Даниъл Уилсън
Робокалипсис (34)

4.
Диада

С хората никога не се знае.

Девет-нула-две

Новата световна война + 2 години и 8 месеца

Докато армията на хората беше разкъсвана отвътре, отряд от три хуманоидни робота продължи напред към още по-голяма опасност. Тук Девет-нула-две разказва как отряд „Свобода“, изправен пред непреодолимо предизвикателство, изкова един невероятен съюз.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Не казвам нищо. Искането на Кормак Уолъс е събитие с ниска вероятност. Човешките същества сигурно биха го нарекли „изненада“.

Пук-пук-пук.

Свити зад своя танк паяк, хората стрелят по паразитите, които местят крайниците на мъртвите им другари, за да ги атакуват. Ако свободните не са тук, за да ги защитават, шансовете за оцеляване на човешките същества от отряд „Умник“ се сриват. Включвам програмата си за разпознаване на емоции, за да преценя дали това е шега, заплаха или някаква друга емоционална реакция.

С хората никога не се знае.

Програмата сканира мръсното лице на Кормак и дава многобройни резултати: решителност, упоритост, смелост.

— Отряд „Свобода“, съберете се при мек — командвам аз.

После се отдалечавам в сумрака — по-далеч от повредения танк-паяк и повредените човешки същества. Моите другари „Надзирател“ и „Пехотинец“ ме следват. Когато стигаме до гората, ускоряваме ход. Шумовете и вибрациите на битката отслабват зад нас. След две минути дърветата се разреждат. Стигаме до замръзнала открита равнина. И тогава започваме да тичаме.

Бързо ускоряваме до максималната скорост на „Надзирател“ и се разпръскваме. От ледената равнина зад нас се издигат изпарения. Слабата слънчева светлина просветва между краката ми. Носят ме напред толкова бързо, че стават почти невидими. Сенките ни се плъзгат зад нас по бялата земя.

В мъгливия сумрак превключвам на инфрачервено зрение. Ледът грее в зелено пред осветения ми поглед. Краката ми се вдигат и спускат леко, методично; ръцете ми служат за стабилизатори с разперени длани. Сякаш разсичат въздуха. Държа главата си съвършено неподвижна, наведена напред, а бинокулярният ми поглед е прикован в терена пред мен.

Когато се появи опасност, тя ще бъде внезапна и яростна.

— Разпръснете се на петдесет метра — нареждам по локалната радиостанция. — Поддържайте дистанция.

Без да намаляват скоростта си, „Надзирател“ и „Пехотинец“ се отдалечават по фланговете ми. Пресичаме равнината в три успоредни линии.

Тичането с такава скорост представлява опасност само по себе си. Давам приоритетен контрол на тоталното отбягване на потенциални рискове. Натрошената повърхност на леда изглежда размазана под краката ми. Тялото ми се предава напълно на първичните рефлекторни процеси — няма време за мислене. Прескачам купчина камъни, която нито една система в мен не би успяла да забележи навреме.

Докато тялото ми е във въздуха, чувам как вятърът свири по корпуса на гърдите ми и усещам как студеният въздух поглъща топлината от тялото ми. Успокояващ звук, който скоро е разбит от трополенето на краката ми, когато се приземявам и продължавам да тичам с максимална скорост. Те проблясват като игли на шевна машина и поглъщат разстоянието до целта.

Ледът е твърде пуст. Твърде тих. Кулата на антената се показва на хоризонта — вече имаме визуален контакт с целта. Тя е на два километра разстояние и бързо се приближава.

— Запитване за състоянието — питам аз.

— Номинално — отговарят накратко Пехотинец и Надзирател.

И двамата са съсредоточени върху придвижването си. Това се оказва последната комуникация, която провеждам с отряд „Свобода“.

Ракетите идват едновременно.

„Пехотинец“ ги забелязва пръв. Роботът обръща лицето си към небето миг преди да умре, като успява да изпрати половин предупреждение. Незабавно се отклонявам встрани. „Надзирател“ е твърде бавен, за да се отмести. Сигналът на „Пехотинец“ прекъсва. „Надзирател 333“ е погълнат от стълб от огън и шрапнели. И двете машини са изключени още преди звуковата вълна да достигне до мен.

Следва детонация. Ледът изригва около мен. Вестибуларните ми сензори се изключват, докато тялото ми се върти във въздуха. Центробежната сила размахва крайниците ми, но първичната вътрешна диагностика продължава да събира информация: корпусът с невредим, вътрешната температура е свръхвисока, но бързо спада, десният крак е счупен на височината на бедрото. Въртене на тялото — петдесет оборота в секунда.

