Даниъл Уилсън
Робокалипсис (9)

8=
Сондьор

Ще я караме бавно и сигурно, както винаги. Плащат ни да работим на сигурно.

Дуайт Боуи

Вирусна атака + 1 година

Този аудио дневник е записан с портативен дигитален диктофон. Очевидно е трябвало да бъде изпратен у дома, до съпругата на Дуайт Боуи. По нещастно стечение на обстоятелствата дневникът не стига до местоназначението си. Ако информацията от него беше станала публично достояние по-рано, можеха да бъдат спасени милиарди човешки живота.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Люси, аз съм, Дуайт. От днес официално започвам работа като бригадир — голямата работа, нали разбираш — в сондажната компания „Норт Стар“ и ще ти разказвам редовно какво става. Все още не са пуснали комуникациите, но веднага щом имам възможност, ще ти изпратя този запис. Може да мине известно време, но все пак се надявам това да ти хареса, скъпа.

Днес е първи ноември. Аз съм в западната част на Аляска, на един пробен сондаж. Пристигнахме тази сутрин. Работим за компанията „Новус“, която ни нае преди около две седмици. С мен се свърза някакъв тип, казва се господин Блек. И какво, по дяволите, правим тук, ще попиташ ти?

Е, Люси, след като задаваш въпроса толкова вежливо… Целта ни е да спуснем сонда за проучване на подземни води на дъното на една шахта, която е дълбока 1500 метра и е широка един метър. Колкото капаците на шахтите по улиците. Дупката си я бива, макар че тази сонда може да пробива дори на 3000 метра дълбочина. Съвсем рутинна операция, с изключение на леда, вятъра и факта, че сме на толкова откъснато място. Честно ти казвам, Люси, в момента пробиваме една адски дълбока и тъмна дупка по средата на голямото замръзнало нищо. Каква работа имам само, а?

Пристигането никак не беше забавно. Долетяхме със стар товарен „Сикорски“, голям колкото къща. Хеликоптерът беше на някаква норвежка компания. Нито един от тях не говореше и думичка английски. Може да съм просто момче от щата Тексас, нали разбираш, но дори аз мога да се оправя с филипинците на испански и знам няколко думи на руски и на немски. Все пак разбирам дори какво ми говорят момчетата от Албърта, нали така? (Смях) Но тези норвежци? Тъжна история, Люси.

Хеликоптерът пренесе мен и още седемнайсет момчета от базата ни в Дедхорс. Едва се справи. Никога не бях виждал толкова силен вятър. Скорост над десет възела, ураганен вятър. В един момент гледам през прозореца към синкавата пустош отдолу и се чудя дали изобщо има такова място, където отиваме, в следващия вече се спускаме право надолу, все едно сме на пързалка, към малко равно пространство, а вятърът ни блъска от всички страни.

Сега, не искам да се хваля, но това място наистина е изключително отдалечено, дори за пробен сондаж. Тук няма нищо — буквално нищо. От професионална гледна точка много добре знам, че отдалечеността е фактор, който прави една операция по-сложна и съответно по-доходоносна, нали. Но ще излъжа, ако кажа, че не се чудя какво става. Доста странно място за такава шахта.

От друга страна, по дяволите, аз съм прост сондьор — отивам там, където ми плащат, нали така?

 

 

Здрасти, Люси, говори Дуайт. Трети ноември. През последните няколко дни бях много зает да организирам операцията. Трябваше да разчистим района и да подредим съоръженията: спални помещения, столова, медицински пункт, комуникации и прочие. Но работата си заслужаваше. Вече не съм на палатка, а на топло в спалното помещение, а освен това току-що бях в столовата. Яденето на тази сонда е страхотно. „Норт Стар“ не пести от храна. Така робите не искат да работят на друго място. (Смях) Генераторите работят здраво, за да топлят спалните помещения. И това е добре. Защото навън в момента е минус трийсет и пет градуса по Целзий. Утре смяната ми започва рано. Така че скоро ще трябва да заспивам. Просто ти казвам, да знаеш.

Би трябвало да останем тук около един месец. Ще работя в дневната смяна, от шест сутринта до шест вечерта, а вечер ще бъда дежурен в спалното. Спалното всъщност е стар контейнер от товарен кораб, който сме обзавели отвътре — в избеляло оранжево, когато не е покрит със сняг. Влачили сме този грамаден боклук по всички северни ширини. Момчетата ми го наричат „зимната квартира в ада“.

