Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (15)

Тайно приготвяне на барут

Когато дойде на себе си, Мартин лежеше в голяма стая. Той се чудеше къде се намира. Блуждаещият му поглед падна върху жреца, който седеше до него.

— Как се чувстваш? — запита Хаймер.

— Добре — машинално отговори Мартин. Но като се опомни, добави: — Изглежда, съм припаднал.

— Мнозина биха припаднали преди изпитанието, а не след него — каза Хаймер.

Мартин протегна ръка и се опита да стане.

— Трябва да вървя — нетърпеливо каза той, — трябва да се върна на другия остров.

— Сега не можеш да летиш, навън е тъмно като в рог.

— Как? Значи дълго време съм лежал, така ли? — уплашено попита Мартин.

— Повече от осем часа — добави Хаймер, без да съобщи, че му е дал питие от маково семе, за да го накара да заспи и да го предпази от треска. — Представи си, приятелю — продължи той, — че съм твой лекар и те моля да лежиш неподвижно и мълчаливо до утре. Благодарение на смелостта ти пред Огнения фонтан сега не ни заплашва никаква опасност. „Летящата риба“ е на сигурно място. Ще предупредя приятелите ти от Огнения остров, че си жив и здрав.

— Кога ще мога да си тръгна?

— По-късно ще поговорим за това. Сега искам да поспиш.

Когато Мартин се събуди, беше светло. Чувстваше се много добре и беше гладен като вълк.

Мартин се изправи в леглото и огледа стаята. Тежката дебела завеса се вдигна и един медноцветен воин поднесе табла с различни ястия. Поклони се, сложи я на масата и изчезна.

Мартин опита с охота лемурската кухня.

След закуска потърси дрехите си, но те бяха изчезнали. Той трябваше да облече други, оставени на тяхно място, които приличаха на Аконовите.

След малко се чуха стъпки. Акон влезе и поздрави сърдечно Мартин.

— Благодарение на теб опасността е отстранена, но не за дълго. Докато е жив Одън, никой от нас няма да бъде в безопасност.

— Одън е изменник — презрително каза Мартин. — Защо не го съдите и не му наложите смъртно наказание?

— Законите ни не позволяват това. Аз молих баща си да ми позволи да го предизвикам на двубой. Той не се съгласи. Сега ще отидем при него. Трябва да обмислим какво да предприемем.

Хаймер беше при царя. Мартин съобщи за плановете си и ги посъветва да се заловят за работа и да приготвят барут. Каза им кои са необходимите съставки. Младежът вярваше, че само с изкуствен огън можеха да направят впечатление на суеверните лемури.

— Дървени въглища, сяра… — Хаймер изброяваше на пръсти необходимите съставки: — А другото как го наричат? Селитра. Не го познавам.

— Ще се снабдим лесно — каза Мартин. — Откъде получавате сол?

— На острова има солници — съобщи Хаймер.

Мартин се зарадва, защото знаеше, че в солниците има селитра.

Жрецът веднага изпрати сигурни хора да търсят сяра край минералния извор, а други натовари да приготвят въглища. Заедно с Мартин тръгнаха за солниците.

Главният жрец никога не вървеше пеша. Те изминаха разстоянието на носилки, носени от медноцветните. Солниците бяха в най-пустата част на острова, в подножието на една верига хълмове, в които бяха прокопани дълбоки пещери. За жалост Мартин не успя да намери селитра.

— Ще трябва да потърсим в някоя от тези пещери — каза той. — Да влезем в тази, голямата…

Лицето на Хаймер помръкна.

— Не влизай в нея, приятелю. Не съм страхливец, но никога не съм пристъпвал там. В пещерата живеят опасни зверове. Не ти пожелавам да срещнеш пещерните чудовища.

— Но селитрата ни е необходима — настояваше Мартин.

— Има и други пещери — каза Хаймер. — Мисля, че тук не е мястото да спорим. Да се връщаме.

Носачите вдигнаха носилките и тръгнаха към града.

Жрецът заговори едва когато влязоха в жилището му.

— Пещерите, за които споменах, са под краката ни — каза той.

Внезапна догадка проблясна в ума на младежа.

— Под краката ни? Дали някоя от тях не се свързва с кладенеца, от който блика газ?

Жрецът потрепери и хвърли подозрителен поглед към Мартин.

— Какво искаш да кажеш? — попита той след кратко мълчание.

— Сега разбирам защо пламъкът спря от само себе си…

— Не смея да говоря за това — отговори Хаймер. — Смърт очаква всички ни, ако Одън и шайката му се усъмнят в нещо. Дори царят и Акон не подозират нищо.

— Но аз се досещам — усмихнато каза Мартин. — Мисля, че разбрах как си спрял пламъка…

— Наистина нищо не може да се скрие от мъдростта на Изтока. Хайде, последвай ме в пещерите под храма. Там ще видиш тайното изобретение на един от прадедите ми, великия жрец Грун, и там може би ще намериш търсената селитра. Ела!

Той натисна с крак една пружина на пода. Вдигна се капак, който откри подземна стълба. Хаймер запали малка лампа и двамата се спуснаха по тесен проход, издълбан в скалата. Въздухът беше задушен, тежък и влажен. Бяла плесен покриваше свода и стените. Мартин се огледа и спря.

— Ето това ни трябва! — живо каза той.

Но Хаймер му направи знак да мълчи и да продължи.

Чу се глухо бучене. Мартин разбра, че това е Огненият фонтан. Шумът ставаше все по-силен. Миризмата беше непоносима.

Проходът се разшири и образува малка зала. Тук Хаймер спря и извади от една дупка парче платно, потопи го в съд с вода и го подаде на Мартин.

— Покрий лицето си с това — каза той.

Те продължиха да вървят. На светлината на лампата Мартин видя, че проходът свършва с камина, стените на която бяха излъскани като стъкло. В края на прохода се намираше нещо подобно на количка, пълна до горе с пясък.

Хаймер се спря и се приближи до Мартин.

— Имаш ли нужда от обяснение? — прошепна той.

— Не, разбрах. Количката се блъска и пясъкът се изсипва в огъня. Просто, но все пак се иска ум, за да се досетиш.

Бученето заглушаваше всичко. Мартин бе обзет от усещането, че го наблюдават. Обърна се внезапно.

Кръвта замръзна в жилите му. На десет крачки зад него грамадният Одън преграждаше входа и ги наблюдаваше със свирепа усмивка.