Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (11)

Акон взема решение

Лемурската флота наброяваше не по-малко от осемнайсет лодки. Във всяка една имаше от шестнайсет до двадесет и четири души, а в първата — около петдесет. Това беше страшна сила. Неприятелят непременно трябваше да бъде спрян. Мартин обърна самолета-амфибия и с най-голяма бързина полетя към Изгубения остров. След половин час „Летящата риба“ безпрепятствено кацна върху огледалната повърхност на езерото.

Моторната лодка се приближи и професор Дистън тревожно го запита каква е причината за бързото му завръщане. Съобщението на Мартин го отчая.

— Осемнайсет лодки? — повтори той. — Но това е цяла армия! Какво ще правим?

— Можем да направим само едно — отговори Мартин. — Акон да дойде с мен, да поздрави войниците си и да им разкаже истината. Те ще го послушат.

Акон, седнал в моторната лодка до професора, слушаше, без да разбира за какво става дума. По лицето му бе изписано безпокойство.

Професорът се опита да му обясни положението.

Акон произнесе няколко думи.

— Той казва, че е съгласен да тръгне с вас, но е много обезпокоен. Има нещо, което не му харесва, но той не иска да го каже.

Акон стана и предпазливо се качи в „Летящата риба“. Беше прехапал устни, а сините му очи блестяха трескаво. Лемурът изпитваше суеверен страх от самолета-амфибия.

Но кръвта на древните викинги не му позволяваше да прояви и най-малкия страх. Той се настани вътре с такова хладнокръвие, сякаш цял живот е пътувал със самолет.

— Успех! — пожела им професорът.

Гласът му се заглуши от бръмченето на двата мотора.

Самолетът-амфибия се плъзна по водата и за втори път се издигна във въздуха.

Акон стоеше неподвижен и блед като восък.

Бързината, с която пореха въздуха, го беше зашеметила. Като видя лодките, очите му заискриха.

„Летящата риба“ се носеше над флотата.

Лемурите я видяха и престанаха да гребат.

Мартин угаси мотора.

— Акон — каза той, — като се спуснем по-ниско, започни да говориш.

Акон кимна одобрително с глава. Самолетът-амфибия леко се спускаше надолу. За няколко секунди той се завъртя около голямата мачта на първата лодка, която предвождаше флотата, и кацна като чайка върху вълните близо до нея.

Петдесет глави надникнаха иззад златните си щитове и петдесет чифта очи изумено и страхливо се устремиха към машината, която се спусна от небето.

Акон се изправи и започна да говори.

Мартин не разбираше нито дума, но Аконовите слова не будеха съмнение у него. След като обвини хората си в страхливост за това, че стотици воини идваха да нападнат трима противници, той им показа с пръст най-напред хълбока си, а после Мартин, и им разказа приключението с орлите.

Когато Акон млъкна, един човек, по-едър и по-силен от него, се изправи на носа на лодката. Беше Одън — дивият воин със свирепо лице, стоманени очи и криви моржови зъби, който бе пленил Мартин.

Одън гневно подхвърли няколко думи към Акон. Акон се наведе към Мартин и преведе:

— Твърди, че си магьосник и че дружа с магьосници. Но аз съм бъдещ цар. Те ще повярват на мен, а не на него.

Гласът му се разнесе отново и достигна до ушите на всички. Гръмки възгласи увенчаха края на речта му. Мартин ликуваше. Той чувстваше, че борбата е спечелена.

Но Одън не се признаваше за победен. Той скочи на крака и се опита да убеди слушателите си.

— Той казва — обясняваше Акон, — че ти си им попречил да отидат на Свещения остров и трябва да го напуснеш. Аз ще се върна в Лемурия и ще обясня всичко на царя — моя баща.

След кратко мълчание Акон попита:

— Искаш ли да ме закараш там?

— Да — отговори без колебание Мартин.

„Летящата риба“ отново се понесе над морето и младият пилот видя стотици глави, вдигнати нагоре; стотици очи следваха голямата летяща машина и в очите им се четеше свещен ужас.

Но авторитетът на Акон беше по-силен от страха. След минута всички лодки се обърнаха и поеха към Лемурия.

Мартин леко въздъхна. Той се обърна и погледна хоризонта. Задаваше се буря. Небето се покри с виолетовочерни облаци, които бавно се сгъстяваха.

— Вашите кораби ще бъдат застигнати от буря — каза той.

Акон кимна с глава в знак, че е разбрал.

Като увеличи скоростта, младежът проряза небето като торпила. След десет минути лемурската флота остана далеч назад като едва различима редица от точици. Дългите песъчливи брегове на Лемурия се очертаха на запад. Мартин беше във възторг. След няколко минути той щеше да стъпи на тази тайнствена земя.

— Къде ще кацнем? — попита той.

Акон му посочи с пръст синята вода, която се врязваше в острова. Това беше пристанище, свързано с морето чрез дълъг канал.

Те летяха над сушата. Мартин загаси мотора и кацна безшумно в езерото. Виждаха се къщите, които обграждаха кея. Те бяха едноетажни, изградени от камък, с грамадни куполи. На върха на хълма се издигаше високо здание, чийто купол блестеше на слънчевите лъчи. Мартин се смая, като видя, че целият купол е от злато.

„Летящата риба“ спря до здравия каменен вълнолом, който заграждаше пристанището.

— Ураганът скоро ще се разрази — каза Мартин на Акон. — Къде да акостираме?

Акон посочи с ръка една постройка, която гледаше към пристанището. Мартин се отправи към хангара, построен специално за кораби.

След като завърза здраво „Летящата риба“, той последва Акон по една широка каменна стълба, която водеше към кея.

Пристанището беше пусто, обляно от ослепителните лъчи на слънцето. Черният облак безспирно пълзеше откъм изток. Въздухът ставаше все по-задушен.

Бурята приближаваше.

Акон се запъти към самотното здание на хълма. Той вървеше с високо вдигната глава и правеше големи крачки. Мартин любопитно се оглеждаше. Той забеляза, че къщите са изградени от червен камък, а над вратите има някакви изображения. Всички постройки бяха стари и масивни.

Най-странното в това място беше мъртвата тишина.

— Къде отиваме? — запита Мартин.

Акон продължаваше да изкачва широките стъпала, които водеха към храма с позлатения покрив. Грамадни статуи с човешки тела и животински глави бяха поставени от двете страни на стъпалата. Те свършваха пред фасадата на странния храм, който се издигаше над тях като стръмен морски бряг.

Мартин следваше Акон, който стигна до върха на стълбата, ритна с крак по стената два пъти и зачака неподвижно и мълчаливо.

На две крачки зад него чакаше Мартин.

В стената се отвори процеп — две големи плочи се отместиха безшумно — и в отвора се показа една фигура.