Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (31)

T. C. Bridges
Martin Crusoe (31)

Изповедта

Колкото и да ненавиждате един човек, ще забравите омразата си, ако той е ухапан от змия.

Мартин се наведе над нещастника.

— Къде те ухапа? — попита той.

— По десния крак, малко над глезена.

Младият мъж вдигна крачола, смъкна чорапа и видя две червени точки, отдалечени на половин пръст една от друга. Те се бяха възпалили и мястото около тях започваше да отича.

Мартин взе кърпа, превърза крака над раничката и с помощта на клечка стегна здраво превръзката.

— За щастие имам спринцовка и перманганат. Ще направя каквото е необходимо — каза Лад.

Като напълни спринцовката, той заби дълбоко иглата в прасеца и направи инжекцията. Пренесоха Уилърд в една колиба. Той беше вцепенен.

— Какво нещо е уплахата! — каза Лад. — Този човек е голям страхливец. Познавам десетина души, които умряха от страх. Изглежда, че и с него ще стане същото.

Изминаха два часа. След като вечеряха, Лад отиде при болния.

— Чувства се добре — заяви той, като се върна. — В пълно съзнание е. Иска да ви каже нещо. Призна много работи, които оневиняват баща ви. Записах изповедта му. Няма да е лошо да сложи подписа си под нея в присъствието на капитан Кригер.

— Ако възстанови доброто име на баща ми, ще му простя всичко — обяви Мартин.

— Аз също — добави господин Крузо. — Съжалявам този нещастник. Очаква го ужасна смърт. Господин Кригер, бихте ли присъствал на изповедта му?

* * *

Изправен на кувертата на „Сага“, Мартин ловеше кефали. Някой се приближаваше към него. Младежът се обърна и широко отвори очи.

— Не можах да те позная, татко!

Грижливо избръснат, добре подстриган и облечен в бял костюм, господин Крузо съвсем не приличаше на онзи грохнал старец, когото намериха на острова.

— Чувствам се превъзходно — с усмивка каза той. — Къде е Лад?

— Не мога да ти кажа. Нищо не знам. Тази сутрин излезе с Уилърд. Знам, че ще се върне без него.

— Сега, когато Уилърд върна откраднатите пари, когато жертвите му са възмездени, не ми се иска да го видя в затвора. Интересно, колко бързо оздравя, след като се изповяда и облекчи съвестта си! Сега може да започне нов живот и съм убеден, че след този урок ще стане честен човек.

— Дано да е така, татко! Какво ще правим сега? Нямаме пукната пара, за да се върнем в Англия.

— Бог е милостив. Ще намерим начин да ремонтираме „Сага“ и да отидем в Лемурия.

— Откакто напуснахме Изгубения остров, щастието не ни е изоставяло. Предполагам, че това се дължи на онези камъни, които Акон ми даде. Той каза, че носят щастие. Още не съм ги разгледал. Ще отида да ги потърся.

Той слезе в кабината и след няколко минути се върна с кожената торбичка.

— Ето ги! — каза той.

Господин Крузо взе торбичката, изсипа съдържанието й на дланта си и подскочи от радост.

— Камъни ли? Погледни ги, Мартин!

Младежът се вцепени от учудване.

— Бисери! — промълви той.

— Това са най-хубавите бисери, които съм виждал. Пет… десет… петнайсет… двайсет… двайсет и пет… Общо трийсет и три. Най-дребният от тях струва не по-малко от петстотин лири стерлинги!

Те мълчаливо се любуваха на бисерите, които блестяха под лъчите на утринното слънце.

Мартин бе изключително щастлив.

— Късметът наистина не ни напуска, татко! Сега ще мога да изпълня желанието си: да заведа теб и професора в Лемурия и да те запозная с Акон и Хаймер. Това ще бъде най-хубавото пътешествие на света — пътешествието до странния, неизвестен остров в Саргасово море!

XXXI. The Confession

However much you may hate or despise a man, you forget all that when he is snake-bitten.

Martin dropped down on his knees beside the wretched Willard.

“Where?” he asked quickly.

“My right leg, just above the ankle,” groaned Willard.

