Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (20)

T. C. Bridges
Martin Crusoe (20)

Мартин продължава играта

Младият пилот се беше издигнал на повече от хиляда стъпки, чистият въздух освежи страните му и донесе покой на изтерзаната му душа. Но колкото повече се ободряваше, толкова повече се засилваха угризенията на съвестта му.

Той се обърна и за последен път погледна странния остров с тайнствените къщи и грамадния храм-дворец.

На купола стоеше един човек. Въпреки голямото разстояние Мартин разбра, че това е Акон.

„Той е там — мислеше си Мартин — и гледа как приятелят му англичанин бяга, като оставя него и другарите му в ръцете на кръвожадния Одън.“

Обзет от срам, той веднага обърна самолета-амфибия към града. Прелетя над пристанището и се насочи към самотния човек, който стоеше на върха на храма.

Мартин се носеше над града. До Акон той забеляза набитата фигура на жреца Хаймер. Двамата го поздравиха с мечовете си, когато Мартин прелетя над тях.

Под него в градините на храма се разстилаше светлосиньото езеро, заобиколено от цъфнали храсти. Мартин загаси мотора, спусна се и кацна във водите му.

Акон и жрецът го чакаха на брега.

Младежът се приближи и протегна ръка.

— Аз казах на Хаймер, че няма да те задържат за дълго като техен пленник. Но не вярвах, че ще надвиеш Одън и че отново ще завладееш машината си.

Мартин го слушаше с наведена глава и устремен в земята поглед.

— Ти никога не би повярвал, че мога да те изоставя и да избягам, нали? — отговори той с глас, задавен от срам.

— Да ни изоставиш? Какво искаш да кажеш? — смаяно попита Акон.

— Не видя ли? — горчиво отвърна Мартин. — Не видя ли, че бях тръгнал към другия остров?

— Мислех, че изпробваш машината си — смутено каза Акон.

— Съвсем не. Аз те напусках, изоставях те! Разбираш ли? — пламенно продължи Мартин.

Жрецът пристъпи напред.

— Тогава заслугата ти, че се върна при нас, е още по-голяма, млади англичанино! Не се измъчвай. Чета по лицето ти на какви изпитания си бил подложен в Одъновите ръце. Ако не се лъжа — и малките му очи изпитателно се вгледаха в лицето на Мартин, — ако не се лъжа, ти си бил подложен на изпитанието в пещерата, нали?

— За животното от подземното езеро ли говориш? — попита Мартин. — Да, издържах го.

Акон направи крачка назад.

— Нападнал си животното, което изобщо не умира? — с недоверчив тон произнесе той.

— Да, но сега то е мъртво — каза със задоволство Мартин.

Акон зяпна от учудване. Младежът гледаше Мартин така, сякаш той беше полубог.

— Дадох му едно барутно хапче и отвратителната му глава хвръкна във въздуха. Точно навреме, защото по израза му разбрах, че от един-два века се храни само с човешко месо.

Мартин потрепери при спомена за страшното изпитание. Хаймер забеляза, че въпреки силния си дух Мартин може всяка минута да припадне.

— Нужна ти е почивка и добра храна, приятелю — каза той. — Ела с мен. Не се притеснявай за летящата си машина. Аз сам ще я пазя.

Той го хвана под ръка и го заведе в стаята си. Накара го да се съблече и му приготви ваната, в която сипа някакви прахове.

Силите на Мартин се възвърнаха и болките изчезнаха.

След банята Хаймер му подаде голяма кристална чаша с бистро виолетово питие.

След като Мартин го изпи, жрецът посъветва англичанина да си легне. След три минути младежът спеше дълбоко. След няколко часа той се събуди освежен, но с вълчи апетит.

Полежа малко в леглото и се питаше защо ли се е събудил така внезапно. Чу се един глух удар, след него друг, по-силен, и масивният храм се разклати.

Мартин скочи на крака и бързо се облече. Последва трети удар. Хаймер влезе.

— Вече си се събудил? — каза той.

— Какво става?

— Одън се насочва срещу нас с всичките си сили — отговори жрецът.

— Но какъв е този шум? Нали няма топове?

— Не, приятелю. Няма топове, но хвърля върху храма грамадни камъни с помощта на катапулт.

Мартин учудено погледна жреца. Той беше виждал само прашки, направени от чатал и парче ластик, с които се мятат камъчета срещу плъхове и птички. Но да се изстрелват огромни камъни беше нещо съвсем ново за него.

