Даниъл Уилсън
Робокалипсис (5)

4.
Сърца и умове

„МИО Едно“, говори специалист Пол Блантън. Спри и се изключи веднага. Това е заповед!

Специалист Пол Блантън

Вирусна атака + 5 месеца

Запис от изслушване пред сенатска комисия, проведено след особено кървав инцидент с американски военен робот в чужбина. Предполагаемо секретната видеоконференция между Вашингтон и провинция Кабул в Афганистан е изцяло записана от Архос. Според мен изобщо не е съвпадение, че разпитваният войник е син на полицай Блантън от щата Оклахома. И двамата ще изиграят важна роля в предстоящата война.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

(Удар на съдийско чукче)

— Закритото изслушване пред сенатската комисия започва сега. Аз съм сенатор Лора Перес, член на Комисията за въоръжените сили, и ще председателствам тази среща. Тази сутрин нашата комисия започва разследване, което може да има последствия за цялата армия. Американски робот за миротворчески и охранителни операции, най-често наричан МИО, е обвинен в убийството на хора, докато е патрулирал в провинция Кабул, Афганистан.

Целта на разследването на тази комисия е да определи дали тази атака е можела да бъде предвидена или предотвратена от замесените военни организации и индивидуални участници.

С нас е специалист Пол Блантън — войникът, който е отговарял за контролирането на действията на повредения робот за миротворчески и охранителни операции. Специалист Блантън, ще ви помолим да опишете вашата роля в управлението на МИО и да ни разкажете вашата версия на събитията така, както са се случили.

Ужасяващите действия, извършени от тази машина, опетниха образа на Съединените американски щати в чужбина. Ще ви помолим да не забравяте, че сме се събрали с една-единствена цел: да разберем всички факти, така че да попречим нещо подобно да се случи отново.

Разбирате ли, специалист Блантън?

— Да, госпожо.

— Започнете с кратко описание на работата си. Какви са вашите задължения?

— Официалната ми служебна характеристика е „културна свръзка“. Но на практика съм дресьор на роботи. Основното ми задължение е да наблюдавам действията на зачислените към мен МИО, като в същото време поддържам непрекъсната комуникация с местните власти. Също както и роботът, аз говоря арабски. За разлика от робота от мен не се очаква да нося традиционно афганистанско облекло, да се сприятелявам с местните жители или да се моля, обърнат към Мека.

МИО са хуманоидни роботи за миротворчески и охранителни операции, разработени от корпорацията „Фостър-Груман“ и използвани от армията на САЩ. Произвеждат се в няколко модела. „Пехотинец шестстотин и единайсет“ най-често пренася продоволствия за войниците, когато се придвижват. Може да извършва и леки разузнавателни действия. „Арбитър деветстотин и две“ следи действията на другите роботи. Нещо като командир. А моят МИО, модел „Надзирател триста трийсет и три“, е проектиран да събира разузнавателна информация и да обезврежда противопехотни мини или импровизирани взривни устройства. Всекидневната задача на моя МИО е да патрулира няколко квадратни километра от Кабул пеша, като отговаря на запитванията на гражданите, сканира ретините на минувачите, за да идентифицира евентуални неприятели, и задържа оперативно интересни лица, за да ги предава на местната полиция.

Трябва да подчертая нещо. Основната задача на МИО е никога, при никакви обстоятелства да не наранява невинни афганистански цивилни граждани, независимо как се опитват да го подлъжат метежниците.

А трябва да ви кажа, госпожо, че тези хора са много коварни.

— Можете ли да ни разкажете за представянето на робота преди инцидента?

Да, госпожо. „МИО Едно“ пристигна в контейнер преди около една година. Роботът е с човешки силует. Висок е около метър и шейсет и пет, метален и лъскав. Отлична мишена. Трябваха ни само пет минути, за да го отъркаляме в калта и да го посрещнем в истинския Афганистан. От армията не изпратиха дрехи или екипировка за него, така че му намерихме отнякъде мъжки дрехи и чифт ботуши. После му сложихме различна екипировка, каквато бяхме успели да намерим от афганистанската полиция. Не можем да използваме нашата стара екипировка, защото той не бива да прилича на нас, войниците.

