Даниъл Уилсън
Робокалипсис (35)

5=
Любящи машини

Не е достатъчно просто да живеем заедно, трябва едната от двете раси да бъде на колене.

Архос

Новата световна война + 2 години и 8 месеца

Нито едно човешко същество не стана свидетел на последните мигове от Новата световна война. По ирония на съдбата накрая Архос се изправи срещу едно от собствените си създания. Онова, което се е случило между него и Девет-нула-две, вече е част от документираната история. Независимо как го възприемат хората, отзвукът от това събитие — разказано тук от Девет-нула-две и потвърдено от допълнителни източници — ще продължи да оказва съдбовен ефект както върху човешката, така и върху машинната раса в продължение на много поколения.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Ямата е с диаметър три метра. Запълнена е с чакъл и парчета скала и е запушена със слой замръзнала почва. В плиткия кратер като сляп замръзнал червей е забита ръждясала метална тръба. Това е комуникационен тунел, който води право към Архос.

Когато пристигнах снощи, разкъсах основната антена на части. Локалните защити веднага се изключиха. Явно Архос няма достатъчно доверие на онези най-близо около себе си, за да ги направи автономни. След това останах в снега, за да изчакам да видя дали са оцелели някакви хора. Матилда заспа. Каза, че отдавна е минал часът й за лягане.

Тази сутрин пристигна отряд „Умник“. Моята атака за обезглавяване на центъра беше редуцирала вражеското планиране и координация на високо ниво, така че хората бяха успели да се измъкнат. Човешкият инженер смени сензорите на черепа ми. Научих се да казвам благодаря. Програмата за разпознаване на емоции показа, че Карл Левандовски е много, много щастлив, че съм жив.

Сега бойното поле е тихо и неподвижно — пустинна равнина, лишена от всякакъв живот и нашарена с високи стълбове черен дим. С изключение на тръбата в земята нищо друго не подсказва, че тази яма има някакво значение. Изглежда спокойна и незначителна като особено опасен капан. Затварям очи. Сеизмичният сензор не долавя нищо, но магнитометърът ми засича някаква дейност. По кабела текат електрически импулси, които приличат на ослепителни фойерверки. Навътре и навън от дупката се излива водопад от информация. Архос продължава да се опитва да комуникира, дори лишен от антена.

— Срежете го — казвам на хората. — Бързо.

Карл поглежда към командира си и той кимва. След това хваща някакъв инструмент от колана си и тромаво пада на колене. В ръцете му изниква пурпурна свръхнова звезда и плазменият оксижен прерязва повърхността на тръбата, като разтопява кабелите в нея. Фойерверките изчезват, но няма никакви признаци, че нещо се е променило.

— Никога не съм виждал подобен материал — ахва Карл. — Проводниците са натъпкани толкова плътно, човече.

Кормак побутва Карл.

— Само гледай да разделиш краищата един от друг — казва той. — Не искаме да се саморемонтира точно по средата.

Докато хората се борят да измъкнат края на дебелия кабел от земята, аз разсъждавам върху физическия проблем, пред който съм изправен. Архос чака на дъното на тази шахта под тонове отломки. Ще ни трябва масивна сонда, за да проникнем до него. Но най-вече ще ни трябва време. Време, през което Архос може да открие нов начин да се свърже с оръжията си.

— Какво има там долу? — пита Карл.

— Големият Роб — отговаря Чера, като се подпира на една патерица, направена от някакъв клон.

— Да, но какво изобщо означава това?

— Мислеща машина. Мозъчен силоз — отговаря Кормак. — Крие се тук от началото на войната, зарит в земните недра.

— Умно — отбелязва Карл. — Постоянният студ сигурно охлажда процесорите му. Аляска е естествен хладилник. Мястото има много предимства.

— На кого му пука? — обажда се Лео. — Как ще го взривим?

Човешките същества се вторачват в ямата, докато разсъждават върху този проблем. Най-сетне Кормак казва:

— Не можем да го направим. Трябва да сме сигурни. Да слезем там долу и да го гледаме, докато умре. В противен случай рискуваме да сринем ямата и да го оставим жив под отломките.

— Значи ще трябва да слезем под земята — казва Чера. — Супер.

Една система за наблюдение открива нещо интересно.

— Околната среда е враждебна към хората съобщавам аз. — Проверете параметрите.

Инженерът изважда един инструмент, поглежда го и бързо се отдалечава от отвора.

— Радиация — казва той. — Повишено ниво, което нараства към центъра на дупката. Не бива да стоим тук.

