Метаданни
Данни
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Martin Crusoe: A Boy’s Adventure on Wizard Island, 1920 (Обществено достояние)
- Превод отанглийски
- Ясен Ясенов, 1946 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,5 (× 2гласа)
- Вашата оценка:
Информация
Издание:
Автор: Виктор Бриджес
Заглавие: Приключенията на Мартин Крузо
Преводач: Я. Ясенов
Година на превод: 1946
Език, от който е преведено: английски
Издание: второ
Издател: ИГ Евразия; ИК „Д. Яков“
Град на издателя: София
Година на издаване: 1992
Тип: роман
Националност: английска (не е указана)
Печатница: ДФ „Полипринт“ — Враца
Редактор: Русанка Ляпова
Художник: Веселин Праматаров
Коректор: Нина Иванова
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/8888
История
- —Добавяне
Съпоставени текстове
-
-
Martin Crusoe en 6
-
Огненото езеро
Мартин и професорът бързо и мълчаливо прекосиха езерото, като наблюдаваха бялата водна бразда, която оставяха след себе си.
Моторната лодка навлезе в сянката, която хвърляха високите стръмни брегове от другата страна на езерото. Денят преваляше. Мартин гледаше заплашително надвисналите скали и високия връх, който се издигаше над тях. Забеляза и лекия облак дим, който се виеше около конуса на големия вулкан. Любопитството му се бе събудило от предупрежденията и недомлъвките на професора.
Дистън караше право към стръмната стена, която опасваше езерото. В момента, в който Мартин си мислеше, че ще се блъснат в стръмния бряг, той забеляза някакъв отвор. Озоваха се в дълбок и тесен фиорд. Стените се издигаха много високо над главите им и сякаш се докосваха. Те спираха достъпа на светлината и превръщаха огледалната повърхност на водата в черен покров. Всичко изглеждаше мъртво в това зловещо място.
Мартин видя ивица от гладки дребни камъчета, а зад нея — стръмен склон.
Дистън спря мотора и лодката безшумно приближи до тъмните гладки камъчета.
— Тук ще слезем — каза той на спътника си.
Мартин го последва. Те се изкачиха по стръмния склон, като непрекъснато затъваха в някакъв черен прах.
От време на време спираха, за да си поемат дъх. После тръгнаха по тясна пътечка, която пресичаше косо скалата и водеше нагоре.
Мартин дочу странен шум, който напомняше клокочене в гигантски казан. От време на време този шум бе прекъсван от сух пукот.
Професорът спря, извади от джоба си нещо, разгъна го и го подаде на Мартин — беше кислородна маска.
— Сложете това — каза той. — Когато има въздушно течение, парите са опасни.
По скалата се вървеше много по-лесно, отколкото по пепелта, затова започнаха да се придвижват с по-голяма бързина. Клокоченето се усили, усещаше се миризма на сяра.
След половин час вече се бяха изкачили на неколкостотин метра над морското равнище. Пукнатината в стръмния бряг продължаваше да бъде все така тясна, а черните й като въглен стени бяха все така стръмни.
Клокоченето до такава степен се усили, че Мартин спря, защото си помисли, че е стигнал ръба на кратера.
Тук професорът направи знак на спътника си да върви предпазливо. След няколко крачки и той спря. Бяха стигнали брега на един грамаден басейн, в който кипеше огнена лава.
Мрачното величие на тази гледка порази Мартин. Той стоеше неподвижно и мълчаливо пред адския казан, който зееше пред краката му.
Кратерът беше широк около четиристотин метра в диаметър. Бреговете му бяха от черна вулканична скала, а на стотина метра дълбочина клокочеше езеро от лава. В центъра, където стопената маса се издуваше и пукаше, светлината беше толкова силна, че заслепяваше очите. В края лавата имаше вишнев цвят. Повърхността вреше и клокочеше. Всеки миг се издуваха грамадни мехури от три до седем метра в диаметър и с трясък се пукаха.
Зрелището беше ужасяващо и така пленително, че Мартин не можеше да откъсне поглед. Гласът на професора, който беше отстъпил няколко крачки встрани и бе свалил маската си, го изтръгна от съзерцанието.
— Какво ще кажете, Мартин?
— Чудесно!
— Това ли е всичко? Не ви ли учудва нещо?
Мартин огледа стените на кратера.