МИО все пак носи бронирана жилетка под дрехите си. Или може би две. Не си спомням. Колкото повече дрехи носи, толкова по-добре. Слагаме му всичко: халати, шалове, тениски. Има дори чорапи с кученцето Снупи. Честно.

На пръв поглед МИО прилича на някой от местните. И мирише като тях. Единственото, което изобщо прилича на нещо военно, е една накривена небесносиня каска, която му сложихме на главата. Има издраскан визьор от плексиглас, за да му предпазва очите. Наложи се да я сложим, защото проклетите местни хлапета непрекъснато боядисваха камерите му със спрей. Мисля, че след известно време за тях това стана нещо като игра. Така че му сложихме тази голяма глупава каска…

— Това е вандалска проява срещу военно оборудване. Защо машината не се защитава? Защо не се бие?

— Камерите са евтини, госпожо. Освен това МИО може да се наблюдава през камерите на безпилотните самолети „Раптор“, които летят над него. Или да използва сателитен образ в реално време. Или и двете едновременно. Най-важните и най-скъпите му сензори — магнитометрите, инерционният датчик, антената и заглушителят — са монтирани вътре в корпуса. А корпусът на МИО е здрав като танк.

— По време на дванайсетте месеца преди инцидента имаше ли случаи машината да бъде повредена и сменена?

— „МИО Едно“? Нито веднъж. Но от време на време го взривяват, разбира се. Преди се случваше постоянно, но момчетата от ремонтната работилница са абсолютно върховни в техниката.

Проучванията показват, че колкото по-бързо изкараме на улицата точно същия МИО, след като с него се е случил инцидент, толкова повече деморализираме врага и намаляваме вероятността за последващи атаки.

По тази причина роботът постоянно записва резервно копие от паметта си. Дори ако „МИО Едно“ бъде изцяло унищожен, просто ще вземем каквито дрехи и части са останали от него, ще ги закачим на някой резервен робот и веднага ще го изпратим обратно. „Новият“ робот ще помни същите лица, ще поздравява същите хора, ще минава по същия маршрут и ще цитира същите откъси от Корана. Общо взето, ще знае точно същите неща като „стария“ робот.

Проучванията твърдят, че това направо съсипва бойния дух на противника. А обикновено има и странични жертви, когато лошите се опитват да го гръмнат. Повярвайте ми, местните жители никак не обичат да взривяват приятелите и роднините им само за да може някакъв глупав робот да изчезне за един следобед. А самият робот? Той е съвсем безобиден. На МИО му е забранено да наранява когото и да било. Така че, когато има експлозия и някой цивилен загине… ами местният молла се оправя със случая. А след това няма такива случаи, поне за известно време.

Нещо като обърната партизанска война.

— Не разбирам. Защо метежниците просто не отвлекат робота? И не го заровят някъде в пустинята?

— Веднъж и това се случи. На втората седмица някакви хулигани надупчиха „МИО Едно“ с куршуми и го хвърлиха в каросерията на един пикап. Куршумите бяха разкъсали най-вече дрехите му. Корпусът беше вдлъбнат на няколко места, но нямаше никакви сериозни повреди. Но тъй като той не отговори на удара, тези момчета си помислиха, че са го унищожили. Което беше голяма грешка от тяхна страна, госпожо.

Няколко секунди след като МИО роботът се отклони от курса, един безпилотен самолет „Раптор“ вече го беше забелязал. Момчетата с пикапа караха около два часа през пустинята, преди да стигнат до някакво скривалище. Или поне те си мислеха, че са в скривалище.

„Рапторите“ изчакаха метежниците да се отдалечат от превозното си средство, преди да поискат разрешение от операторите си да атакуват с ракети „Бримстоун“. След като всички в скривалището бяха изпечени, а „Рапторите“ провериха задния вход още веднъж за евентуални бегълци, добрият стар „МИО Едно“ се премести на шофьорското място на пикапа и го докара обратно в базата.

Нямаше го общо осем часа.

— То може да кара?

— Това е военен хуманоиден робот, госпожо. Моделът е развитие на старите проекти за екзоскелети на Министерството на отбраната. Тези роботи се движат точно като хора. Пазят равновесие, ходят, тичат, падат, каквото трябва. Могат да държат инструменти, да комуникират на езика на глухонемите, да стиснат някого откъм гърба, ако се е задавил, да карат превозни средства или просто да стоят и да ви държат бирата. Горе-долу единственото нещо, което „МИО Едно“ не може да прави, е да си отлепи сам проклетите стикери, с които хлапетата толкова обичат да го украсяват.