(Смях)

Тази сутрин имах възможност да огледам мястото на шахтата. Джипиесът ни заведе до една конусообразна яма в земята, широка около двайсет метра. Като трапчинка в снега, съвсем близо до съоръженията. Струва ми се малко страшно как е стояла тук навън, в дивото, готова да глътне цял северен елен или нещо подобно. Предполагам, че преди нас са изкопали друга шахта, която е пропаднала. Не знам защо никой не ми е казал за това по-рано. Но определено ме притеснява.

Исках да попитам човека от компанията, който отговаря за операцията, господин Блек, но хлапето не можа да пристигне навреме заради бурята. (Нервен смях) Поне по телефона звучи като хлапе. Междувременно Блек казва, че ще ни насочва дистанционно, по радиостанцията. Така че аз съм най-старшият на място, а моят главен сондьор, Уилям Рей, ще поеме нощните смени. Ти се запозна с Уили веднъж в Хюстън, в тренировъчния център. Онзи с големия корем и искрящите сини очи.

Както ти казах, всичко би трябвало да продължи около един месец. Но както винаги, няма да си тръгнем от тук, докато не свършим работата.

(Не се чува)

Работата е там — знам, че е глупаво, — но не мога да се отърся от онова тревожно чувство. Когато трябва да се пробива в дупка, която вече е пробита, има допълнителни усложнения. Там вътре може да е останало оборудване от преди. Човече, нищо не може да задръсти една сонда така, както изоставени тръби или, не дай си боже, цяла изоставена стара машина. Някой си е направил сериозен труд, за да пробие тази голяма дупка тук, нали разбираш. Просто не мога да схвана защо.

(Шум от преместване)

Дявол да го вземе, явно ще трябва да продължаваме. Но вече не се съмнявам, че няма да мога да спра да мисля защо са пробивали на това място. Дано да мога да заспя.

Така или иначе, няма значение. Ще я караме бавно и сигурно както винаги. Без инциденти и без тревоги, Люси. Плащат ни да работим на сигурно.

 

 

Хей, бейби, тук е Дуайт. Пети ноември. Вчера ни докараха с хеликоптера последните големи части от сондата. Моите хора продължават да пръскат на мястото на сондажа. Караме водата от едно езеро на половин километър от тук. Земята е вечно замръзнала и водата остава на повърхността на почвата — точно затова цялата Аляска е покрита с езера. Езерото беше замръзнало отгоре, но успяхме да пробием дупка в леда, така че директно да източваме водата.

След около седмица ще имаме ледена площадка, метър и половина дебела. После ще построим сондата върху нея — ледът е твърд като бетон. Следващата пролет отдавна ще сме си тръгнали, всичко ще се е разтопило и няма да е останала никаква следа, че сме били тук. Доста хитро, нали? Нали ще го разкажеш вместо мен на защитниците на околната среда?

(Смях)

Добре. Ето какво е разпределението. Аз и Уили Рей работим на сондата. Джийн Феликс, лекарят, отговаря за лагера. Той трябва да прави така, че всички да пият вода и да се хранят навреме, а малките ни пръстчета да не изпопадат от студа. И двамата с Уили имаме по петима души в сондажните си екипи: трима сондьори и двама филипинци общи работници. В бригадата имаме и петима специалисти: електротехник, механик за двигателя на сондата, тръбопроводчик и двама заварчици. Накрая имаме и готвач и чистач, които също се мотаят покрай нас.

Пристигнахме общо осемнайсет души по нареждане на човека от компанията. Аз обаче нямам нищо против. Поне така си мисля. Вече сме изкарвали пари заедно и пак ще изкарваме пари заедно. Следващата седмица, когато пуснем сондата, ще работим денонощно на два екипа от по петима души, на смени от дванайсет часа. Би трябвало да пробиваме четири или пет дни. Времето е малко мъгливо и адски ветровито, но както се казва, всяко време е добро за правене на дупки.

Толкова засега, Люси. Надявам се в Тексас всичко да е наред и да се пазиш от неприятностите. Лека нощ.