— Катапулт ли? — повтори той. — Мога ли да го видя?

Хаймер излезе от стаята и му кимна с глава да го последва. Той заведе Мартин в една стая на горния етаж, в която проникваше светлина само през тесните процепи на бойниците.

— Погледни навън — каза той.

Мартин отиде при един от отворите и погледна, но веднага отскочи изненадан. Под двореца се простираше пристанището и широките кейове гъмжаха от войници. Тук имаше много лемури, предвождани от хората на Одън.

Срещу двореца, в дъното на широката улица, се издигаше високо дървено скеле на колела. На кея бяха изправени две греди от дебел, жилав бамбук, свързани с напречна греда, по средата на която имаше нещо като широка торба от тръстика. За напречната греда бяха вързани кожени ремъци, които се навиваха около един голям барабан. Няколко души теглеха последователно барабана и бамбуковите греди, докато напречната греда стигнеше до земята. Двама души докарваха с количка къс скала, който четирима души едва успяваха да вдигнат и сложат върху гредата.

— Това парче скала тежи най-малко сто и петдесет килограма! — промърмори Мартин.

— Дръпни се назад! — извика Хаймер.

Един човек пусна в движение катапулта. Чу се глух грохот, последван от невероятно свистене. Грамадният камък описа голяма крива и полетя към храма.

Хаймер бързо хвана Мартин за ръката и го повлече към дъното на стаята. Ужасен трясък се чу над главите им, сякаш върху покрива беше паднала граната. Стените се разклатиха. Последва ужасен тропот, скалата се затъркаля по покрива и падна във вътрешния двор.

Мартин тревожно погледна Хаймер.

— Колко време им е нужно, за да ни унищожат? — попита той.

— Покривът е доста повреден. Едва ли ще издържи до утре. Ние с нищо не можем да ги спрем, защото нямаме такива оръдия.

— И да съборят покрива, те няма да могат да влязат през него.

— Но ще го пробият и ще започнат да хвърлят запалени главни. И тогава?

— Не помислих за това! Ще се наложи да изляза с „Летящата риба“ и да ги накарам да изсърбат попарата, която сами са си надробили. Няколко бомби ще свършат работа.

— За нещастие те вече познават силата на бомбите ти — каза Хаймер. — Щом те видят, веднага ще се изпокрият.

— Да, но в такъв случай няма да пускат в движение тази дяволска машина.

— Вярно, но ти не можеш постоянно да летиш над тях. Каза ми, че машината ти пие една особена течност, която е на привършване. А знаеш, че тук не можем да намерим такава.

Мартин поклати глава. Хаймер беше засегнал най-слабото му място. Трябваше да пести бензина, за да може да се завърне на Изгубения остров, когато му дойде времето.

Върху покрива падна нов камък. Стените закънтяха. Мартин стисна зъби.

— Един камък мина през покрива. Хаймер, трябва да действаме. „Летящата риба“ е единственото ни средство да ги нападнем. Остави ме да опитам с една-две бомби. Предполагам, че ще се изплашат.

— Възможно е, приятелю. Огнените топки сигурно ще ги изплашат. Но пак повтарям: докато е жив Одън, винаги ще съумее да събере привържениците си и да ги поведе на бой.

— Тогава това животно трябва да умре колкото може по-скоро! — извика Мартин.

— С удоволствие бих дал няколко години от живота си, ако можех да причиня смъртта му. Одън най-добре познава силата на бомбите ти. Ще успееш ли да го улучиш?

— Едва ли — добави Мартин.

Последва мълчание, прекъсвано само от скърцането на отново задвижения катапулт.

Внезапно Мартин удари с юмрук дланта на лявата си ръка.

— Сетих се, Хаймер — извика той. — Честна дума! Мисля, че този път открих едно средство. Слушай…

Той описа плана си с няколко думи.

Очите на жреца светнаха от радост.

XX. Martin Plays the Game

Martin was up nearly a thousand feet; the cool air beat upon his burning face, and cooled not only his cheeks but his hot and angry soul. And as he began to get back to his usual steady-going self his heart smote him sorely. Every minute he felt more like a soldier who is running away from the enemy.

He turned and looked back. There was the strange island lying grilling under the blaze of the tropic sun; there was the town with its mysterious-looking houses, and above, on its hill, the great temple palace towering against the blue sky.