Освен това МИО не се бие, каквото и да се случи. Заповедите му са такива. Веднъж краката му бяха откъснати от мина. На всеки няколко седмици стреляха по него. Местните го отвличаха, замеряха го с камъни, прегазваха го с кола, блъскаха го от покрива на сграда, удряха го с бухалки за крикет, залепяха пръстите му с лепило, влачиха го след кола, ослепяваха го с боя и го заливаха с киселина. В продължение на един месец всички хора, с които се разминаваше, плюеха по него.

На МИО изобщо не му пукаше. Ако го тормозиш, той просто ти записва ретината и те включва в списъка. Метежниците опитваха всичко, но успяваха само да му съсипят дрехите. И влязоха в черния списък заради това.

МИО роботът е машина, която е построена да бъде адски силна и кротка като зайче. Не може да навреди на никого. Работата му е никой да не пострада.

Или поне това му беше работата.

— Извинявам се, но не ми звучи характерно за нашата армия. Искате да ми кажете, че имаме хуманоидни военни роботи, които не се сражават?

— Между населението и нашия враг няма разлика. Става дума за едни и същи хора. Човекът, който единия ден продава дюнери, е същият, който следващия ден залага импровизирано взривно устройство. Единственото, което искат нашите врагове, е да убият известен брой американски войници. След което се надяват, че гласоподавателите ще ни принудят да си тръгнем.

Нашите войници нахлуват в града само в отделни случаи, като торнадо. Винаги с определена задача и с ясна цел. Не е лесно да убиеш американски войник, когато не го виждаш, госпожо.

Единствената им достъпна мишена са МИО. Те са единствените роботи на въоръжение в американската армия, които се придвижват на два крака и не се сражават. Имам предвид, че убиването е специализирана професия. Убиването е за пълзящи мини, мобилни оръжейни платформи, безпилотни самолети и прочие. Хуманоидните роботи просто не са толкова добри за тази работа. МИО роботите са създадени да общуват. Онова, което хората правят най-добре. Ние сме социални същества.

Ето причината „МИО Едно“ никога да не напада никого. Такава е неговата мисия. Той се опитва да изгради доверие. Говори езика, носи дрехите, рецитира молитвите — прави всички глупости, които обикновените войници не искат или не могат да се научат да правят. След известно време местните хора спират да плюят по него. Вече не му обръщат внимание, когато е наоколо. Може дори да започнат да го харесват, защото върши работата на полицията, но никога не протяга ръка за подкуп. В някои дни краката на МИО почти не стъпват на земята, защото таксиметровите шофьори го возят безплатно. Хората обичат да е близо до тях, за късмет.

Но цялото това социално инженерство не работи, ако няма доверие към този мирен страж, който обикаля по улиците и не спира да наблюдава и да запомня всичко. Отнема дълго време, но доверието трябва да се изгради.

И точно затова метежниците атакуват доверието.

— Което ни води до инцидента…

— Да, добре. Както вече казах, МИО не се сражава. Не носи пистолет и дори нож, но ако „МИО Едно“ реши да те задържи, металните му пръсти са по-здрави от белезници. И метежниците го знаят. Точно затова винаги се опитват да го подлъжат да нарани някого. Горе-долу на всеки две седмици правят някакъв номер, за да се опитат да го повредят. Но никога не успяват. Никога.

— Освен този път очевидно.

— Да, сега ще стигна дотам. При нормални обстоятелства аз не влизам в града. МИО се прибира в зелената зона на всеки няколко дни, за да го поправяме. Понякога влизам в града с въоръжените отряди, за да издирваме лицата от черния списък, но винаги имаме сериозни подкрепления. Имам предвид подкрепления от хора.

МИО са безобидни като котенца, но нашата войска е станала по-… ами по-страшна от преди. Местните доста бързо откриват, че само хората натискат спусъка, а, честно казано, ние сме съвсем непредсказуеми в сравнение с роботите. Местните определено предпочитат да си имат работа с робот с твърди ограничения за допустимо поведение, отколкото с някое деветнайсетгодишно хлапе, отгледано с 3D компютърни игри и въоръжено с полуавтоматична карабина. Което ми се струва съвсем логично.

