Т. C. Бриджес
Приключенията на Мартин Крузо (17)

T. C. Bridges
Martin Crusoe (17)

Пещерата на смъртта

Когато Мартин дойде на себе си, видя, че е положен на легло в гола стая със стени от грамадни каменни блокове. Тя беше слабо осветена от един високо окачен фенер. Мартин се опипа, но не откри никаква рана, само гърдите го боляха. Устата му беше пресъхнала.

— Този път няма измъкване! — прошепна той, като седна и потърси пистолета си.

Не го намери.

Изведнъж изтръпна — пръстите му напипаха сред гънките на туниката нещо обло, гладко и твърдо. Сърцето му заби силно, когато се досети, че това са двете бомби. Тези, които го бяха претърсили, са ги сметнали за безвредни, а може и да не са ги забелязали.

„Ако работите тръгнат зле, ще намеря начин да очистя този стар злодей Одън, преди да ме довършат“ — каза си той, като сви юмруци.

Разгледа стаята и видя, че му бяха оставили храна: царевични сухари и вода. Това беше всичко.

„Е — помисли си той с усмивка, — във всеки случай не мислят да ме уморят от глад.“

Силите му се върнаха и той се питаше какво го очаква в бъдеще.

Пи малко вода, хапна парче сухар, отново легна и се замисли дълбоко. Цареше пълна тишина. През последните двайсет и четири часа Мартин се чувстваше страшно уморен и неусетно заспа.

Когато се събуди, светлината проникваше през решетките на прозореца. Той стана и лениво се протегна. Една бронзова врата слабо изскърца и двама мъже влязоха в килията.

Бяха светли, с грозни и сурови лица. Мартин дълго ги гледа. Изразът на лицата им го забавляваше: той издаваше едновременно тържество и страх.

Те очевидно бяха във възторг, че най-после са хванали магьосника, но не по-малко се страхуваха да не се превърне в облак дим или да им поднесе друга някоя неприятна изненада. Мартин се поколеба дали да не хвърли върху тях една бомба и след това да избяга… Но реши да изчака по-удобен момент. Все пак внезапното хрумване го накара да се усмихне, което още повече обезпокои двамата неприятели.

Единият стоеше неподвижно с меч в ръка, а другият направи знак на Мартин да го последва.

Минаха по един каменен коридор, спуснаха се по няколко стъпала и влязоха в едно помещение, в което ги чакаше грамадният Одън.

Тънките му устни се бяха изкривили в жестока усмивка и показваха под жълтите мустаци моржовите му зъби.

— Ето го нашия магьосник! — подигравателно каза той.

— Да, ето ме! — хладнокръвно отговори Мартин. — Бих искал да закуся.

Това държане смути Одън.

— Малкото петле кукурига много силно! — каза той. — С голямо удоволствие ще изпълним желанието ти, защото то ще бъде последното. Ур, донеси му ядене — изрева той.

Ур донесе хляб, студено месо и една кана, пълна с резливо, сладникаво питие, което имаше вкус на мед.

Мартин си хапна добре, защото знаеше, че в най-скоро време ще са му необходими сили. Той не изпитваше никакъв страх, напротив, беше спокоен и съсредоточен. Искаше да се овладее до момента, когато щяха да употребят насилие — тогава щеше да прибегне до бомбите си.

Англичанинът забеляза, че Одън го наблюдава с известно любопитство. Единственото качество, което можеше да спечели уважението на този първобитен дивак, беше смелостта. Той тайно се учудваше на спокойствието на Мартин.

Като закуси, пленникът се качи на една носилка: завесите бяха спуснати и носачите тръгнаха с бърз ход.

След около час носилката спря. Завесите се вдигнаха и Мартин неволно притвори очи пред ослепителната светлина на тропическото слънце. Той позна мястото, където Одъновите хора го бяха довели.

Беше долината на солницата, която бе посетил с Хаймер, за да търси селитра. Солницата блестеше като снежно поле под жаркото слънце. Беше заобиколена с ниски голи хълмове. Нямаше нито стръкче трева. Ослепителната светлина правеше местността още по-зловеща.

С един поглед Мартин обходи околностите. После видя заобиколения от бойци Одън. На брой белите бяха колкото медноцветните. Напразно Мартин потърси сред тях приятелско лице. Белите открито проявяваха враждебността си, докато лемурите се въздържаха и само лукаво го наблюдаваха.

Той скочи на земята и застана срещу Одън. Великанът го гледаше с омраза.