And on its domed roof stood a figure—a figure looking no bigger than an ant, yet from which the sun struck a flaming yellow ray.

Though the distance was far, far too great for Martin to recognize him, yet he felt instinctively that this was Akon.

Yes; Akon roused by the roar of the plane had climbed to the topmost point of the temple roof, and now was watching his friend flying away across the sea—leaving him and his to the ugly mercies of Odan and his crew.

A hot flush of shame reddened Martin’s cheeks, and, like a flash, he turned the plane, wheeling at such an angle that for a moment she side-slipped, and was almost out of control. But he righted her at once, and, opening her throttle to its widest, came roaring back across the harbor, heading straight for that lonely figure standing there on the temple roof.

Three minutes later he was flashing across the ancient city. Now he saw close beside Akon’s towering figure the squat powerful form of Hymer, the priest. Both raised their swords in salute as he passed high overhead.

Below, set in the center of the palace grounds, was the lake, a little space of purest blue set in a frame of flowering shrubbery. Martin cut out his engine, and, sliding down through the wide spaces of air, alighted with a slight splash in the center of the sheet.

Before he reached the bank Akon and the priest were there to greet him. The relief on Akon’s face filled Martin with fresh remorse.

The prince stepped forward with outstretched hands.

“I told Hymer that they could not hold you,” he said triumphantly, “but even I did not dream that you would not only trick Odan, but also recover your flying machine.”

Martin stood with bent head and downcast eyes.

“But neither of you believed that, once I was free, I could have deserted you,” he answered, in a low, shamed voice.

“Deserted us! How mean you?” asked Akon wonderingly.

“Did you not see?” returned Martin bitterly. “Did you not watch me flying away towards the other island?”

“I—I thought that you were trying the powers of your machine,” stammered Akon.

“Nothing of the sort. I was leaving you—deserting you. Don’t you understand?” cried Martin fiercely.

The priest stepped forward.

“The more your credit, that you have come back to us,” he said, in his deep voice. “Do not blame yourself. From your face I can see that much has befallen you since Odan stole you away. If I mistake not”—his little, shrewd eyes scanned Martin’s face keenly—“if I mistake not, you have passed through the ordeal of the cave. Is it not so?”

“The white beast in the underground lake—is that what you meant?” asked Martin. “Yes, that was it.”

Akon started back.

“You have faced the monster that never dies?” he gasped, in a tone of utter unbelief.

“He’s dead all right now,” said Martin grimly.

Akon opened his mouth, but could find no words. He looked at Martin as though he were something above mere man.

“Oh, it’s nothing to make a fuss about!” went on Martin pettishly. “I gave him one of our powder pills, and blew his beastly head off. About time, too. From the look of him he’d been living on human sacrifices for a century or two.”

Lightly as he spoke, Martin could not help shivering at the recollection of the ghastly ordeal he had gone through.

Hymer saw the shiver; saw, too, that Martin, in spite of all his pluck, was on the point of collapse.

“What you require, my friend, is food and rest,” he said bluntly. “Come with me at once. No; you need not wait to secure your flying machine. We will attend to that.”

So saying, he took Martin by the arm, and led him to his quarters. He made him undress, and while he did so prepared a bath, in which he dissolved certain powders.

The result was magical. Almost as Martin stretched his aching limbs in the cool water the pain and soreness left him, and his strength came back.

When he had bathed, Hymer brought him a drink in a crystal cup. The liquid was violet in color, yet clear and sparkling.

As soon as Martin had drunk it the priest bade him lie down. In three minutes he was sound asleep, and when, some four hours later, he awoke very suddenly, he was hungry as a wolf, and felt as fit as he had ever been in his life.

For a moment he lay quiet, wondering what it was had roused him so sharply. Then came a thud from somewhere overhead, a thud so heavy that the building, massive as it was, seemed to quiver.

Martin leaped to his feet, and began flinging on his clothes. As he did so came another of those tremendous thumps, and immediately afterwards Hymer entered.

“So you are awake?” he said gravely.

“I should think I was. What is happening?”

“Odan is attacking with all his forces,” answered the priest.

“But what is the noise? Surely he has no guns?”

“No, my friend, he has not guns. Those are great stones which he is hurling upon us with his catapults.”

Martin stared at the priest. To him a catapult was a little instrument made of a forked stick and elastic, for shooting rats or small birds. A catapult that could hurl huge boulders on to the tall roof of the palace was something quite new to him.