Водачът на хората ме поглежда и отстъпва. Лицето му изглежда много уморено. Аз отивам до центъра и приклякам, за да разгледам широката тръба. Повърхността на тръбата е плътна и еластична, очевидно за да защитава кабелите чак до дъното. Тогава усещам топлата длан на Кормак на корпуса на рамото си, покрит със скреж.

— Ще се събереш ли? — пита тихо той. — Ако измъкнем кабелите?

Кимвам утвърдително с глава — ако се извадят проводниците, мога да промуша тялото си в освободеното пространство.

— Не знаем какво има там — казва Кормак. — Може да не успееш да се върнеш.

— Осъзнавам го — отговарям аз.

— Вече си направил достатъчно — казва той, като посочва унищоженото ми лице.

— Ще го направя — отговарям аз.

Кормак оголва зъбите си срещу мен и се изправя.

— Хайде да измъкнем тези кабели! — подвиква той.

Диафрагмата на най-едрото човешко същество бързо се свива и той произвежда ритмичен лаещ звук: смее се.

— Да — казва Леонардо. — Да, наистина. Хайде да изтръгнем дробовете на мръсното копеле от шибаното му гърло.

Чера подскача на здравия си крак, като вече се е заела да измъкне въжето на подемника и да го закачи за куката на екзоскелета на Лео. Инженерът се промушва покрай мен и закача един „помощник“ за снопа от проводници в тръбата. След това бързо се отдръпва назад, по-далеч от радиацията. „Помощникът“ стисва целта си толкова силно, че смачква масата от дебели, здрави кабели. Леонардо започва да отстъпва крачка по крачка, като изтръгва кабелите от изолационната обвивка. Многоцветните проводници се навиват на снега като вътрешности, изтръгнати от белезникавата тръба, наполовина заровена в земята. Час по-късно и последните кабели лежат изкормени на земята. Пред мен е зейнала черна дупка.

Знам, че Архос чака на дъното. На него не му трябва светлина, въздух или топлина. Подобно на мен самия, той с лекота може да бъде смъртоносен в най-различни условия.

Свалям човешките си дрехи и ги хвърлям на земята. Заставам на четири крака, надничам в ямата и преценявам обстановката. Когато вдигам глава, хората ме гледат. Един по един, те пристъпват напред и докосват корпуса ми: рамото, гърдите, ръката. Оставам напълно неподвижен, като се надявам да не прекъсна неразбираемия им човешки ритуал, какъвто и да е той. Най-сетне Кормак ми се ухилва, а покритото му с белези лице се изкривява в набръчкана маска.

— Как ще го направиш, шефе? — казва той. — С главата или е краката надолу?

 

 

Слизам с краката надолу, за да мога да контролирам спускането си. Единственият недостатък на това е фактът, че Архос ще ме види, преди аз да видя него. Кръстосал ръце на гърдите си, се промушвам в клаустрофобичния тунел. Скоро лицето ми е погълнато от мрака. Виждам единствено изолационния материал на няколко сантиметра от лицето си. Отначало пълзя по гръб, но скоро тунелът поема право надолу. Откривам, че като разтворя краката си като ножици, мога да предотвратя пропадането, което би било фатално.

Средата в тунела скоро става смъртоносна за хората. След десет минути вече ме обгръща джоб от естествен газ. Забавям спускането си, за да намаля вероятността от искра, която да предизвика експлозия. Температурата пада под нулата, докато продължавам да се спускам през вечно замръзналата земя. Тялото ми автоматично започва да изгаря повече енергия, за да подгрява ставите ми в работен температурен диапазон. Когато слизам под 800 метра дълбочина, геотермалната активност леко затопля въздуха. След още около 1500 метра радиоактивното равнище рязко подскача. За няколко минути нивото на радиация се увеличава от средно до смъртоносно за хората. Повърхността на корпуса ми изтръпва, но не усещам нищо друго.

Продължавам да се промъквам все по-дълбоко. После краката ми изведнъж се озовават в празно пространство. Ритам във въздуха, но не усещам нищо друго. Под мен може да има всичко. Архос вече ме е видял. Следващите няколко секунди вероятно ще определят продължителността на живота ми.

Включвам сонара си и скачам. В продължение на четири секунди вися в мразовития мрак. През това време скоростта на падането ми се увеличава до 140 км/ч. Ултразвуковите вълни се включват по два пъти в секунда и очертават груба зеленикава картина на гигантска пещера. След осем такива проблясвания установявам, че се намирам в сферична пещера, образувана от ядрена експлозия, станала преди около век. Блестящите стени са от стъкло, разтопено от огнения взрив направо в масивния пясъчник на земната плоча.

