Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (12)

Жрецът се намесва

В процепа стоеше дебел човек, висок пет стъпки. Лицето му не се виждаше, защото бе покрито с тънка златна маска. Той беше облечен с дълга червена копринена дреха. На гърдите си имаше избродирано огромно златно слънце. По края на ръкавите и дрехата блестяха жълти скъпоценни камъни. Мартин разбра, че това е жрецът на Слънцето.

Сини проницателни очи наблюдаваха Акон и Мартин през дупките на маската.

За миг настъпи дълбоко мълчание. След това жрецът се обърна и направи знак да го последват. Те слязоха в една висока галерия, подът на която беше постлан с широки, гладки червени плочи. Стените бяха облицовани със същия материал.

Щом вратата се затвори, жрецът хвана ръцете на Акон и го обсипа с възклицания.

Акон сърдечно отговори на поздрава на жреца. След това притегли Мартин с ръка и каза на лемурски:

— Този човек ми е приятел, Хаймер. Той ми спаси живота.

Жрецът стисна ръката на Мартин.

— Твоите приятели са и мои, сине на царя — каза той.

Те говореха на своя език толкова ясно, че Мартин разбираше всичко.

— Последвайте ме — прибави той, — имам да ви разказвам много неща.

Той отвори една врата и ги въведе в широка зала с многоцветни стени. Подът беше покрит с разкошен килим. Мебелировката се състоеше от кръгла ниска маса и небрежно разхвърляни възглавници. Таванът беше покрит с плочи от прозрачна слюда.

Още с влизането си жрецът махна маската от лицето си и я хвърли на земята.

— Пфу! — нетърпеливо каза той. — Омръзнаха ми тези палячовщини.

Той седна на една възглавница и направи знак на новодошлите да сторят същото.

— Хайде, Акон, разкажи историята си, защото времето лети, а имаме много работа.

Акон започна. Хаймер го слушаше с жив интерес. По време на разказа Мартин го разглеждаше и определи, че и той като Акон е от северната раса. Беше на около шестдесет години, но все още силен и жизнен. По всичко личеше, че е много умен. Той не се изненада, когато Акон му описа самолета-амфибия и лодката.

— Ти се върна точно навреме. Баща ти е много болен.

Акон веднага скочи на крака.

— Не се безпокой — добави жрецът. — Царят е вън от опасност и ти скоро ще го видиш. Бедата е другаде. По време на болестта му, докато се грижех за него и се мъчех да попреча на тези глупави лекари, които щяха да го отровят с билките си, Одън отново се захвана с интриги. Той насъска срещу нас медноцветните.

— Подлец! — извика Акон и Мартин забеляза, че в очите му се е появил див блясък — нещо, което за първи път виждаше у него.

— Куче се е родил и куче ще умре! — каза Хаймер. — Но се страхува от мен. Той знае, че отхвърлих древните обреди, огнените жертвоприношения и всичко останало. Много добре знае, че царят, твоят баща, е на моя страна и че ти си мой последовател. Ето защо няма смелостта да се опълчи срещу мен.

— С колко хора разполага? — запита Акон.

— С повече от нас! Медноцветните са глупави. Те са изпълнени с предразсъдъци и суеверия и ще последват Одън.

Жрецът посочи с ръка Мартин.

— В него е единствената ми надежда. И в кораба, който лети, в тръбите, които плюят олово, и във всички други чудеса, които идват от изток.

Лицето на Мартин почервеня.

— Но ние сме само двама — заекна той, — професорът и аз.

— Не е важно количеството: медноцветните потомци на древните жители са обхванати от суеверен страх. Когато видяха вашето хвърчило, те се изплашиха и се изпокриха в къщите си. Англичанино, върни се на Огнения остров и донеси пушките, за които ми говори Акон. Трябва да стреснем тези хора. Тръгвай веднага, защото ще бъде късно.

Мартин се изправи. Радост светна в погледа му. В същия миг мълния освети стаята и цялото здание се разтресе. За миг всичко потъмня. Небето сякаш се разтвори и започна да се излива пороен дъжд.

— С вързани ръце съм — промърмори Мартин на английски и като видя загрижените лица на двамата си събеседници, добави: — Няма да мога да тръгна, преди бурята да спре.

— Много жалко — каза жрецът замислен. — А всичко зависи от твоята бързина.

— Не забравяй, че бурята ще забави завръщането на флотата — добави Акон.

— Да, но не за дълго. Вятърът е благоприятен за тях. Те ще се върнат преди настъпването на нощта.

— Колко време продължават тези бури? — попита Мартин.

