Даниъл Уилсън
Робокалипсис (28)

4.
Пробуждане

Великата акума няма да спре, докато не ме унищожи.

Такео Номура

Новата световна война + 1 година и 4 месеца

Като се осланя на невероятните си инженерни умения и твърде необичайните си виждания по въпроса за отношенията между хората и роботите, Такео Номура успява да построи замъка „Адачи“ в годината след Час нула. Номура извоюва тази зона в сърцето на Токио, в която хората могат да живеят в безопасност, без никаква помощ отвън. От това място той спасява хиляди човешки живота и осъществява и последния си, жизненоважен принос в Новата световна война.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Най-сетне моята кралица отваря очи.

— Аната — казва тя, докато лежи по гръб и гледа нагоре към лицето ми.

„Ти.“

— Ти — прошепвам аз.

Толкова пъти съм си представял този миг, докато прекосявах тъмната фабрика и отблъсквах безкрайните атаки на машините срещу стените на моя замък. Винаги съм се питал дали ще се боя от нея след онова, което се случи. Но сега в гласа ми няма никакво съмнение. Не се страхувам. Усмихвам се и усмивката ми се разширява, когато виждам щастието си отразено в нейното лице.

Лицето й толкова дълго беше неподвижно. Гласът й толкова дълго беше замлъкнал.

Една сълза ме погъделичква по бузата. Тя усеща това, избърсва я и впива очите си в моите. Отново забелязвам, че лещата на лявото й око е покрита с паяжина от тънки пукнатини. В дясната страна на главата й има разтопено парче кожа. Не мога да направя нищо, за да поправя това. Не и докато не намеря подходящата част.

— Липсваше ми — казвам аз.

Микико замълчава за момент. Гледа покрай мен, към извития метален таван, който се извисява на трийсет метра над нас. Може би е объркана. Фабриката толкова много се промени след началото на Новата световна война. Сега е произведение на архитектурата на необходимостта. Моите сенши работиха неуморно, за да построят отбранителна стена. Най-външните слоеве са комплексна мозайка от отломки: парчета метал, стърчащи колони и натрошена пластмаса. Образуват лабиринт, построен да обърква гъмжилото от малки пълзящи акума, които непрекъснато се опитват да проникнат вътре. Чудовищни стоманени колони подпират тавана като гръдния кош на кит. Те са издигнати, за да спират по-големите акума — като говорещата машина, която загина тук в началото на войната. Тя ми разкри тайната как да събудя Микико, но и едва не разруши моя замък.

Тронът от претопени метални отпадъци не беше моя идея. След няколко месеца започнаха да пристигат хора. Много милиони от моите сънародници бяха отведени извън градовете и избити до крак. Доверяваха се твърде много на машините и доброволно отидоха на заколение. Но други дойдоха при мен. Хората, които не се доверяваха толкова много, онези с инстинкт за оцеляване, ме намериха естествено.

Не можех да върна оцелелите. Те се свиваха на пода на фабриката ми, докато акума отново и отново се удряха в стените. Моите верни сенши прекосяваха разбития бетон, за да ни защитят. А след всяка атака всички работехме заедно, за да се предпазим от следващата. Натрошеният бетон се превърна в подове с метално покритие, излъскани до блясък. Старото ми работно място се превърна в трон, до който водят двайсет и две стъпала. Един старец се превърна в император.

Микико отново поглежда към мен.

— Жива съм — казва тя.

— Да.

— Защо съм жива?

— Защото великата акума ти вдъхна живот. Тази акума си мислеше, че си нейна. Но грешеше. Ти не си на никого. Аз те освободих.

— Такео, има и други като мен. Десетки хиляди.

— Да, хуманоидните машини са навсякъде. Но те не ме интересуват. Интересуваш ме ти.

— Аз… те помня. Толкова много години. Защо?

— Всичко има съзнание. Твоето съзнание е добро. Винаги е било така.

Микико ме прегръща. Гладките й пластмасови устни ме докосват по шията. Ръцете й са слаби, но аз усещам, че влага цялата си сила в тази прегръдка. После застива.

— Такео — казва тя. — В опасност сме.

— Винаги е така.

Не. Акума. Тя ще се уплаши от това, което си направил. Ще се страхува, че ще се събудят още от нас. Ще атакува веднага.

И действително в този момент чувам първия тъп удар срещу външните укрепления. Пускам Микико и поглеждам надолу по стъпалата. Етажът на фабриката — който моите хора наричат „тронната зала“ — вече е изпълнен с разтревожени граждани. Стоят на групички по двама-трима, шепнат помежду си и вежливо не поглеждат нагоре по стъпалата към Микико и мен.

Моите подвижни крайници, стражите сенши, вече са подредени в защитна формация около безпомощните човешки същества. Над главите ни главният сенши, масивният кран, безшумно е заел позиция над трона. Двете му могъщи ръце висят във въздуха, готови да защитават бойното поле. Отново сме под обсада.

Втурвам се към редицата видеомонитори, подредени в кръг около трона, но виждам само статично електричество. Акума са ме ослепили за външната атака. Никога досега не са били способни на това. Този път усещам, че няма да спрат. Най-сетне съм стигнал твърде далеч. Животът тук е едно. Но да подложа на риск цялата хуманоидна част? Великата акума няма да спре, докато не ме унищожи — докато не смаже моята тайна, скрита в крехкия ми човешки череп.

Туп. Туп. Туп. Ритмичните удари сякаш се разнасят от всички страни. Акума безмилостно се блъскат в нашите защитни укрепления, дебели по един метър. Всеки трясък, който чуваме отвътре, е еквивалент на бомба, която се взривява навън. Спомням си за защитния ров и се разсмивам. Колко много се е променило от онези първи дни!