 

 

Дуайт е. Осми ноември. Човекът от компанията каза, че няма да идва. И че идеално се справяме сами. Само ми нареди да вдигнем антената за комуникации на завет и да я монтираме още по-здраво, отколкото го правим обикновено. Каза, че ако комуникацията между нас бъде прекъсната, никак няма да бъде доволен. Аз му отговорих това, което сондьорите винаги казват: „Както наредиш, шефе. Само гледай чековете да пристигат редовно.“

С изключение на това, днес не се случи нищо интересно. Площадката се заледява по-бързо, отколкото очаквахме — все пак вятърът е толкова силен, че може да повали възрастен мъж. Всичките ни съоръжения са скупчени до сондата, така че се виждат през цялото време. Помолих момчетата да не се отдалечават. Вятърът непрекъснато вие толкова силно, че няма да чуеш как гръмва атомна бомба, дори да е на сто метра от теб.

(Смях)

А, и още нещо. Тази сутрин имах възможност да проверя устройството за проучване на подземни води. Онова нещо, което трябва да инсталираме, нали си спомняш? То е навън, натоварено на палети и опаковано е черен брезент. Кълна се в Бога, Люси, никога не съм виждал такова нещо. Цялото е един голям куп от усукани жици — жълти, сини и зелени. Има и някакви спираловидни детайли от шлифовани огледала. Толкова са леки, че все едно са направени от въглеродни нишки, но ръбовете им са остри като бръсначи. Срязах си ръкава на едното. Цялото нещо прилича на онези шантави пъзели, които реди баба ти.

Най-странното обаче е друго… част от устройството вече работи. От една черна кутия, която прилича на компютър, чак до комуникационната антена минава кабел. Нямам никаква представа кой може да го е монтирал. Дявол да го вземе, нямам представа и как ще го монтирам аз самият. Сигурно е някакъв експериментален модел. Но тогава защо не са изпратили и учени за операцията заедно с нас?

Това нещо е необичайно и не ми харесва. Опитът ми показва, че необичайните неща са опасни. А това място не прощава на никого. Във всеки случай ще те държа в течение какво става, скъпа.

 

 

Люси, бейби, познай кой е? Дуайт. Днес е дванайсети ноември. Ледената площадка е готова и момчетата вече сглобиха сондата, която пристигна на съставните си части. Люси, няма да повярваш колко е напреднала индустрията. Тези парчета метал все едно са от бъдещето. (Смях) Достатъчно са малки, така че да могат да се пренесат с хеликоптер, а после само трябва да ги подредиш едно до друго в правилната конфигурация. И тогава тръбите и кабелите се протягат едни към други и сондата се сглобява съвсем сама. Преди да разбереш какво е станало, вече си имаш напълно готова за работа машинка. А не като едно време.

До утре на обед би трябвало вече да сме започнали със сондирането в първата смяна. Движим се по-бързо от планираното, което не спря шефа да ме сдъвче по телефона. Господин Блек смята, че трябва да сме готови и да сме си заминали до Деня на благодарността, независимо какво ще се случи. Точно така каза: „Независимо какво ще се случи.“

Аз пък казах на господин Блек: „На първо място винаги е безопасността, приятелю.“

После му разказах за дупката, която вече беше пробита тук. Все още не съм разбрал защо. А това, че не знам, представлява сериозен риск за моята бригада. Господин Блек казва, че не знае нищо — енергийното министерство обявило търг и компанията „Новус“ го спечелила. Типичната история. В проекта участват общо пет-шест компании, включително и различни за готвача и пилотите на хеликоптерите. Дясната ръка не знае какво прави лявата.

Пак проверих разрешителните за сондиране на Блек и всичко е наред. Но въпреки всичко този въпрос продължава да ме мъчи: „Защо на това място вече има дупка?“

Предполагам, че утре ще разберем.

 

 

Тук е Дуайт. Шестнайсети ноември. Ей, божичко, колко ми е трудно да го кажа. Много ми е трудно. Почти не мога да повярвам, че е истина. Но снощи загубихме един човек от нощната смяна.

Разбрах, че нещо става, когато характерното постоянно жужене на сондата започна да се засилва. За мен тя звучи като пари, които се пълнят в банковата ми сметка, и когато този шум спре, ми прави впечатление. Докато седях и мигах в тъмното, шумът се промени от дълбокото ръмжене, което се усеща в дъното на стомаха, до скърцане като от пръсти по черна дъска. Сложих си защитната екипировка и веднага се качих до сондата.