— Час, а понякога и два — отвърна жрецът.

— Тогава не се безпокой — каза Мартин. — Още няма обяд, значи ще мога да се върна към три часа.

— За да направиш това, трябва да летиш много бързо — каза Хаймер, като повдигна гъстите си вежди.

— Летящият кораб се движи по-бързо от вятъра — обясни Акон. — Нито една птица не лети толкова бързо. Но тъй като приятелят ми не може да тръгне преди спирането на бурята, бих искал да ме заведеш при баща ми.

Хаймер стана.

— Царят ще бъде щастлив да те види.

Той тръгна към вратата. Мартин се отдръпна, за да му направи път, но Акон лекичко го хвана за ръката.

— Баща ми ще пожелае лично да ти благодари за добрината към сина му — каза той.

Шумът на тропическия дъжд по покрива заглуши думите му. Ослепителните мълнии и трясъкът на гръмотевиците нямаха край. Когато влязоха в галерията, шумът значително отслабна.

Но колкото по-навътре отиваха, толкова по-ясно Мартин долавяше някакъв нов звук, едно странно свистене, което напомняше шума от парата, която изпуска локомотивът. Този шум толкова се усили, че цялата сграда започна да се тресе. Мартин не можеше да разбере какво е това и зрелището, което се разкри пред очите му, го смая.

Хаймер отвори една врата и те се озоваха на широка тераса, която опасваше кръгла бездна, дъното на която беше на повече от трийсет метра под тях. От средата изскачаше с бучене син пламък, който гореше с невероятна сила.

Зеещата дупка беше на открито и само синьочерните облаци бяха надвиснали над нея. Пламъкът гореше с такава сила, че поройният дъжд не можеше да го угаси.

Мартин се закова на място.

— Природен газ! — възкликна той.

— Това е Огненият фонтан — поясни Акон. — Той вечно е горял и ще продължава да гори. Медноцветните вярват, че това е дъхът на божеството.

Той продължи бързо напред, следван от Мартин, който искаше да поспре за малко. Над галерията имаше навес, който ги пазеше от дъжда. Те изминаха половината от кръглата тераса и спряха до една врата, пред която пазеха двама воини със златни шлемове.

— Това са покоите на царя — каза Акон.

Безмълвен, със затаен дъх Мартин застана пред вълшебна гледка: великолепни мебели от черно абаносово дърво, украсени със злато и слонова кост, статуи от масивно злато в естествена големина, кожи от непознати животни, застлани по земята, а стените — покрити със същата виолетовопурпурна материя като дрехата на жреца.

Акон видя, че Мартин е възхитен от всичко това, и сви рамене.

— Детски играчки! — каза той. — Това е необходимо, за да правим впечатление на простия народ, който управляваме.

Жрецът почука на една висока врата, която се отвори и един достолепен старец им направи знак да влязат.

Залата беше огромна. Осветяваше се с лампи, в които гореше благовонно масло. Мартин видя красив старец, който се беше разположил в голямо кресло срещу вратата. Той беше едър като сина си Акон, със снежнобели коси и лице, покрито с бръчки.

Лицето му засия, когато видя Акон. С три скока воинът прекоси стаята и се хвърли в прегръдките на баща си. Мартин се почувства много щастлив. Срещаха се не цар и наследник, а баща и син, които се обичаха.

След това Акон направи знак на Мартин да се приближи и го представи на баща си с такива топли думи, че той се изчерви до уши.

— Той ще ни помогне — каза Акон на баща си. — Ще използва мъдростта на Изтока, за да победи Одън.

Царят разпита Мартин. Той беше любопитен като сина си и вярваше, че „Летящата риба“ ще бъде достатъчна, за да изплаши Одън и бунтовниците.

— Трябват ми пушки — каза Мартин. — На Изгубения остров имаме картечница и друго оръжие. Освен това ще донеса бомби — огнени топки, които избухват, след като се допрат до земята — обясни той.

Ненадейно Хаймер го прекъсна.

— Извинете, господарю! Бурята премина. Англичанинът трябва незабавно да тръгне.

— Имаш право. Трябва да потеглям, ако искате да се върна преди настъпването на нощта.

— Върви и нека щастието те съпътства! Акон, иди с приятеля си до летящия му кораб.

Те бързо напуснаха залата. Слънцето ярко светеше и от земята се вдигаше пара. Щом излязоха навън, Акон потрепери, а Хаймер извика от яд.

И не без причина. Флотата беше в пристанището, а голямата лодка на Одън беше вързана срещу хангара, където беше оставен самолетът-амфибия.