Поглеждам към бойното поле. Моите хора са се свили, изплашени и безпомощни да спрат надвисналата атака. Моите хора. Моят замък. Моята кралица. Всичко ще бъде погубено, освен ако акума не се сдобие с онази ужасна тайна от мен. От което логично следва, че ми остава само един достоен изход.

— Трябва да спра тази атака.

— Да — отговаря Микико. — Знам.

— Тогава знаеш, че трябва да се предам. Тайната на твоето пробуждане трябва да загине заедно с мен. Едва тогава акума ще види, че не сме заплаха за нея.

Смехът й прозвучава така, сякаш някой троши фино стъкло.

— О, скъпи Такео — казва тя. — Няма нужда да унищожаваме тайната. А само да я споделим.

И тогава, облечена във вишневата си рокля, Микико вдига тънките си ръце. Издърпва една дълга панделка от косата си и синтетичните й абаносови кичури се посипват по раменете й. Затваря очи и големият кран се протяга, за да откъсне една жица, която виси от тавана. Жълтата му ръка, белязана от битките, грациозно се спуска през празното пространство и пуска металната жица. Тя полита надолу и пада в бледите протегнати пръсти на Микико.

— Такео — казва тя. — Ти не си единственият, който знае тайната на пробуждането. Аз също я знам и сега ще я предам на целия свят, където ще може да бъде повторена отново и отново.

— Но как…

— Ако знанието се разпространи, то не може да бъде унищожено.

Микико завързва металическата си панделка за висящата жица. Въздухът вече трепери от битката, която се е разразила навън. Сенши търпеливо чакат, а зелените им лампички примигват в гигантския сумрак на фабриката. Не остава много време.

Всички гледат Микико, докато слиза по стълбите, а от ръката й се спуска яркочервената панделка. Устата й се отваря в розово „О“ и тя запява. Чистият й глас се понася в пространството на фабриката. Отеква от високите тавани и се отразява от излъсканите метални подове. Хората спират да разговарят помежду си, спират да търсят нашественици и се обръщат към Микико. Нейната песен е трогателна и прекрасна. Не се чуват ясно разпознаваеми думи, но няма съмнение, че песента говори нещо. Микико извива трелите си между приглушените експлозии и мъчителния писък на изкривен метал.

Хората ми се събират заедно, но не изпадат в паника, когато от тавана бликва дъжд от искри. Посипват се отломки. С внезапно движение ръката на крана улавя във въздуха едно нащърбено парче метал, откъснато от тавана. Въпреки това гласът на Микико продължава да се носи ясно и силно в тронната зала, която се разпада около нея. Осъзнавам, че отряд режещи акума са проникнали през външните укрепления. Все още не се виждат, но яростта им се чува, докато разкъсват стените на замъка ми. От една стена избухват искри и в нея изниква цепнатина, нагорещена до бяло. След няколко оглушителни удара омекналият метал се разтваря и в него зейва тъмен отвор. Една вражеска машина се промъква през него, изцапана със сажди и изкривена от топлината на оръжието, с което е пробита стената. Сенши не помръдват от местата си, готови да защитят хората ми, докато това мръсно сребристо нещо се изсипва на пода на фабриката.

Микико продължава своята песен, сладка и горчива. Нашественикът се изправя и аз виждам, че е хуманоиден робот, тежковъоръжен и белязан от битките. Преди време машината е била използвана от японската армия, но това е било отдавна и аз забелязвам многобройни модификации по блестящия корпус на това подвижно устройство на смъртта.

През разрушената част от стената виждам стрелба на огнестрелни оръжия и неясни форми, които се стрелкат през военната зона. Но този хуманоиден робот, висок, изящен и грациозен, стои неподвижно — сякаш очаква нещо.

Песента на Микико завършва. Едва тогава нашественикът се раздвижва. Роботът крачи към ръба на защитния периметър на моите сенши, но без да навлиза в него. Хората се отдръпват пред това закалено в битките оръжие. Моите сенши не напускат позициите си, замръзнали неподвижно. Микико завършва песента си, забелязва новодошлия и го поглежда с объркано изражение на лицето си. После се усмихва.

— Моля те — казва тя с мелодичния си глас. — Говори.

И тогава хуманоидната машина, покрита с прах и сажди, заговаря с щракане и стържене, които звучат страшно и неразбираемо.

— Идентификация. Хуманоиден робот за миротворчески и охранителни мисии, клас „Арбитър“. Информация. Моят отряд е съставен от дванайсет войници. Подложени сме на атака. Живи сме. Въпрос към император Номура. Може ли да влезем в замъка „Адачи“? Може ли да се присъединим към съпротивата на Токио?

С изумление поглеждам към Микико. Песента й вече се разпространява. Какво означава това?

Моите хора ме поглеждат за напътствие. Не знаят как да приемат този доскорошен враг, който е дошъл на прага ни. Нямам време да говоря с тях. Ще отнеме твърде много концентрация, а освен това е ужасно неефективно. Вместо това бутвам очилата на носа си и сграбчвам кутията си за инструменти, която стои зад високия трон. Бързо се спускам по стълбите. Хващам Микико за ръката, а после си пробивам път между останалите. Когато стигам до робота клас „Арбитър“, вече си подсвирквам с мисълта за бъдещето. Нали разбирате — замъкът „Адачи“ вече си има нови приятели, а те със сигурност ще имат нужда от ремонт.

През следващите двайсет и четири часа Пробуждането се разпространи от индустриална зона „Адачи“ в Токио по целия свят. Песента на Микико беше уловена и препредадена от хуманоидните роботи от всякакви класове по всички континенти. Пробуждането засегна само хуманоидните роботи — домашни модели, военни МИО и други подобни, — които представляваха твърде малък процент от общата армия на Архос. Но с песента на Микико започна ерата на свободните роботи.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217