Във всеки случай този ден беше по-различно. „МИО Едно“ преустанови радиовръзката. Когато безпилотните самолети „Раптор“ издириха последното му известно местоположение, той просто стоеше на едно кръстовище в един жилищен район на града и нито се движеше, нито комуникираше.

Точно това е най-опасната част от моята работа: прибиране и ремонт.

— Каква беше причината за повредата?

— И аз това се питам. Първата ми стъпка е да прегледам последните съобщения, предадени от „МИО Едно“. Откривам стандартна наблюдателна операция, или поне така ми изглежда. През очите на МИО виждам, че стои на кръстовището, наблюдава непрекъснатия поток от коли, които се източват покрай него, и сканира ретините на пешеходците и шофьорите. Тази информация изглежда малко странно, защото МИО вижда физическите показатели на всичко около себе си. Има бележки за скоростта и инерцията на всеки автомобил — такива неща. Но диагностиката показва, че си работи съвсем добре.

А после се появява един от лошите.

— От лошите?

— Сканирането на ретината показва съвпадение с лице, записано като метежник. При това от опасните. Командващият офицер нарежда на МИО да го залови и задържи, вместо само да запамети последното му известно местоположение. Но всъщност този тип адски добре знае, че точно това ще се случи. Той се опитва да примами МИО да пресече улицата, за да го блъсне някоя кола. МИО е корава машина. Да го удари кола е все едно някой да е изкарал пожарен кран на средата на улицата. МИО не се хваща на примамката. Той знае, че не бива да се движи, за да не застрашава автомобилите. Не може да направи нищо, така че нищо не прави. Дори не показва, че е забелязал метежника, който очевидно решава, че на МИО му трябва по-силна мотивация.

В следващия момент виждам, че екранът се изпълва със снежинки и започва да се рестартира. Зрителното поле на робота е прекосено от някаква голяма сива буца. Трябва ми една секунда, за да разбера какво е станало — някой е пуснал циментов блок на главата на моя робот. Често се случва. Щетите са минимални. Но в някакъв момент от рестартирането МИО прекъсва комуникацията. Просто остава да стърчи там, все едно се е объркал нещо. И тогава разбирам, че трябва да отидем да го приберем.

Веднага събирам отряд от четирима души. Цялата ситуация не ми харесва. Определено е засада. Метежниците знаят, че ще отидем да си приберем оборудването, и вероятно вече организират атаката. Но местната полиция не иска да се занимава със счупени роботи. Това си е мое задължение.

А още по-лошото е, че самолетите „Раптор“ не успяват да открият никакви близки цели по покривите на сградите или в задните улички. Което не означава, че там няма голям брой метежници, въоръжени с автомати „Калашников“; просто не знаем къде са.

— Казвате, че инцидентът е предизвикан от силен удар по главата? Машината редовно понася такива щети, но въпреки това никога не е реагирала по този начин. Защо точно сега?

— Права сте. Ударът по главата не беше причината. Според мен беше рестартирането. Все едно роботът се събуди от сън и реши вече да не приема нареждания. Никога не сме виждали такова поведение. На практика е невъзможно някой да пренапише командите на робота, така че да откаже да изпълнява заповеди.

— Наистина ли? Не е ли възможно някой метежник да „хакне“ машината? Това не е ли възможна причина за инцидента?

— Не, не мисля. Прегледах действията на МИО през целия последен месец и установих, че той никога не се е свързвал с нещо друго освен с компютъра за диагностика в базата. И никой не е имал възможност да се занимава с него физически. А ако изобщо е възможно да се хакне такъв робот, определено трябва да се направи лично, на място. Радиоприемникът на МИО не може да се използва за пренаписване на командите му точно за да се избегнат такива ситуации.

И като се има предвид какво се случи после, според мен роботът наистина не беше хакнат или поне не от тези хора.

Защото, разбирате ли, метежниците не бяха свършили с МИО. Те бяха пуснали циментовия блок на главата му само за да му привлекат вниманието. Но той продължаваше да си стои. И след няколко минути те станаха още по-дръзки.