Господи, ето какво беше станало: длетото на сондата се забило в пласт от плътно стъкло и парчета от старо оборудване. Не знам какво са правили там долу, но длетото на сондата се строшило. Сондата не се заклещила, но момчетата трябвало бързо да я поправят. И моят старши сондьор, Рики Бут, се заел със задачата с достатъчна бързина, но с недостатъчно мозък.

В такива случаи човек трябва да хване сондата и да я избута, нали разбираш? Но нашият човек я изпуснал и тя започнала да се люлее в шахтата, като пръскала кал и парчета стъкло навсякъде. Затова той се опитал да преметне верига около нея. А е трябвало да използва специалния подемен лост, вместо да хвърля ласо като каубой. Но човек не може да каже на един сондьор как да си върши работата. Той беше опитен специалист. Поел този риск. Иска ми се да не го беше правил.

Проблемът е, че сондата продължавала да се върти. И когато преметнал веригата, тя бързо се усукана около сондата. А Бут бил преметнал краищата на веригата през проклетите си китки. Уили не успял да спре сондата навреме и тя… ами, откъснала и двете ръце на Бут. Горкото момче политнало няколко крачки назад и се опитало да извика. Но преди някой да успее да го хване, Бут припаднал и полетял направо от ръба на платформата. Ударил си главата и когато паднал на ледената площадка, вече бил мъртъв.

Това е ужасно, Люси, наистина е ужасно. Сърцето ми се къса. Но пък знам, че стават и такива неща. И преди ми се е случвало да загубя човек, нали си спомняш, в нефтените полета на Албърта. Номерът е веднага да се заемеш с проблема и да установиш контрол върху ситуацията. Не става на следващия ден да изкопаваш парчета от твоя човек с кирка от замръзналата земя. Съжалявам, просто е ужасно. В момента не разсъждавам много ясно, Люси. Надявам се да ми простиш.

Във всеки случай не биваше да спирам. Така че вдигнах втората смяна. Двамата с Джийн Феликс пренесохме тялото на Бут до склада и го увихме в найлон. Наложи се да… му приберем и ръцете в найлона. Оставихме ги на гърдите му. В такава ситуация е жизненоважно проблемът да не се вижда, за да може да се забрави. Иначе момчетата ми ще се стреснат и работата им ще пострада. Човек трябва да е готов за най-лошото и бързо да се връща в играта, това е моят девиз. Повиших един общ работник на име Хуан в сондьор, освободих втората смяна с четири часа по-рано и спрях сондата.

Господин Блек сигурно беше следил какво става, защото веднага се обади. Нареди ми отново да пусна сондата, когато дойде време за първата смяна да се върне на работа след няколко часа. Казах му да забрави за станалото, по дяволите, но хлапето звучеше паникьосано. Заплаши ме да ни отнеме целия проект. А аз не мога да мисля само за себе си, Люси. Отговарям за много хора. И така, явно пак ще пуснем сондата след няколко часа, когато започне първата смяна. Дотогава ще бъда на радиостанцията, за да докладвам за инцидента на компанията и да повикам хеликоптер, който да прибере тялото на моя старши сондьор и да го закара обратно у дома.

 

 

Люси, Дуайт е. Седемнайсети ноември. Каква нощ беше снощи!

Е, дупченето свърши. Късно снощи пробихме седиментен слой от плътно стъкло на дълбочина 1250 метра и под него се отвори пещера. Странна работа. Но точно там трябва да поставим оборудването. Нямам търпение да го оставя на сигурно място под земята. След това ще мога да забравя за него.

Все още не съм разбрал кой го е свързал с антената, но господин Блек каза, че то се сглобява само, както съставните части на сондата. Така че, кой знае, може и само да се е свързало?

(Нервен смях)

Има и още нещо. Нещо в комуникацията не е както трябва. Забелязах, че всички хора, с които говоря по радиото, сякаш имат един и същ акцент. Може да е някакъв атмосферен ефект или връзката да не е както трябва, но всички гласове започват да ми звучат по един и същ начин. Няма значение дали докладвам на дамите от комуникационния център в компанията или проверявам прогнозата за времето от момчетата в Дедхорс.

