Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (27)

T. C. Bridges
Martin Crusoe (27)

Точно навреме!

Изминаха няколко часа. Въздухът ставаше все по-чист и вулканът постепенно затихваше. На дневна светлина островът изглеждаше пуст и зловещ.

Мартин и Сципион заведоха професора в пещерата, а след това отидоха да разгледат потока. Стигнаха до пресъхналия извор. Оттам се виждаше морето, но от кораба нямаше и следа.

Измъчваше ги силна жажда. Те пазеха водата, която имаха, за професора. Ако не завалеше, а те не се надяваха на дъжд, ги очакваше мъчителна смърт.

На връщане Сципион съвсем се натъжи.

— Мен мъчно не за Сципион, масса Мартин, на мен мъчно за професора. Аз винаги добре готви на него. Аз вече не може прави добро ядене без вода.

— Бъди смел, приятелю — отвърна Мартин. — Лемурите ще се опитат да преминат през водораслите. Жрецът е умен човек и няма да ни остави да загинем.

— Тогава аз трябва стои на пост — каза негърът.

— Това е добра идея, Сципион. Отиди да наблюдаваш. Аз ще поговоря с професора и ще дойда да те сменя.

Мартин се върна в пещерата, където намери професора.

— Опитвам се да направя апарат за дестилиране на морска вода — със слаб глас каза Дистън. — Лошото е, че няма витлообразна медна тръба. Почти всичките ми инструменти са затрупани.

— Аз ще ви помогна — каза Мартин с пресипнал глас.

Гърлото му беше пресъхнало. Едва говореше. Чувстваше се отпаднал, но мобилизираше цялата си воля, за да издържи. Двамата заработиха с последни сили.

— Безполезно е — тъжно каза професорът и се изправи. — Не можем да направим нищо. Страхувам се, че краят ни наближава.

Пред очите му причерня и той залитна. Мартин едва успя да го задържи.

— Наистина това е краят — горчиво промълви Мартин, като положи професора на земята. — Да можех поне да изплатя дълговете на баща си, а после да става каквото ще. Това е истинско проклятие на съдбата! Само като си помисля колко злато ме чака на другия остров!

Крайно изтощен, той падна до безчувствения професор.

— Професор! Професор! Масса Мартин! — извика Сципион и се втурна запъхтян при тях.

— Какво има? — попита Мартин, като се приповдигна.

— Подводница върнала — извика Сципион.

Мартин го погледна смаяно.

— Да не си се побъркал? — каза той.

— Аз не побъркал. Аз с ума си. Аз казва само истина. Там в пристанище има подводница. Аз види капитан Кригер, както види теб.

— Но тя отдавна е потънала! — отвърна Мартин.

— Аз не знае, масса. Сега подводница там. Ти дойдеш веднага!

Любопитството възвърна силите на Мартин. Той грабна една лампа и изскочи навън, като се олюляваше на всяка крачка. Наистина от черната замърсена вода се подаваше дългата и тясна куверта на подводница. Люкът беше отворен. Оттам излезе широкоплещест и нисък човек и Мартин разбра, че това действително е старият приятел на професора — датският капитан Кригер.

Мартин не вярваше на очите си. Черни кръгове заиграха пред погледа му. Коленете му се подгънаха, силите го напуснаха и той безшумно се строполи на земята.

* * *

— Това е чудо! Кригер, това сън ли е?

Този глас, който стигна до ушите на Мартин, беше на професора. Младият мъж бавно отвори очи, огледа се и видя, че се намира в каюта. Срещу него на удобен диван лежеше професорът. Между тях в кресло седеше капитан Кригер. Кабината беше осветена с електричество и по глухото равномерно бръмчене на моторите Мартин разбра, че пътуват.

— Това е дълга история, Дистън — казваше Кригер. — Не се учудвам, че сте си помислил най-лошото. Спасихме се по някаква случайност. Пристигнахме след много премеждия в Копенхаген. Разбрах, че родината ми е запазила неутралитет, отидох в Англия и постъпих като доброволец в армията.

— Защо не се върна след сключването на примирието? — попита професорът.