Martin had the trouser leg rolled up in a twinkling, and the sock turned down. Sure enough, there were two small punctures about half an inch apart. They were red and angry, and the flesh around the marks was already beginning to puff.

Martin snatched out a handkerchief, tied it round the leg just above the bite, and, picking up a short piece of stick, began twisting the bandage as tightly as he could.

“That’s right, sonny,” said Ladd. “Say, I’ve got a syringe with permanganate in my pocket. Wait a jiffy. I’ll fix him.”

As he spoke he took the hypodermic syringe out of its case, then, pushing the point well under the skin of Willard’s calf, injected a good dose of its contents.

They carried him into one of the huts, and there he lay in a heap, almost insensible.

“It’s fright,” whispered Ladd to Martin. “He’s plumb scared. I’ve known chaps to die of fright, and it looks to me like this galoot was going to do it. Myself, I don’t believe it was a rattler at all, but just a moccasin. A moccasin’s bad enough, but not near so bad as a rattler.” It looked as if Ladd was right. Willard was so terrified that he made no sort of fight for life. He collapsed like a pricked bladder.

Two hours passed. Night had fallen, but a big fire blazed outside the hut. The party had cooked their supper and were eating it when Ladd, who had been watching Willard, came out.

“Say, Martin, I reckon Willard’s going. But he’s sensible and reckons he wants to make a confession. He’s told me enough to clear your Dad, and I’ve written it down. I reckon, if he signs it and Captain Krieger here witnesses it, the job’s as good as done.”

Martin sprang to his feet.

“If he clears Dad, I’ll forgive him everything,” he declared.

“And so will I,” said Mr. Vaile. “Indeed, I can find in my heart to be sorry for the wretched man. This is a terrible way in which to die. Go in, Krieger, and witness his confession.”

Someone came up through the narrow hatch of the Saga, and Martin, who was standing on the deck, fishing for mullet, looked round.

His eyes widened.

“Great Scott! Is that you, Dad? Upon my word, I’d never have known you.”

Mr. Vaile, clean shaven, with his hair cut and dressed in neat white drill, was a different figure from the worn, white-haired man whom they had brought in on the previous night that even his son might be excused for not recognizing him.

He smiled.

“I feel better,” he said. “Where’s Ladd?”

Martin winked.

“I’m not to tell you. As a matter of fact, I don’t know. All that I know is that he took Willard off somewhere this morning, and when he comes back Willard won’t be with him.”

“I am glad,” said Mr. Vaile gravely. “Since Willard has handed over the money he stole to be restored to his victims, I would not have him in prison. It is amazing how quickly he recovered, once he had got that confession off his mind. He will have a chance now of starting again, and after the lesson he has had I think he will be a better man.”

“I hope so, too, Dad. But what about us? Seems to me we are rather at a loose end. We haven’t more than enough between us to pay the Professor’s hotel and doctor’s bill.”

“We must not complain,” replied his father. “We are together again. Somehow we shall find means of repairing this vessel, and getting back to Lemuria.”

Martin shrugged his shoulders, then laughed.

“Yes, luck’s been good to us so far. Must have been those lucky stones Akon gave me, and which, by the way, I’ve never looked at from that day to this.”

“Wait,” he added. “I’ll go and fetch them. Perhaps, if we put them out in the light, they’ll bring us fresh fortune.”

Slipping through the hatch, he dropped down the ladder, to return in a few minutes with the little leathern bag which Prince Akon had given him.

“Here they are,” he said.

Mr. Vaile took the bag, opened it and turned the contents into his open hand.

He gave a gasp of astonishment.

“Luck stones?” he exclaimed. “Good Heavens, Martin, look at them!”

Martin looked, and his eyes fairly goggled.

“They’re pearls!” he exclaimed hoarsely.

“Pearls,” repeated his father—“pearls, and the finest I ever set eyes upon. Twenty—twenty-five—there are thirty-three of them, and the smallest worth at least two thousand dollars!”

For a moment the two stood silent, staring at the beautiful gems which gleamed softly in the morning sunlight.

Suddenly Martin laughed.

“The luck holds,” he said. “The luck holds. Now I shall be able to do what I have always wanted to do—take you and the Professor to Lemuria and introduce you to Akon and Hymer. Dad, it’s going to be the jolliest holiday you ever had in your life.”