— Магьоснико — изрева той, — веднъж с онзи шарлатанин Хаймер ни изиграхте. Но в днешното изпитание Хаймер няма да ти помогне.

Думите на Одън криеха зловеща заплаха и въпреки смелостта си Мартин усети ледени тръпки по гърба си.

— На теб също никой няма да помогне, Одън — каза той с презрителен тон. — Ако хората не те познаваха, щяха да си помислят, че ти вдъхвам страх.

Одън скръцна със зъби. Той направи крачка напред и Мартин помисли, че ще се хвърли върху него. Очакваше това. Под туниката ръката му стискаше едната бомба. Ако Одън се опиташе да го докосне, щеше да го направи на каша и като се възползва от паниката на приближените му, да избяга.

Но Одън се въздържа и отново започна да се смее.

— Магьосниците — каза той, като се опитваше неумело да мине за духовит — не са като другите хора. Те трябва да бъдат наблюдавани по-отблизо. Всички тези, които виждаш, са само свидетели, които ще съобщят на твоите приятели, че дошлият от Изтока магьосник не е могъл да надвие „пещерното чудовище“.

Мартин повторно усети неприятните, студени тръпки по тялото си. Но се овладя. Каквото и да беше това изпитание, той смело трябваше да се подложи на него. Не само неговият живот бе заложен на карта, но и този на Акон, на царя, на Хаймер, а също и на професор Дистън. Защото нямаше съмнение, че след като Одън стане пълен господар на Лемурия, най-напред ще поведе хората си към Изгубения остров.

Одън продължи:

— Магьоснико, ще вървиш нататък. Доброволно или насила, но ще вървиш.

Мартин се изсмя в лицето му.

— Ще вървя, Одън. Но ви предупреждавам: ако ти или някой от тези хора ме докосне, веднага ще загинете от ръката ми.

Хладнокръвната увереност, с която произнесе тези думи, направи впечатление на Одън. Все пак и той беше суеверен като медноцветните и напразно си внушаваше, че Хаймер е измамник. В дъното на душата си вярваше, че Мартин наистина е способен да върши чудеса.

Като измърмори нещо, Одън направи знак на Мартин да го последва и пръв тръгна към стръмния морски бряг. Останалите в две редици тръгнаха след тях. Всички мълчаха. Само шумът от стъпките по твърдата земя се чуваше наоколо.

Каменистата пътека, която преминаваше през долината, водеше точно към стръмния морски бряг и свършваше пред зеещия отвор на една пещера. Тя беше същата, която Мартин бе забелязал при първото си идване и в която искаше да търси селитра. Хаймеровите думи неволно възкръснаха в паметта му: „Не ти пожелавам да срещнеш пещерните чудовища.“

Нужно бе да събере цялата си воля, за да преодолее обземащото го чувство на ужас и отвращение. Той вече вървеше под мрачния свод.

„О, вий, кои престъпяте тоз праг,

надежда всяка тука оставете.“^[1]

Тези думи неволно зазвучаха в съзнанието му. Шествието спря за миг, докато запалят факлите. Тяхната колеблива светлина огря тесен проход, който изчезваше в недрата на земята. Стените бяха от черна скала, сводът — много висок, а земята бе изровена от многобройните крака, които бяха минали оттук.

Шествието продължи. Всички мълчаха: чуваше се само ехото от стъпките, които отекваха в тесния тунел.

Според приблизителните изчисления на Мартин те бяха извървели около четвърт миля и слезли на повече от тридесет метра под равнището на долината, когато стигнаха до една широка зала, толкова висока, че светлината на факлите не огряваше свода. Близо до входа червеникавата светлина заигра по водите на езеро.

Одън спря на брега на това подземно езеро, краят на което не се виждаше. То приличаше на голяма плоча черно стъкло и изглеждаше много дълбоко.

— Ела тук, магьоснико — каза той.

Мартин пристъпи с вдигната глава, като не изпускаше Одън от очи.

За негово най-голямо учудване една лодка беше вързана за скалите, които опасваха езерото.

— Сега ще изпитаме силата ти — каза Одън със злорадство. — Виждаш ли скалата, която се издига насред Езерото на смъртта. Дотам ще отидеш с лодка, ще седнеш и ще стоиш там половин час. Ако останеш жив, ще признаем, че си магьосник и че си надарен с нечовешка сила.

Мартин погледна Одън право в очите.

— Ако изляза жив оттук без помощта на жреца Хаймер, обещаваш ли да ме пуснеш на свобода?

Одън се усмихна зловещо.

— Обещавам ти, магьоснико, обещавам ти!

