Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (13)

Пропуснатият шанс

Без да се колебае, Мартин се спусна по широката стълба. Той искаше да стигне до хангара и да спаси любимия си самолет-амфибия от Одън и шайката му.

След няколко мига той се озова на кея и с два скока стигна до хангара. Наведе се да отвърже въжетата, но чу гръмкия глас на Одън, който крещеше заповеднически. Преди да отвърже второто въже, една лодка приближи до летящата машина.

Мартин разбра, че всичко е загубено, и като се изправи бързо, подпря се на стената и извади пистолета си.

— Ако смеете, приближете се! — извика той.

Четирима души застанаха срещу него. Те не бяха от северната раса, а дребни хора с мургави лица и черни очи. Бяха въоръжени с копия. Суеверният страх ги спираше да посегнат на Мартин. Те се спряха в полукръг около него.

Одън изрева отново и се насочи към хангара.

Леденосините му очи горяха от гняв, а късият му меч се вдигна над главата на Мартин.

Със светкавична бързина Мартин насочи пистолета си към него. Обзе го желание да убие грамадния опасен дивак с един куршум в челото, но без да знае защо, той не се реши на това и се прицели в меча му.

Куршумът попадна в целта. Оръжието отлетя във въздуха.

Одън се вкамени, но след миг събра кураж и отново с яростен рев се втурна напред. Едно късо копие профуча край главата на Мартин и се удари в бронята на гърдите на великана. Копието се плъзна по гладкия метал, без да го пробие, но ударът беше толкова силен, че Одън залитна. Той изгуби равновесие и направи крачка назад. Кракът му нямаше къде да стъпи и той падна в езерото.

Голямата ръка на Акон хвана Мартин за рамото.

— Бързо, бързо! — извика той и двамата с всичка сила се затичаха към храма.

— Защо направи това? — запита гневно Мартин, като стигнаха пред входа.

— За да спася живота ти, а също и моя — отговори Акон.

— Медноцветните нямаше да се осмелят да ни закачат — с възмущение отвърна Мартин.

— Може би, но не видя ли телохранителите на Одън? Те са от нашата кръв. Виж! Извадиха го от водата.

— Влезте в храма! — обади се Хаймер и ги дръпна навътре, след което натисна лоста, който задвижваше широките каменни врати.

Тримата мъже мълчаливо се спогледаха.

— Какво ще правим сега? — ядосано запита Мартин, отчаян от загубата на „Летящата риба“.

— Сега е ред на Одън да действа — каза Хаймер.

— Не бихме ли могли да ги нападнем, преди да слязат от лодките? — попита Мартин.

Хаймер сви рамене.

— Ние разполагаме само с четиридесет души, а Одън има четири хиляди. Ти трябваше да го убиеш с твоята огнена пръчка. Стойте тук. Ще отида да погледна от наблюдателния пост, какво крои Одън.

Акон и Мартин останаха сами. Стените бяха много дебели и не можеше да се чуе какво става навън.

— Нямам никакви шансове да успея! — каза Мартин на английски.

— От известно време работите се влошават — добави Акон. — Хаймер ти каза, че медноцветните уважават древните си обреди, които са жестоки и ужасни. Баща ми винаги е бил против тези обичаи и като цар се е стремял да ги премахне.

Ние, наследниците на северната раса, сме разделени на две. Одън е вожд на неприятелите. Той отдавна мечтае да стане цар. Мрази мен, мрази баща ми, мрази и Хаймер, който е приятел на баща ми. В сравнение с туземното население, което живее тук от незапомнени времена, ние сме малко на брой. Одън, който добре знае разпределението на силите, потърси подкрепата им и се ожени за една от техните жени. Под негово ръководство ставаха нападенията на Огнения остров. Нито баща ми, нито аз желаехме да участваме в тях, въпреки че бях принуден да последвам Одън в последния му поход.

Мартин слушаше с голямо внимание. Всичко това беше ново за него.

След кратко мълчание Акон продължи:

— Болестта на царя и моето отсъствие са дали възможност на Одън да спечели позиции. Няма никакво съмнение, че намерението му беше да ме убие, после да се върне тук, да убие баща ми и да се провъзгласи за цар.

— Защо не го е направил досега? Ти каза, че всички медноцветни са на негова страна.

— Да, но с нас е Хаймер, а той струва колкото цяла войска. Повтарям ти, че медноцветните са страшно суеверни. Те се страхуват от него и заедно с това го мразят. Одън разпали у тях тези чувства. Той привлече мнозина наши хора. Но ние няма да му се подчиним.

Мартин скочи.

— Аз съм с тебе, Акон! — извика той. — Ние двамата ще се противопоставим на този подлец.

Вратата се отвори. Влезе Хаймер.

— Одън е събрал хората си на големия площад. Той им казва, че царят се е съюзил с магьосниците, които са дошли от изток, и не трябва повече да управлява. Призовава ги да го провъзгласят за цар.

— Значи война! Да предупредим баща ми!

Обитателите на двореца станаха свидетели на първата инициатива на Одън. Появиха се двама пратеници със зелени клончета. Те бяха въведени в широката зала, където ги очакваше царят. Зад него стояха Акон, Хаймер и Мартин.

Те се поклониха и останаха прави. Бяха светли и синеоки. Мартин забеляза, че се притесняват.

Царят ги изгледа презрително.

По-старият — петдесетгодишен човек с неприятно лице, с ниско чело, който трудно изговаряше думите — направи крачка напред.

— Царю! Ние ти носим послание от Одън, нашия водач. Той ни натовари да ти кажем, че народът е разгневен, защото ти и синът ти Акон сте се сприятелили с дошлия от изток магьосник. Той не ви желае злото, но предупреждава, че не може повече да възпира хората си, ако не се откажеш от приятелството си с магьосника и не се съгласиш да върнеш на народа старите му обреди.

Царят вдигна беловласата си глава и устреми поглед към пратеника.

— Откога Одън се осмелява да поставя условия на своя цар? — попита той с високомерен тон.

Пратеникът мълчеше. Царят продължи:

— Но какво значи да се откажа от приятелството си с магьосника? Царят има право да узнае волята на своя поданик!

Гъста червенина изби по страните на пратеника и гласът му прозвуча задавено — толкова силен беше потисканият от него гняв.

— Царю — каза той, — волята на народа е магьосникът да бъде подложен на огненото изпитание според древния обичай на острова.

Настъпи гробно мълчание. Всички погледи се насочиха към Мартин, който усети, че го побиват тръпки.

„Огнено изпитание!“ Тези думи се въртяха като вихър в главата му и без да знае какво точно представлява то, младежът разбра, че е свързано с пламъка, който изскачаше от газовия фонтан.

Царят втренчено гледаше пратениците. По лицето на Акон се четеше гняв и скръб.

Мълчанието продължи няколко секунди. Хаймер направи крачка напред и каза:

— От името на чужденеца, когото наричате магьосник, аз приемам вашето предизвикателство. Утре точно по обяд той ще обиколи огнената пътека. Да бъде!