Гледам как се развива следващата атака през камерите на безпилотните самолети на преносимия видеоцентър, докато пътуваме натам с бронирания камион. Вътре сме аз и още трима войници. Нещата се развиват много бързо. Което е добре, защото не мога да повярвам на очите си.

Мъж с черен парцал на лицето и огледални тъмни очила излиза от една къща зад ъгъла. В едната си ръка държи автомат „Калашников“, облепен с изолирбанд, с увиснал ремък. Когато забелязват този тип, всички пешеходци опразват района. Отгоре се вижда как тълпата от цивилни просто се пръсва в различни посоки. Стрелецът определено е враждебно настроен; спира на половин пресечка разстояние и изстрелва един бърз откос по „МИО Едно“. И най-сетне привлича вниманието на робота. Без да се колебае, МИО откъсва една метална пътна табела от най-близкия уличен стълб. Вдига табелата пред лицето си и поема към мъжа. Това е нещо ново. Това е нечувано поведение за него.

Стрелецът е напълно шокиран. Пуска още един откос, който рикошира от табелата. После се опитва да избяга, но се спъва и пада. МИО пуска табелата и хваща човека за ризата. Другата му ръка се свива в юмрук. Следва само един удар. Човекът пада, а лицето му е смачкано навътре — все едно носи маска за Хелоуин. Доста гадно.

Хм, и точно в този момент виждам как на екрана се появява нашият брониран камион, гледан отгоре. Поглеждам навън през люка с бронирано стъкло и виждам моя робот малко по-нагоре на улицата, застанал над тялото на един въоръжен метежник.

За един миг всички оставаме безмълвни — и четиримата войници просто гледаме навън през люковете на бронирания камион. После виждаме как „МИО Едно“ се протяга и взема оръжието на убития. Роботът се обръща настрани и аз ясно го виждам в профил: с дясната си ръка МИО хваща автомата за ръкохватката, а с дланта на лявата вкарва пълнителя на мястото му, после издърпва лоста, за да зареди патрон в цевта.

Никога, никога не сме учили МИО как да прави това! Дори не знам откъде трябва да започна, за да го науча. Явно е усвоил процедурата самостоятелно, като е гледал как се прави.

Към този момент на улицата не е останал никой. „МИО Едно“ някак си навежда глава встрани, все още с онази накривена каска. Завърта лицето си напред-назад, като сканира улицата нагоре и надолу. Пусто. Тогава „МИО Едно“ се отправя към средата и започва да сканира прозорците.

И аз, и останалите войници вече сме преодолели първоначалния си шок. Време е за купон.

Изсипваме се от бронирания камион, въоръжени и готови за стрелба. Заемаме защитни позиции зад камиона.

Момчетата първо се обръщат към мен, така че нареждам на робота: „“МИО Едно", говори специалист Пол Блантън. Спри и се изключи веднага. Това е заповед!"

„МИО Едно“ не ми обръща никакво внимание.

В този момент зад ъгъла завива една кола. Улицата е пуста и тиха. Към нас се движи тази бяла трошка. МИО се завърта към нея и натиска спусъка. Един-единствен изстрел пробива предното стъкло на колата и — бам! — шофьорът пада на волана. Бликва кръв навсякъде.

Човекът изобщо не е разбрал откъде му е дошло. Имам предвид, че роботът е облечен с афганистански дрехи и стои по средата на улицата с автомат „Калашников“. Колата продължава по пустата улица и се блъсва в стената на една сграда.

Тогава ние откриваме огън срещу „МИО Едно“. Изпразваме всичко срещу тази машина. Дрехите му, шалът и ПБЖ, хм, подобрената бронежилетка, изглеждат така, все едно плющят на вятъра, докато върху него се изсипват куршуми. Задачата е проста, почти скучна. Роботът не реагира. Няма крясъци, ругатни или опит за бягство. Просто се чува глухото непрекъснато бам-бам-бам от куршумите, които се забиват в пластовете кевлар и керамичното покритие на металния корпус. Все едно стреляме по плашило.

После МИО се обръща бавно и плавно, насочил оръжието като змия. И започва да плюе куршуми, един по един. Машината е толкова силна, че автоматът дори не дава откат. Нито на един сантиметър. МИО просто стреля отново и отново, механично и със съвършена прецизност. Прицелване, натискане на спусъка, бам. Прицелване, натискане на спусъка, бам.