— Бях болен. По време на полет една бомба падна близо до мен. Сътресението беше силно и получих амнезия. Боледувах няколко месеца. Едва през март паметта ми се възвърна. Тогава се помъчих да вляза във връзка с вас, но вашата дължина на вълните ми беше неизвестна. Върнах се в Дания и видях, че „Сага“ е в много лошо състояние. Не можех да я поправя, защото нямах пари. По-късно намерих, но ремонтът продължи няколко месеца. Все пак „Сага“ и сега не е в добро състояние. Преминаването под водораслите беше много трудно!

— Но сте минали! — каза професорът. — Дойдохте точно навреме. Нямаше да издържим дори още едно денонощие. Нямахме капка вода.

— Радвам се, че съм пристигнал навреме — каза Кригер. — Но ми се струва, че Мартин Крузо е направил за вас всичко, което е било по силите му.

— Той е чудесен човек — разпалено каза професорът. — По-добър и по-верен приятел не съм имал досега. Обичам го като свой син.

В този момент Мартин се извърна и каза:

— Добър ден, професоре!

Професор Дистън седна на дивана.

— Мило дете, как се чувствате?

— Великолепно — отговори Мартин. — Съжалявам, че припаднах!

— Хм! — промърмори Кригер. — Друг на вашата възраст би припаднал далеч по-рано, още като види опасността. Много ми е приятно да се запозная с вас, господин Крузо, и да ви благодаря за всичко, което сте направил за стария ми приятел.

— Всъщност истината е съвсем друга — каза Мартин, като се изчерви. — Професорът беше много добър към мен.

— Да оставим комплиментите и да помислим за бъдещето. Възнамерявам да отидем в Новия свят. Американският бряг е по-близко от английския. Разнебитената „Сага“ ще може да стигне до там.

Мартин подскочи от радост, но веднага добави:

— Първо трябва да отидем в Лемурия.

Капитанът го погледна изненадано.

— Това е невъзможно. Ние сме под водораслите и нямаме много гориво, нито необходимия кислород, за да отидем там.

— А златото ми? — каза Мартин.

— Какво злато?

— Жрецът Хаймер и Акон ми обещаха злато колкото искам! — изстена младежът. — Вие нищо ли не сте му казал, професоре?

— Аз ли? — отвърна Дистън. — Но аз нищо не знам!

— Да, забравих — промърмори Мартин. — След смъртта на Одън и след края на бунта принцът и Хаймер ми предложиха злато. Професоре, вие знаете за какво ми е необходимо.

— Да, за да платите на онези бедни преселници, които съдружникът на баща ви изиграл в аферата със земите в Бо Сабл, Флорида.

Капитан Кригер тъжно погледна Мартин.

— Жалко, че не знаех това! Гледах да не приближавам до Лемурия, защото мислех, че жителите й са наши врагове. Вече е много късно, доста сме се отдалечили.

Мартин не произнесе нито дума, но по лицето му се изписа разочарование. Той вярваше, че с това злато ще може да възстанови доброто име на баща си. Освен това след апокалипсиса на Изгубения остров професорът не притежаваше никакви пари и бе осъден на пълна бедност.

— Не бихме ли могли да се върнем? — попита Дистън.

— Невъзможно е, професоре. Ние имаме толкова бензин, колкото да стигнем до най-близкото пристанище.

— Кое е то?

— Кей Уест, най-южното пристанище във Флорида. Нямаме избор, приятелю. Това е най-близкото място, където ще можем да се снабдим с всичко необходимо.

— Какво ще правим след това? — запита професорът.

— Ще продадем старата подводница и ще се помъчим да се върнем в Европа. Мисля, че това е единственото нещо, което можем да направим.

— Нека не се отчайваме, Кригер. Положението ни наистина не е розово, но най-важното е, че спасихме кожите си. Бог е добър, все ще намерим начин да се устроим!

XXVII. In the Nick of Time

Some hours had passed. The air was much clearer, and the volcano was certainly quieting down. But in the stronger light the look of the island was more desolate and dreadful than ever.

Martin and Scipio had got the Professor back into the cave, then had climbed the mountain to the very source of the brook. There was no brook any longer. Not a drop of water was left, while the fierce heat of the eruption had so entirely destroyed the snow-cap of the mountain that even if they had climbed the precipices, they could not have got any ice to melt down.