“Catapults!” he repeated wonderingly. “Can we see?”

Hymer nodded. “Come with me,” he said, and led the way out of the room.

He took Martin to an upper floor and into a bare room, lit, not from above like the other rooms, but with deep narrow slits in the walls.

“Look out!” said the priest grimly.

Martin went to the window, and, as he peered through, Hymer saw him start.

Well he might, for the sight that met his eyes was a startling one. The embrasure faced the harbor, and below the palace the broad quays were black with armed men. There were thousands of them, mostly Lemurians, but all led and officered by Odan’s Norsemen.

Directly in front of the palace, at the end of the wide street which led up to it, was a huge wooden erection on wheels. From it rose two tall uprights made of thick, springy bamboo. These were joined at the top by a cross-piece, in the center of which was a sort of cup made of strong canes. From the cross-piece raw hide ropes ran back to a sort of windlass. Men were working the windlass, slowly straining back the bamboos until the cross-piece was almost level with the ground.

When the cross-piece was at last in position, two more men brought forward a boulder, wheeling it on a small four-wheeled truck. So massive was it that it took four men to lift it and place it in position.

“Three hundred pounds if it’s an ounce,” muttered Martin.

“Stand back!” said Hymer sharply, but Martin was too fascinated to move.

Next moment another man standing by with a mallet struck loose the bolt which held the trigger in position.

There was a sharp twanging sound, followed by a tremendous whizz, and the huge stone, soaring upwards in a great curve, came rushing towards the palace.

Hymer caught Martin by the arm and dragged him back. Then came a crash overhead as loud almost, as if an eighteen pounder shell had hit the roof. The whole room rocked with the force of the impact, and mortar loosened from the walls rattled down in showers. Then followed a terrible rumble as the stone, accompanied by a mass of rubbish, went rolling away down the slope of the dome to fall in thunder to the ground below.

Martin turned to Hymer, and there was a very grave look on his face.

“How long will it take them to smash us up at this rate?” he asked.

“The roof is holed already,” replied Hymer bitterly. “Before morning it will be battered in completely. And, alas, we have no engines capable of reaching theirs!”

“But,” said Martin, “even if the roof goes, they can’t get in that way. We can always retreat to the lower floor.”

“You do not understand,” replied Hymer. “Once the roof is opened, they will throw fire balls upon it. Then what can save us?”

“Phew! I hadn’t thought of that,” said Martin. “This is going to be a bit awkward. It seems to me I shall have to take out the Bat and try a little of their own medicine upon them. A few of our bombs ought to make a nasty mess in that crowd there.”

“But they know already of the power of your bombs,” objected Hymer. “Will they not scatter and take cover?”

“Quite likely they will,” allowed Martin thoughtfully. “Still, they wouldn’t be able to work that infernal machine of theirs if they were under cover.”

“True, but you cannot fly above them always. As you have told me, of the spirit which your machine drinks there is but little left, and we have no more to give you.”

Martin nodded. Hymer had hit the weak spot at once. There was no getting out of the fact that Martin had not petrol left for this sort of thing. And it was absolutely necessary to keep enough in his tanks to fly back to Lost Island when the time came.

Another monstrous stone crashed on the roof of the palace. It was followed by a terrific clatter of falling masonry.

Martin’s lips tightened.

“That went through,” he said. “Priest, it’s up to us to do something, and it seems to me that the Bat is the only weapon by which we can reach them. Let me try a bomb or two. It may scare them.”

“That is true, my friend. The fire balls will of a certainty terrify them. Yes, I tell you, that so long as Odan lives he has the power to bring them back to battle.”

“Then the ugly beggar has got to die!” exclaimed Martin. It was only the sight of Hymer’s puzzled face which made Martin realize that he had spoken in English.

“Then Odan must die,” he explained in Norse. “I would give my own life could I but be sure of his death,” replied Hymer, and there was a glitter in his eyes which told Martin that he meant what he said. “But Odan, more than the rest, knows now the power of your fire bombs. How can you be certain of throwing one upon him?”

“I can’t,” admitted Martin.

There was silence for some moments, broken only by the harsh creaking of the windlass as Odan’s men toiled to draw back again the great lever of the catapult.

Suddenly Martin brought his right fist down with a smack into the palm of the other hand. “I have it, Hymer,” he cried. “Upon my word, I do believe I have it. Listen now!”

Quickly he explained his scheme, and the priest’s eyes glowed as he listened.