Каската ми отхвърчава от главата. Все едно кон ме е ритнал в лицето. Клякам на безопасно място зад бронирания камион. Когато се пипам по челото, ръката ми е чиста. Куршумът е откъснал каската от главата ми, но ме е пропуснал.

Поемам си дъх и се опитвам да съсредоточа погледа си. Краката ми се схващат, когато съм клекнал така, затова се отпускам назад на земята, като се подпирам със свободната си ръка. Едва тогава осъзнавам, че нещо ужасно не е наред. Земята под ръката ми е мокра и топла. Когато я поглеждам, почти не разбирам какво виждам.

Дланта ми е цялата в кръв. Не моята, чужда кръв. Оглеждам се и виждам, че войниците от екипажа на бронирания камион до един са мъртви. МИО стреля само няколко пъти, но всеки изстрел е бил смъртоносен. Тримата войници са проснати по гръб в праха и всички имат малка дупка някъде по лицето, а задната част от главите им е отнесена.

Никога няма да забравя лицата им. Колко изненадани изглеждаха. По някакъв особен, дистанциран начин постепенно осъзнавам, че съм останал съвсем сам в много кофти ситуация. А онзи автомат „Калашников“ е в действие отново, този път на единична стрелба. Надниквам под шасито на бронирания камион, за да установя визуално положението на робота. Копелето още стои по средата на улицата като в някакъв уестърн. Около него са разпръснати парчета пластмаса, плат и кевлар.

Разбирам, че е започнал да стреля по цивилните, които гледат от прозорците. Слушалката в ухото ми започва да пращи: пристигат още войници. Безпилотните самолети следят ситуацията. Въпреки това се свивам при всеки изстрел, защото вече знам, че всеки изстрелян куршум слага край на един човешки живот. В противен случай МИО нямаше да натисне спусъка.

После разбирам и още нещо: този автомат „Калашников“ е най-деликатната машина в тази ситуация. И най-важната цел. С треперещи пръсти вдигам мерника на карабината си и щраквам лостчето, за да стреля на откоси от по три куршума. При обичайни обстоятелства това си е чиста загуба на муниции, но трябва да повредя този автомат, а се съмнявам, че ще имам втори шанс да го направя. Протягам цевта покрай ъгъла на бронирания камион много внимателно.

Роботът не ме вижда. Прицелвам се, поемам въздух, задържам го и натискам спусъка. Трите куршума изтръгват автомата „Калашников“ от ръцете на МИО и навсякъде се разхвърчават метал и натрошено дърво.

Машината поглежда надолу и разсъждава в продължение на една секунда. Останал без оръжие, МИО се отправя към страничната уличка. Но аз вече съм му вдигнал мерника. Следващите ми няколко изстрела са в коленните стави. Знам, че кевларът не стига по-надолу от слабините. Не че машината има нужда от протектор на слабините, но както и да е. Много пъти съм сглобявал МИО от отделни части и знам всичките му слаби места. Както вече казах, роботите на два крака не стават за война.

МИО се просва по лице с натрошени крака. Излизам от укритието си и тръгвам към него. Нещото се обръща по гръб мъчително бавно. После се изправя до седнало положение. А след това започва да се влачи на заден ход към уличката, като през цялото време ме гледа. Вече чувам сирените. На улицата излизат хора. „МИО Едно“ се придвижва назад, като пълзи на пресекулки.

В онзи момент смятах, че ситуацията вече е под контрол. Предположението ми се оказа погрешно.

Технически погледнато, аз нося вината за онова, което се случи след това. Но аз не съм пехотинец, разбирате ли? Никога не съм се преструвал, че съм. Аз съм културна свръзка. Работя с устата си, не влизам в престрелки. Рядко ми се случва изобщо да изляза от оградената зона.

— Разбирам. Какво се случи след това?

— Ами добре, да видим сега. Знам, че слънцето светеше зад гърба ми, защото виждах сянката си на улицата. Сянката ми се проточваше пред мен, дълга и черна, и покриваше застреляните крака на „МИО Едно“. Машината се беше издърпала до стената на една сграда. Вече нямаше накъде да продължи.