As for the galley, she had disappeared over the horizon. Her people had done their best to get through, but no ship that ever floated could have pierced the great barrier of weed. Without the plane Lost Island was as completely shut off from Lemuria as if it had been on the other side of the world.

Martin and Scipio were both suffering tortures from thirst. They had saved the little drop of water left for the Professor. Unless it rained—and that seemed very unlikely—they were doomed to die the most horrible of deaths.

Coming back to the cave after their fruitless climb, Scipio was very down in the mouth.

“It ain’t so much about myself I’se worrying, Marse Martin,” he said; “it’s de Professor what I got on my mind. Yo’ see, I always done cooked for him nicely, but now I can’t cook no more ’cos dere ain’t no water to cook with.”

“We mustn’t give up,” answered Martin. “The Lemurians will do all they know to get through the weed. The priest is a clever man, and he won’t leave us to die if he can help it.”

“Den oughtn’t we to hab a watch out?” suggested Scipio.

“You’re right, Scipio. We ought. You wait outside and I’ll relieve you when I’ve seen the Professor.”

Scipio nodded. Martin went into the cave. He found the Professor in the ruins of the workshop.

“I am trying to build a still,” he said feebly. “Then we could distil some sea water. The worst of it is I have no copper piping. Also, most of my tools are buried.”

“I’ll help,” said Martin hoarsely. His throat was so dry he could hardly speak, and he felt dreadfully ill. Personally, he hardly believed he could last till morning.

But he stuck to it pluckily, and by the light of an oil lamp the two worked desperately among the dust and ruins.

At last the Professor threw up his hands.

“It is useless,” he said sadly. “We can do nothing. Martin, I fear that this is the end.”

He staggered suddenly, and Martin caught him as he sank down fainting on the stone floor.

“He’s right. This is the end,” muttered Martin bitterly. “If I could only have paid off those creditors of father’s I shouldn’t have minded so much. It does seem hard luck, with all that gold waiting for me on the other island.”

Quite worn out, he dropped down beside the insensible body of the Professor.

“Boss! Boss! Marse Martin!” It was Scipio who came flying in from outside. His eyeballs were rolling horribly, and he was looking fearfully excited.

“What is it?” asked Martin, getting up. “What’s the matter?”

“Matter is dat de submarine’s came back,” shouted Scipio.

Martin looked at him.

“You’re crazy,” he said.

“Crazy? I ain’t crazy. I swar to goodness I ain’t. It’s de trufe I’m telling. De submarine’s back hyar in de harbor. I seed Cap’n Krieger standing up on her deck.”

“But she was sunk years ago,” argued Martin.

“Can’t help dat, sah. She’s floating all right dis berry minute. Yo’ come and see for yo’self.”

A thrill of excitement roused Martin. Seizing a lamp, he sprang up, and ran stumbling out of the place. And there, rising out of the dark, scummy water, was the long, narrow deck of a submarine surmounted by a conning tower. The hatch was open, and on the tower stood a square, burly-looking, clean-shaven man whom Martin recognized instantly from his photograph as the Professor’s old Danish friend and partner, Captain Krieger.

“What did I tell yo’, Marse Martin?” came Scipio’s triumphant voice from behind.

Martin stood staring dazedly at Captain Krieger. He realized that Krieger was calling to Scipio, but could not hear what he said. Queer black specks danced before his eyes. Suddenly his knees folded up, all the strength went out of him, and he slipped quietly down on the dust covered rock.

“It seems like a miracle, Krieger. Even now I can hardly believe my senses.”

The voice which came faintly to Martin’s ears was that of the Professor. Slowly the boy opened his eyes, and the first thing he knew was that he was lying in a comfortable bunk in a cabin, that the Professor was opposite in another bunk, and that close by sat Captain Krieger in a canvas chair. The place was lit by electric light, and by the low, deep hum of the electric motors Martin knew they were under way traveling submerged.

Martin himself felt very comfortable. All that horrid, rasping dryness was gone from his throat and mouth, but he was limp and drowsy, and disinclined to move. He lay quiet and listened.

“It’s a long story, Distin,” answered Krieger. “I don’t wonder you thought the Saga was lost. As a matter of fact, she nearly was on more than one occasion. We were once in a minefield for twenty-four hours, and how we got out safely I hardly know to this day. But I reached Copenhagen safely, and, finding that my country remained neutral, I went to England and offered my services. The Admiralty accepted me, and I fancy I did my part in helping to crush that wolf pack that was ravaging Europe.”