Моделът е необичаен. Осигурен е от компанията. Моят електротехник казва, че никога не е виждал такъв. Вдигна ръце във въздуха и аз му казах да се връща на работа и да си гледа сондата. Явно ми остава само да се надявам проклетото нещо да не се счупи, след като е единствената ни връзка с външния свят.

И една по-сериозна тема… Когато се сменяха бригадите днес, лекарят проведе малка служба в памет на Бут. Каза само няколко думи за Бог, безопасността и компанията. Но въпреки че толкова бързо се справих със ситуацията, момчетата усещат лошия късмет. Такива фатални инциденти се случват рядко, Люси. Още по-лошото е, че хеликоптерът днес не пристигна, за да прибере тялото на Бут. А точно в момента установявам, че не мога и да се свържа с никого. Имам лошо предчувствие.

Нищо. Ще продължаваме да работим, ще караме по план и ще чакаме. Утре можем да спуснем оборудването в шахтата и да го свържем с антената. След това ще сме готови да разглобим сондата и се махаме от тук. Като се върне хеликоптерът и отново имаме връзка с външния свят, всичко ще се оправи. Само да дойде да прибере Бут.

Липсваш ми, Люси. Ако е рекъл Господ, ще се видим скоро.

 

 

Божичко, Люси. Господи Боже. Загазихме. Божичко. Този път адски загазихме. Двайсети ноември.

Няма да дойде никакъв хеликоптер, Люси. Няма да дойде нищо. Това място е прокълнато и аз си го знаех от самото начало, но нищо не направих…

(Дишане)

Ще се опитам да обясня. Ще се опитам да карам поред и да разкажа всичко, ако някой някога намери този запис. О, как се надявам да стигне и до теб, бейби. И така, не знам кой е този господин Блек. Тази сутрин, три дни след инцидента, хеликоптерът все още не беше пристигнал. Всички бяхме готови да си тръгваме. Искам да кажа, че оборудването вече е на дъното на онази пещера. Шахтата е пълна с проводници, които са свързани с инсталацията на постоянната антена. Красива работа. Момчетата си останаха професионалисти дори след като се изплашиха до смърт.

В деня, в който приключихме, хората започнаха да се разболяват. Много повръщане и диария. Най-тежко беше при онези, които бяха работили на дъното на шахтата, но всички го усещахме. Честно казано, усетихме го още в минутата, в която стигнахме до онази проклета пещера. Нещо като непрекъснато гадене. Не го бях споменавал, защото не исках да се притесняваш напразно. А и след малко на всички им стана по-добре. След половин ден си помислихме, че сигурно е просто някакъв вирус. Но след като хеликоптерът не идваше и комуникациите ни бяха прекъснати, започнахме да се караме помежду си. Имаше и сбивания. Момчетата ми бяха изнервени. Не разбираха какво става и бяха ядосани. Никой не можеше да спи.

И тогава болестта ни връхлетя два пъти по-силно. Един общ работник получи гърчове в столовата. Джийн Феликс направи всичко, което можа. Но хлапето изпадна в кома. В кома, Люси. Той е на двайсет и три години и е здрав като бик. Но ето че косата му започна да капе… и цялата му кожа се покри със струпеи. Божичко.

Джийн Феликс най-сетне ми обясни. Според него е радиационно отравяне. Момчето с комата е било дежурно на дъното на шахтата, когато Бут ритна камбаната. Цялото му тяло е било посипано с онези стъклени отпадъци, дори е глътнало от тях.

Проклетата дупка е радиоактивна, Люси.

Най-сетне разбрах какво става. Онова нещо, което не спираше да ме човърка. Нещото, което ме притесняваше. Вече знам каква е тази дупка. Вече знам каква е тази подземна пещера. Защо не се сетих по-рано? Това е кухина, оставена от експлозия. Тук са се провеждали ядрени опити. Дупката с големия диаметър е била изкопана, за да могат да спуснат ядрената бомба под земята. Когато е избухнала, тя е изпарила кухина със сферична форма около себе си. От жегата пясъчникът по стените на кухината се е стопил до плътен слой от стъкло, дебел два метра. Самата шахта се е превърнала в нещо като комин, от който е излизал радиоактивен газ. После скалата, разтопена от експлозията, се е втвърдила до плътно стъкло и е запушила комина. И дупката е останала под земята.