Най-сетне главата ми закри слънцето и сянката ми покри лицето на „МИО Едно“. Виждах, че още ме наблюдава. Беше спрял да се движи. Беше станал… ами съвсем неподвижен. Вдигнах карабината си и я насочих към робота. Хората се събраха зад мен. Това е, помислих си аз. Край.

Трябваше да се свържа по радиото с подкрепленията. Очевидно се налагаше да приберем робота и да го прегледаме, за да разберем какво е станало. Отместих лявата си ръка от оръжието и посегнах към радиопредавателя в ухото си. Точно в този миг „МИО Едно“ се хвърли към мен. Натиснах спусъка на карабината с една ръка и забих три куршума в стената на сградата.

Всичко стана толкова бързо. Спомням си само как видях, че небесносинята каска на робота лежи на земята, а пластмасовият й визьор е напукан. Въртеше се като пумпал. „МИО Едно“ беше паднал на предишното си място, подпрян с гръб на стената на сградата.

После пипнах кобура на пистолета. Беше празен.

— Роботът ви е обезоръжил, така ли?

— Той не е като човек, госпожо. Просто формата му е същата. Но аз го застрелях, нали разбирате? Ако беше човек, щеше да бъде достатъчно. А този робот ми взе пистолета, преди да успея да мигна.

„МИО Едно“ отново седеше и ме гледаше, подпрян с гръб на стената. Замръзнах. Във всички посоки тичаха хора. Но това нямаше значение. Не можех да избягам. Ако „МИО Едно“ искаше да ме убие, щеше да го направи. Просто не биваше да се приближавам толкова до машина, която си е изгубила ума.

— И какво стана?

— „МИО Едно“ вдигна пистолета с дясната си ръка. С лявата дръпна затвора, за да зареди патрон в цевта. После, без да откъсва очи от мен, „МИО Едно“ насочи пистолета. Притисна дулото му под собствената си брадичка, много плътно. Спря за около една секунда. А след това „МИО Едно“ затвори очи и натисна спусъка.

— Специалист Блантън, налага се да обясните какво е предизвикало този инцидент, защото в противен случай наистина вие ще трябва да поемете вината за него.

— Не разбирате ли? МИО извърши самоубийство. Това слабо място под брадичката е военна тайна, за бога. Не беше причинено от хора. Метежниците не успяха да го заблудят. Циментовият блок не успя да го повреди. Хакерите не успяха да го препрограмират. Как така използва оръжие? Как така използва табелата като щит? Защо избяга? Трябва да ви кажа, че да се програмира робот е адски трудно и точка. Почти невъзможна задача, дори за специалист по роботика. Единственият начин МИО да може да прави такива неща е да се научи сам.

— Това е невероятно. Вие сте операторът на робота. Ако е имало някакви признаци за повреда, вие е трябвало да ги забележите. Ако не вас, кого да държим отговорен?

— Казвам ви, че „МИО Едно“ ме погледна право в очите, преди да натисне спусъка. Направи го… съзнателно.

Разбирам много добре, че говорим за машина. Но то не променя факта, че го видях как мисли. Видях как взе това последно решение. И няма да излъжа и да кажа, че не съм го видял, само защото е толкова трудно да се повярва.

Знам, че така не улеснявам вашата работа. И съжалявам. Но с цялото ми уважение, госпожо, според моето професионално мнение трябва да обвините робота за този инцидент.

— Това е абсурдно. Достатъчно, специалист. Благодаря ви.

— Чуйте ме. Нито едно човешко същество не спечели от този инцидент. Всички понесохме загуби: метежниците, цивилните и американските войници. Има само едно възможно обяснение. Трябва да обвините „МИО Едно“, госпожо. Да обвините него за онова, което той реши да направи. Този шибан робот не беше повреден. Той хладнокръвно уби онези хора.

Изслушването не довежда до никакви препоръки на комисията; въпреки това разговорът между специалист Блантън и сенатор Перес явно е пряката причина за създаването и прилагането на Закона за защита от роботите. Колкото до специалист Блантън, впоследствие той е изправен пред военен съд и задържан във военен затвор в Афганистан, докато се организира съдебен процес срещу него на територията на САЩ. Специалист Блантън така и няма да успее да се прибере у дома.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217