“But why did you not return as soon as the Armistice was signed?” inquired the Professor.

“I had been ill. It was in an air raid. A bomb fell close to me, and though I was not much hurt the shock upset me completely. For the time I lost my memory altogether. It was only in March last that I recovered, and then I tried to get you by wireless, but could not hit your wave length. I returned to Denmark, but found the Saga in very bad condition, and it was most difficult to get repairs effected. Besides, to tell you the truth, I had not much money left.”

“It took months to get the work done, and even now she is none too seaworthy. It was all we could do to make the trip under the weed.”

“But you did it,” said the Professor gratefully. “You did it, and arrived in the very nick of time. Although the eruption was practically over, we could hardly have survived another twenty-four hours. We had finished our last drop of water.”

“I am thankful indeed that we were in time,” replied the captain gravely. He paused.

“This young Vaile,” he went on—“he seems to have done his best for you.”

“He is one in a thousand,” declared the Professor. “The staunchest youngster I ever met. I love him as my own son.”

Martin turned over.

“Hulloa, Professor!” he said.

Professor Distin sat up in his bunk.

“My dear lad, how are you?” he asked.

“First rate, thanks,” answered Martin. “I was an awful duffer to collapse like that.”

“H’m!” grunted Krieger. “I fancy most boys of your age would have collapsed a good deal earlier in the game. Mr. Vaile, I am extremely pleased to meet you and to thank you for all you have done for my dear old friend here.”

“I think the boot’s on the other foot, sir,” replied Martin blushing. “It’s the Professor who’s been good to me.”

“A mutual admiration society,” said Captain Krieger, with a twinkle in his eye. “Suppose that we suspend compliments for the present, and devote ourselves to plans? I may as well tell you that I propose to make for America. It is closer than England, and an easier voyage for a battered old craft like this.”

Martin sat up sharply.

“But we must go to Lemuria first,” he said.

Captain Krieger turned and looked at him in evident surprise.

“Impossible, Mr. Vaile,” he answered. “We are already far under the weed. We could spare neither oxygen nor fuel to turn back.”

Martin stared at Krieger and there was dismay in his face.

“But the gold,” he said.

“What gold?”

“Hymer the priest and Akon had promised me all the gold I wanted,” groaned Martin. “Didn’t you tell him, Professor?”

“I?” said the Professor. “I knew nothing of this.”

“No, I forgot,” said Martin sadly. “In all the excitement of the eruption I forgot about it. But after Odan was killed and his rebellion crushed, the prince and Hymer said I could have all the gold I liked. You know what I wanted it for, Professor?”

“Yes, to pay those creditors of your father’s—those people his partner, Morton Willard, swindled over that Cleansand settlement in Florida.”

Captain Krieger looked from one to the other. He was frowning, and evidently much distressed.

“I only wish I had known. Naturally, I kept clear of Lemuria, for I always looked upon her people as hostile. Now it is too late, for we are halfway to the open sea.”

Martin was silent, but the look on his face showed how bitter was his disappointment. He had counted above all things upon getting that gold, and with it clearing his father’s name. Besides, now that Lost Island was destroyed, the Professor was left practically penniless, and Captain Krieger too, as well as Scipio, would need to be provided for.

“Cannot we return?” asked the Professor. “Cannot we rise outside the weed, replenish our air supply, and then dive again and go back to Lemuria?”

“Impossible, Distin. We have barely enough oil to take us to the nearest port,” answered the captain.

“What is the nearest port?”

“Key West, the southernmost city of Florida.”

“So you are going to Florida?” said Martin sadly.

“There is no choice, my boy,” replied Captain Krieger. “We must make for the nearest point at which we can refill our tanks.”

“And what then?” asked the Professor. “What shall we do next?”

“Sell the old Saga for what she will fetch and make the best of our way back to Europe, I suppose,” replied Captain Krieger grimly. “That at least is all that I can suggest. To tell you the truth, Distin, I don’t think that you and I have a hundred pounds between us and the workhouse.”

“We will not despair, Krieger. It is true that matters seem serious. Still, our lives are safe, and I am convinced that in some way or other we shall find means of livelihood.”