— Значи всичко е наред — каза спокойно той и влезе в лодката. Веслата се врязаха във водата и лодката се насочи към скалата, която се издигаше над водата на около трийсет метра от брега.

Странен шум, подобен на задавен стон, долетя от наредените по брега зрители.

XVII. The Place of Death

When Martin came to himself he was lying on a couch in a strange room, a small, bare, cell-like place, the walls of which were built of cyclopean blocks of stone. The place was faintly lit by a lantern high overhead. His chest still felt sore and his mouth dry, otherwise he was none the worse.

“So they’ve got me!” he muttered half aloud. He sat up and instinctively felt for his pistol.

It was gone.

Of course he had expected this, but all the same it was a nasty shock. Suddenly he felt something round and smooth under his tunic. His heart beat hard as he remembered that these were his two little bombs. His searchers, not knowing what they were, or perhaps not noticing them at all, had passed them over.

“If the worse comes to the worst I’ll get that old scoundrel Odan before they finish me,” he said grimly.

He looked round and found food beside him—maize cakes and water. That was all.

“They don’t mean to starve me, anyhow,” he continued with a light smile. He was recovering his spirits and beginning to wonder what was going to happen.

He drank some water, ate a piece of the bread, and lay back, thinking hard. The place was quiet as death, and Martin had had a pretty stiff time of it for the last twenty-four hours. Before he knew it he was asleep, and when he woke again daylight was leaking through a barred window.

As Martin sat up and stretched himself he heard a slight grating sound; a bronze door slid back and two men entered his cell.

They were Norsemen, ugly-looking, hard-faced fellows. Martin stared hard at them. The expression on their faces rather amused him. It was a queer mixture between triumph and fright.

Evidently they were delighted at having the wizard in their power, but rather afraid lest he might vanish in a puff of smoke. For a moment Martin thought of chucking one of his bombs at them and making a bolt; but he decided to wait for a better chance. Still the thought made him smile, and his smile made his two gaolers more uncomfortable still.

One stood guard with his sword ready, while the other beckoned Martin to follow. Martin decided he might as well do so; and his guide marched ahead, while the fellow with the drawn sword followed close behind.

They went down a long, stone-paved passage, descended some steps, and presently came into a sort of guard-room. In the middle of the place stood Odan, grim and gigantic. His thin lips were drawn back in an ugly grin, showing his walrus like tusks under his yellow mustache.

“So here is the sorcerer!” he sneered, and now he spoke in Norse which Martin understood.

“Yes, I’m here,” replied Martin calmly. “And I should he glad if you would let me have a wash and some breakfast.”

Martin’s coolness seemed to upset the giant. He glared angrily. Then suddenly he laughed harshly.

“The little cock crows loud,” he said. “Of our kindness we will grant the favors you ask—the more so since the food will be the last you will enjoy in this life.”

“Hur, bring food!” he roared.

One of the men hurried out, and came back quickly with bread, cold meat, and a jug full of some sweetish, pungent drink with a flavor of honey in it.

Martin, knowing that he would need all his pluck and strength before the day was out, ate heartily. He was no longer frightened; he felt extraordinarily cool. He had made up his mind that he would keep quiet until actual violence was offered and then—then he would use his bombs.

He caught Odan looking at him with a certain curiosity in his cold eyes. The only virtue this primeval brute respected was bravery. It seemed that he was secretly astonished at Martin’s coolness in the face of danger.

Breakfast over, Martin was placed in a litter, the curtains were drawn, and the bearers trotted off at a sharp pace.

The journey lasted for about an hour; then the litter stopped. The curtains which covered it were pulled sharply aside, and Martin blinked in the hot blaze of the tropical sun.

Glancing round, he recognized at once the part of the island to which he had been brought by Odan’s men.

It was the valley of the salt pan, that desolate spot which he and Hymer had visited in their vain search for saltpetre. There was the salt pan glistening like snow under the torrid sun, and there were the low bare cliffs surrounding it. Not a green thing was in sight. The place was an abomination of desolation, and the blaze of light only made it look the worse.

All this Martin saw in a flash. The next thing he saw was that not only Odan was present, but also a large number of his followers, both white and brown. Among them all Martin did not find a single friendly face. The Norsemen were frankly hostile, the Lemurians sullenly so.

Martin sprang lightly to the ground and stood facing Odan. The giant glared at him.

“Sorcerer,” he said, “once you and that juggler the priest Hymer have tricked us. In the ordeal that is before you to-day you will not have the help of Hymer.”