— Да — каза той след малко. — Никога не съм си представял, че един кратер може да бъде толкова дълбок.
Професорът одобрително кимна с глава.
— Точно това исках да забележите. Погледнете още веднъж и ще видите, че лавата почти е достигнала нивото на процепа. Сега разбирате ли страшната опасност?
Мартин задиша ускорено.
— Кракатуа[1] — прошепна той.
— Точно така. Виждам, че разбирате. Този ужасен взрив, най-страшният, който историята познава, бе причинен от нахлуването на морската вода в кратер с разтопена лава. Хиляди кубици вода бяха превърнати в пара. Две трети от един остров, голям колкото този, бяха хвърлени във въздуха. Триста села бяха унищожени: причинената от този гигантски катаклизъм вълна обиколи цялото земно кълбо, а взривът проехтя на хиляди километри. Цели три години прахът стоя във високите пластове на атмосферата.
— Мислите ли, че тук може да се случи същото? — попита уплашено Мартин.
— Рано или късно това ще стане — категорично каза професорът. — Пукнатината, която виждате, се е образувала едва преди сто години. Сега тя е по-широка и по-дълбока, отколкото когато я видях за първи път. Растящата сила на земетресенията показва, че подземното напрежение се увеличава.
— С една дума, ние живеем върху барутен погреб! Според мен най-добре ще направим да се махнем оттук колкото може по-бързо.
— Да, така е, Мартин! Въпреки това аз обичам това място. Надявам се тук да свърша дните си. Колкото и да съм стар, започнах да вярвам, че катастрофата ще стане, преди да склопя очи. А колко силно е желанието ми да разкрия тайната на произхода на Лемурия и нейното население! Може би ще успея да посетя другия остров, преди да се върна в цивилизования свят.
— Искате ли да отидем там? — попита Мартин. — Ще обясним на Акон нашите намерения, ще го качим на „Летящата риба“ и ще го закарам на острова му. После ще се върна да ви взема и с негова помощ всичко ще мине добре.
— Много бих искал — каза пламенно професорът. — А сега да се връщаме, защото тези пари увреждат гърлото и дробовете.
Рано на другата сутрин Мартин се зае да поправя самолета-амфибия, чиито крила бяха повредени от орлите. През това време професорът четеше на Акон старите скандинавски предания и полагаше всички усилия да научи езика му.
Дните бързо минаваха. Мартин работеше в градината, а вечер учеше езика на Акон, който вече беше оздравял и свободно се разхождаше. Едно от удоволствията на Мартин беше да му показва турбините, електрическата светлина и различните прибори. Акон най-много се чудеше на „Летящата риба“. По цели часове я наблюдаваше, без да я докосне. Моторната лодка също предизвикваше любопитството му.
Тър, вторият лемур, още не беше оздравял. Той проявяваше голямо уважение към Акон.
Една вечер професорът каза на Мартин:
— Прав бях. Акон наистина е син на лемурския цар. Днес ми обясни това. Нещо повече — той е уверен, че поданиците му ще дойдат да го търсят. Доколкото разбрах, те разполагат с голяма флота и войска.
— Защо се бавят толкова? — попита Мартин.
— Именно това забавяне крие опасности. Очевидно правят големи приготовления. Ако ни нападнат, не зная какво ще правим.
— Още утре ще отлетя до острова и ще разбера какво подготвят.
— Добре, моето момче. Но се върнете колкото може по-бързо.
„Летящата риба“ беше готова и на другия ден призори Мартин се качи на нея. Двата мотора заработиха отлично. Тя се плъзна по водата, стигна до средата на езерото, издигна се и полетя към тайнствения остров.
Времето беше хубаво. Димът на вулкана се издигаше право нагоре. Океанът беше гладък като тепсия. Във водите между Изгубения остров и Лемурия имаше малко водорасли, докато в далечината дългите тъмни маси закриваха тихата синева на водната шир.
Скоро Лемурия се очерта ясно на хоризонта. Това беше обширен остров, но не толкова скалист, колкото другият. Вниманието на Мартин беше привлечено от многобройни черни точки, които образуваха права линия в морето. От височината, на която се намираше, те изглеждаха малки като паячета.
Мартин веднага се досети какво е това.
Лемурската флота беше на път и щеше да стигне до Изгубения остров преди настъпването на нощта.