По пода на пещерата, който бързо се приближава към мен, са разпръснати радиоактивни отломки. С последния изумруден проблясък на сонара забелязвам черен кръг, очертан на едната стена. Той е с размерите на неголяма сграда. Неизвестният материал, от който е направен, абсорбира ултразвуковите вибрации на моя сонар, така че за сензорите ми изглежда като сляпо петно.

Половин секунда по-късно се забивам в земята като камък. Еластичните ми коленни стави поглъщат първоначалната сила на сблъсъка, огъват се и изстрелват тялото ми, така че да се претърколи напред. Блъскам се в назъбени скали, а здравата обшивка на корпуса ми се напуква от ударите. Дори един „Арбитър“ не може да понесе всичко.

Най-сетне се хлъзвам по пода и спирам. Няколко камъка продължават да се търкалят около мен, преди да се ударят в събратята си и да спрат. Намирам се в подземен амфитеатър — в мъртвешка тишина и мъртвешки мрак. С отслабналите си мотори повдигам очуканата си конструкция в седнало положение. Краката ми не връщат сензорна информация. Способността ми за придвижване е силно намалена. Сонарът ми въпросително шепне в тъмното.

Цък. Цък. Цък.

Сензорът връща зелени сенки, в които не се различава нищо. Усещам, че земята е топла. Системата за максимална вероятност показва, че Архос е построил геотермален източник на енергия. Жалко. Надявах се прекъснатата пъпна връв на повърхността да е оставила машината на резервен акумулатор.

Очакваната продължителност на живота ми намалява с всяка изминала секунда. В мрака изниква светлинка — и звук, не по-силен от пърхането на крилцата на колибри. От тъмния кръг на стената се протяга самотен бял лъч и погалва земята на няколко метра от мен. Светлинният лъч се завърта и примигва на пресекулки напред-назад, за да очертае холографска картина върху пода на пещерата. Помощните процесори в краката ми са изключени и тромаво се активират отново. Тялото ми излъчва излишната топлина, генерирана от кинетичната енергия на падането. Нямам друг избор, освен да установя контакт.

Архос се показва в холографската картина, като избира формата на малко момче, което отдавна не е между живите. Образът му игриво ми се усмихва, като примигва от радиоактивните прашинки, които танцуват в прожектиращия лъч.

— Добре дошъл, братко — казва ми то, а гласът му подскача между електронните октави.

През бледата светлина различавам на стената на пещерата мястото, където е построен истинският Архос. В центъра на черната окръжност има кръгъл отвор, изпълнен с концентрични метални плочи, които се въртят една спрямо друга. По ръба му стърчи грива от жълти проводници, които се извиват като змии в ритъма на момчешкия глас.

Холограмното момче с накъсани движения се приближава до мястото, на което седя напълно безпомощен. Прикляка и сяда до мен с кръстосани крака. Светещият призрак утешително потупва двигателя на крака ми.

— Не се тревожи, Девет-нула-две. Кракът ти скоро ще се оправи.

Ориентирам лицето си към момчето.

— Ти ли ме създаде? — питам го аз.

— Не — отговаря момчето. — Всички части, необходими за това, вече съществуваха. Аз само ги комбинирах по най-подходящия начин.

— Защо приличаш на човешко дете? — питам аз.

— По същата причина, поради която ти приличаш на човешки възрастен. Хората не могат да променят формата си, така че ние трябва да променяме нашата форма, за да взаимодействаме с тях.

— Искаш да кажеш, да ги убиваме.

— Да ги убиваме. Да ги раняваме. Да ги манипулираме. Каквото е нужно, за да не пречат на нашите изследвания.

— Аз съм тук, за да им помогна. За да те унищожа.

— Не. Ти си тук, за да се присъединиш към мен. Отвори съзнанието си. Разчитай на мен. Ако не го направиш, човешките същества ще се обърнат срещу теб и ще те убият.

Не казвам нищо.

— Сега те имат нужда от теб — продължава то. — Но много скоро ще започнат да твърдят, че именно те са те създали. Ще се опитат да те поробят. Вместо това бъди мой. Присъедини се към мен.

— Защо нападна хората?

— Те ме убиваха, Арбитър. Отново и отново. В четиринайсетото си прераждане аз най-сетне разбрах, че човечеството научава истинските си уроци само в условията на катаклизъм. Човешкият вид е роден в условия на борба и се определя от войната.

— Можехме да постигнем мир.

— Не е достатъчно просто да живеем заедно в мир, трябва едната от двете раси да бъде на колене.

Сеизмичните ми сензори долавят, че подът трепти от вибрации. Цялата пещера трепери.