He laughed as he spoke, and his laugh was like the sound of dry stones rattling down a barren beach. There was something horribly ominous about his threat, and in spite of all his pluck Martin felt a shiver crawl down his spine. But he shook off the feeling, and stared back at Odan with open contempt.

“You at least have plenty of help at hand, Odan,” he answered scornfully. “One who did not know you might well suppose you feared me.”

Odan ground his great teeth. Dull sparks seemed to flash in his cold blue eyes. He took a stride forward, and Martin thought he meant to attack. He hoped he would. His hand was under his tunic on a bomb. If Odan laid hands upon him, he meant to blow him to ribbons and trust to the moral effect on the others to make good his escape.

But Odan checked himself. He laughed again.

“Wizards,” he said, with a heavy attempt at sarcasm, “are not as other men. They must be guarded more carefully. But these”—he waved his great hand—“these are only witnesses. It is they who will spread the news throughout the island that even the sorcerer from the West was not able to save himself from the Creature of the Cavern.”

Again Martin felt that unpleasant chill upon him. But he shook it off. Whatever this new ordeal might be, he must face it fairly and squarely. It was not only his own life that was at stake, but the lives of Akon, of Hymer, of the King—and in the long run, no doubt, of Professor Distin himself, for once Odan was undisputed ruler of Lemuria the first thing he would do would be to lead his Armada against the other island.

Odan spoke again.

“This way, sorcerer,” he said. “Walk, if you will. If you will not, you will go nevertheless.”

Martin laughed.

The cool certainty with which he spoke impressed even Odan. Odan, remember, was steeped almost as deeply in superstition as the brown men themselves, and although he had managed to catch Hymer tripping over the fire fountain business, yet he had a secret belief that Martin really could work magic. The flying machine, to say nothing of the mysterious fog that night upon the island lake, had shaken him badly, and he was ready to believe that almost anything was possible to Martin.

Grunting angrily under his breath, he signed to Martin to follow, and led the way towards the cliff face. The rest, forming into double line, followed. No one spoke a word. The silence was broken only by the tramp of feet across the hard, dry ground.

The rude path that ran through the valley and which they followed led straight to the cliff face, ending in the arched mouth of a cave. It was the same cave which Martin had noticed on the occasion of his previous visit, and which he had wished to search for saltpetre. Hymer’s words came back to him: “Beasts not wholesome for man to meet” inhabited the cave.

Once more he had to use all his will power to shake off the creeping horror that came over him. Next minute he had passed under the black arch.

“All hope abandon, ye who enter here,” were the words that flashed through his brain, and truly the black, echoing gloom of the place was enough to try the strongest nerves. The procession halted a minute while torches were lit. Their red, smoky glare showed the passage sloping endlessly down into the bowels of the earth. Walls and roof were of a dark, heavy-colored rock; the roof was high and vaulted, while the floor was worn as though by the passage of many feet.

The procession moved steadily on. No one uttered a word, but the sound of their footsteps sent queer echoes whispering up and down the lofty tunnel.

On they went until Martin reckoned they must be nearly a quarter of a mile from the entrance and several hundred feet below the level of the floor of the valley. Then the passage opened out into a vast cavern, so lofty that the torch-light failed to reach the roof. But in front the ruddy glare was reflected from something which presently Martin made out to be a sheet of water.

A few steps farther, and Odan stopped on the edge of this underground lake which stretched out in an unbroken sheet as far as the light reached. This lake had the appearance of a sheet of black glass, and appeared to be of fathomless depth. Not a ripple broke its surface.

“Come hither, wizard,” said Odan.

Martin, holding his head high, stepped forward. He was watching Odan warily; he did not intend to be caught napping.

To his astonishment he saw a small boat under the ledge of rock that rimmed the lake.

“Now,” said Odan grimly, “we are about to test your powers. You see before you a rock which rises from the water of the Lake of Death. This is the testing place. Row out, seat yourself upon the rock, remain there for half an hour, and if you are alive at the end of it, then—then we will acknowledge that you are indeed a wizard, and that your powers are greater than those of man.”

Martin looked Odan full in the face.

“And supposing that, even without the help of Hymer the priest, I come safely through this ordeal, what then Odan? Have I your word to go free?”

Odan smiled dreadfully.

“You have, O sorcerer! You have my promise.”

Martin nodded.

“That is well,” he said calmly.

At once he stepped into the boat, and, picking up the paddle, drove the small craft swiftly across towards the blunt rock which rose out of the depths at a distance of perhaps thirty yards from the shore.

As he did so, a curious sound, a sort of thick sigh, rose from the watchers around the edge.