Препоръчително свиване на крайниците в подготовка за удара. Тялото ми се забива в земята, като издълбава заледената скала и продължава да се търкаля. Сензорите за разстояние регистрират петдесет метра, преди да спра напълно. Атаката свършва също толкова бързо, колкото е започнала.

Изправям тяло. Основният мисловен процес получава предупреждение от системата за диагностика: сензорното оборудване на черепа е повредено. Лицето ми го няма. Първо е разкъсано от експлозията, а след това е смачкано от леда, остър като бръснач. Архос се учи бързо. Знае, че не съм човек, така че е модифицирал метода си на атака.

Проснат беззащитно на леда, аз съм сляп, глух и сам. Точно както в началото, всичко е мрак. Вероятността за оцеляване пада до нула.

„Стани“, казва един глас в съзнанието ми.

— Запитване за идентификация? — изпращам по радиото.

„Казвам се Матилда — отговаря гласът. — Искам да ти помогна. Няма време.“

Не разбирам. Комуникационният протокол не прилича на никой друг в моята база данни, било то машинен или човешки. Представлява хибрид от английски и езика на Роб.

— Запитване: човек ли си? — питам аз.

„Слушай ме. Съсредоточи се.“

И мракът избухва от информация. Изниква топографска сателитна карта, която стига до хоризонта и отвъд него. Собствените ми вътрешни сензори добавят приблизителен образ на тялото ми върху нея. Останалите вътрешни процеси на диагностика и преценка на местоположението продължават да работят. Когато вдигам ръката си, виждам виртуалния й образ: плосък и лишен от подробности. Вдигам поглед и виждам пунктирана линия, която пълзи по небето, оцветено в яркосиньо.

— Запитване за пунктираната… — питам аз.

„Приближаваща ракета“, отговаря гласът.

За 1,3 секунди съм на крака и тичам. Максималната скорост е ограничена от счупения ми крак, но мога да се движа.

„“Арбитър", ускори до трийсет километра в час. Активирай сонарно разузнаване. Не е кой знае какво, но по-добре, отколкото да си съвсем сляп. Следвай командите ми."

Не знам коя е Матилда, но информацията, която излива в главата ми, в момента ми спасява живота. Съзнанието ми се е разширило отвъд всякакви познати или въображаеми граници. Чувам нейните инструкции.

И тичам.

Сонарът ми е с ниска разделителна способност, но импулсите му скоро откриват скална формация, която не е част от сателитния образ, осигуряван от Матилда. Прескачам я миг преди да се размажа в нея. При приземяването се препъвам и едва не падам. Залитам, като пробивам дупка в леда с десния си крак, но се изправям и продължавам да тичам.

„Ремонтирай този крак. Поддържай скорост от двайсет километра в час.“

Протягам дясната си ръка и измъквам оксижен с размерите на червило от отделението за инструменти на хълбока си. Докато дясното ми коляно се вдига нагоре на всяка крачка, аз заварявам крака си с прецизни импулси. Оксиженът се включва и изключва като морзов код при всяко повдигане на крака. След шейсет крачки кракът е ремонтиран, а заварката бързо се охлажда.

Пунктираната линия в небето се насочва към мен. Образува измамна парабола над главата ми, докато се прицелва в траекторията на движението ми.

„Завой на двайсет градуса надясно. Увеличи скоростта на четирийсет километра в час и поддържай в продължение на шест секунди. После спри на място и легни на земята.“

Бум.

В мига, в който падам, тялото ми се разтърсва от експлозия на сто метра пред мен — точно на мястото, където щях да бъда, ако бях продължил да тичам.

Матилда току-що ми спаси живота.

„Това няма да стане втори път“, казва ми тя.

Сателитната картина показва, че равнината пред мен скоро ще бъде накъсана от истински лабиринт от проломи. Хиляди тесни каньони, изсечени в скалата от отдавна разтопени глетчери, се вият в слабо картографирания мрак. Антената на шахтата се издига отвъд проломите като надгробен камък.

Вече виждам скривалището на Архос. Преброявам още три пунктирани линии, които прецизно прекосяват небето над главата ми по посока на настоящото ми местоположение.

„На крак, Девет-нула-две — казва Матилда. — Трябва да изключиш антената на Архос. Още един километър.“

Човешкото дете ме командва и аз избирам да му се подчиня.

Насочван от Матилда, Девет-нула-две успява да премине през лабиринта от проломи и да избегне самонасочващите се ракети, за да стигне до бункера на Архос. Когато пристига до целта си, „Арбитър“ унищожава антената, като временно прекъсва командването на армията на роботите. Девет-нула-две оцелява и става част от първия съюз, известен като „Диада“ — боен отряд от човек и машина. Това събитие е причината Матилда и Девет-нула-две да влязат в историята като създателите на новата и смъртоносна форма за водене на война.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217