, див смях. После изгуби съзнание и се строполи на мостика като сноп.