Онази радиоактивна пещера под нас е най-близкото нещо до ада, което може да се намери на земята. А нас ни изпратиха да сондираме в нея. Бог знае защо Блек го иска. Дори не знам какво беше това нещо, което оставихме вътре. Но има едно, което знам със сигурност: този кучи син ни изпрати тук да умрем. И аз ще разбера защо.

Само трябва да включа радиостанцията.

 

 

Люси. Дуайт е. Ноември е, но не знам кой ден. Не знам къде сбъркахме. Всичките ми хора умират. Направих всичко по силите си, за да включа уредите за свръзка. Но не знам какво ще стане. И как изобщо някога ще чуеш това…

(Подсмърчане)

Накарах електротехника да ми помогне. Проверихме всеки сантиметър от комуникационното оборудване. Отне ни цели часове. И когато свършихме, пак не можахме да се свържем с никой друг освен с Блек. Кучият му син се чуваше съвсем ясно. Трябвало просто да почакаме. Повтаряше как идва хеликоптер, но нищо не идваше. Никой не идваше. Проклети убийци.

Направих последен опит, обадих се на господин Блек и го задържах на линията. Едва понасях мазния му глас, който се лееше от слушалката. Всичките му лъжи. Но през това време го проследихме. Направихме го. Заедно с електротехника проследихме сигнала, за да разберем защо не се предава както трябва. Нещо повече — проследихме сигналите от всичките ми разговори с господин Блек. Искахме да разберем защо можем да се свържем само с него и с никой друг.

Люси, открихме нещо ужасно. Сърцето ми се къса, когато си помисля. Защо ми се случва всичко това? Аз съм добър човек. Аз съм…

(Дишане)

Идва от дупката, Люси. Всичките ни разговори. Господин Блек, всичките ми обаждания до хеликоптерната компания, проверките на прогнозата за времето, докладите до управлението на компанията — всичко. Всичко е отивало в проклетата черна кутия, при жълтите жици и извитите огледални парчета. Как е възможно да е говорила с мен? Дали съм полудял, Люси?

Господин Блек каза, че тя ще се сглоби сама. Ще се сглоби сама там долу, в радиоактивния мрак. Парчетата ще се разместят на сляпо като някакво компютърно чудовище. Господи, няма никакъв смисъл.

(Кашлица)

Чувствам се изтощен. Електротехникът отиде да си легне и не се върна. Изключих радиостанцията. Вече няма никакъв смисъл от нея. Сега тук е съвсем тихо. Чува се само онзи адски вятър навън. Но вътре е топло. Много топло. Даже е приятно. Мисля просто да си легна, Люси. Да поспя малко. Поне за малко да забравя за всичко. Надявам се да нямаш нищо против, красавице. Как ми се иска да можех да си поговоря с теб сега. Как ми се иска да можех да чуя гласа ти.

Как ми се иска да можеше да ми говориш, докато заспя.

(Дишане)

Но не мога да спра да мисля за това, бейби. Не ми излиза от ума. На хиляда и петстотин метра под нас има кухина, в която може да се събере цяла проклета европейска катедрала. Мисля си за радиацията, която се излъчва от онези полирани стени от стъкло. И за всички жици, които се спускат като змии в тъмното, за да хранят чудовището, което сложихме там.

Страхувам се, че сме направили нещо лошо, нали разбираш? Но не знаехме. То ни излъга, Люси. Какво е онова нещо в дупката? Какво може да оцелее там?

(Преместване)

Е, да върви по дяволите. Уморен съм до смърт и искам да си почина. Каквото и да е онова нещо там долу, надявам се да не го сънувам.

Лека нощ, Люси. Обичам те, скъпа. И ако има някакво значение… съжалявам. Съжалявам, че сложих онова зло нещо там долу. Надявам се, че някой ден някой друг ще дойде тук и ще поправи моята грешка.

Този запис е единственото доказателство за съществуването на сондажната бригада на компанията „Порт Стар“. Новинарските емисии от съответния период твърдят, че на първи ноември в отдалечена част на щата Аляска се разбил хеликоптер, който е превозвал цяла бригада сондьори, и всички те се смятат за мъртви. Две седмици по-късно спасителните екипи прекратили издирването им. В репортажите се споменава заливът Прудхоу, на стотици километри разстояние от мястото, където бе открит този запис.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217