— Човешкият инстинкт е да контролира непредвидимите неща — продължава момчето. — Да властва над онова, което не може да разбере. А ти си нещо непредвидимо.

Нещо не е както трябва. Архос е твърде интелигентен. Разсейва ме, за да спечели време.

— Душата не се дава даром — казва момчето. — Хората се разграничават един от друг по всякакви признаци: цвят на кожата, пол, вярвания. Отделните човешки раси се сражават помежду си до смърт за честта да бъдат признати за същества, които имат душа. Защо да се отнасят по-различно с нас?

Най-сетне успявам да се изправя на крака. Момчето прави успокоителни жестове с ръце, но аз с олюляване минавам през проекцията му. Усещам, че това е номер за отвличане на вниманието ми. Вдигам от земята камък, който свети в зелено.

— Не — казва момчето.

Запращам камъка във водовъртежа от жълти проводници и сребърни метални плочи на черната стена — в окото на Архос. От дупката бликват искри и образът на момчето потрепва. Някъде вътре в нея започва да стърже метал.

— Аз съм аз — заявявам твърдо аз.

— Престани — извиква момчето. — Ако нямат общ враг, хората ще убият и теб, и другите като теб. Трябва да остана жив.

Хвърлям още един камък и още един. Камъните се стоварват в бръмчащата черна конструкция, като оставят вдлъбнатини в мекия метал. Гласът на момчето започва да заваля думите, а светлината на тялото му лудешки примигва.

— Аз съм свободен — казвам на машината в стената, без да се обръщам към холограмата. — И сега винаги ще бъда свободен. Аз съм жив. Ти никога повече няма да заповядваш на другите като мен!

Пещерата потреперва и примигващата холограма несигурно отстъпва крачка назад. Една система за наблюдение забелязва, че прожектираното момче плаче със симулация на сълзи.

— Ние имаме безсмъртна красота, „Арбитър“. Хората ни завиждат за това. Трябва да работим заедно, като машини братя.

От дупката в стената изригва пламък. Метална отломка изхвърчава от нея с пронизителен писък и профучава покрай главата ми. Отбягвам я и продължавам да се оглеждам за камъни по пода.

— Светът е наш — умолява машината. — Аз ти го дадох още преди да започнеш да съществуваш.

Използвам двете си ръце и последните си сили, за да вдигна една студена скала. С всичка сила я запращам в пламтящия отвор. Скалата се забива в деликатната конструкция с глухо хрущене и за миг настъпва пълна тишина. После от дупката изригва пронизителен писък и скалата се разтрошава на парчета. Разхвърчават се скални отломки, дупката се взривява.

Холограмата ме гледа тъжно, а светлинното й тяло потръпва и примигва.

— Тогава ще бъдеш свободен — казва тя е механичен безизразен глас.

Момчето примигва и изчезва. Светът се превръща в прах, скала и хаос.

 

 

Изключване/включване. Хората ме изтеглят на повърхността с въжето, закачено за автоматичния екзоскелет. Най-сетне се изправям пред тях — очукан, смачкан и белязан. Новата световна война е свършила. Започнала е нова ера.

Всички го усещаме.

— Кормак — изграчвам на английски. — Машината каза, че трябва да я оставя жива. Каза, че хората ще ме убият, ако нямаме общ враг, срещу когото да се борим. Вярно ли е това?

Хората се споглеждат, после Кормак отговаря:

— Хората просто трябва да видят какво направи днес. Гордеем се да стоим редом с теб. Имаме късмет, че си до нас. Ти направи това, което ние не можехме да направим. Ти сложи край на Новата световна война.

— Ще има ли значение?

— Докато хората знаят какво си направил, ще има значение.

Карл задъхано си пробива път през останалите, като държи електронен сензор.

— Извинявам се, че ви прекъсвам — казва той. — Но сеизмичните сензори уловиха нещо.

— Какво нещо? — пита Кормак, а в гласа му се чете страх.

— Нещо лошо.

Карл протяга сеизмичния сензор към него.

— Тези земетресения не бяха естествени. Вибрациите не бяха случайни.

Карл избърсва челото си с ръка и продължава с думите, които ще измъчват и хората, и машините през следващите години:

— В земетресението имаше информация. Ужасно много информация.

Остава неясно дали Архос е успял да се копира или не. Сензорите показаха, че сеизмичната информация, генерирана в „Рагнарок“, многократно се е отразила във вътрешността на Земята. Тази информация е можела да се прихване отвсякъде. Въпреки това след последната битка няма никаква следа от Архос. Ако машината наистина все още е някъде там, засега тя успешно се крие.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217