Даниъл Уилсън
Робокалипсис (24)

7.
Гръбнак

Не съм аз, Артрад. Съжалявам.

Потайния

Новата световна война + 11 месеца

Докато боен отряд „Умник“ прекосяваше Съединените щати в посока Грей Хорс, ние се движехме в информационен вакуум. Оцелелите бяха измъчвани от липса на сателитна комуникация. Това пречеше на разпръснатите на големи разстояния групи от хора да се координират и да се борят заедно. В Час нула от небето като метеори паднаха стотици сателити, но останаха и много други — действащи, но блокирани.

Тийнейджърът с прякор Потайния локализира източника на сигнала, който ги блокираше. Неговият опит да направи нещо по въпроса остави следи както в човешката история, така и в историята на Роб. На следващите страници описвам това, което се случи с Потайния, на основата на записи от улични камери, екзоскелети и в някаква част разказа от първо лице на едно от подсъзнанията на самия Архос.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

— Километър и половина, Артрад — казва Потайния. — Можем да минем цял гаден километър и половина.

На охранителната камера виждам Потайния и Артрад, неговия другар на средна възраст. Двамата стоят на потънала в бурени улица до брега на Темза — толкова близо до убежището на лодката си, че могат да стигнат на бегом до него. Потайния си е пуснал дълга коса и брада. От скинхед се е превърнал в дивак от джунглите на Борнео. Артрад изглежда и звучи така, както винаги — притеснен.

— Право през площад „Трафалгар“? — пита Артрад, а бледото му лице е набраздено от тревога. — Ще ни видят. Няма как да не ни видят. Ако колите не ни проследят, ще го направят онези малки… неща.

Потайния безмилостно имитира носовия глас на Артрад:

— О, нека да спасим хората. От цяла вечност седим на тази лодка. Тра-ла-шибано-ла.

Артрад свежда очи.

— Аз измислих схемата — казва Потайния. — Аз направих плана. Аз намерих начин. А какво стана с теб? Къде са ти топките бе, човек?

Артрад говори на паважа:

— Виждал съм ги, когато излизам да събирам, Потаен. Колите през цялото време са на улицата. Веднъж в месеца запалват двигателите си и работят по десет минути на празен ход. Те са готови за нас, приятел. Само това чакат.

— Артрад, ела тук — казва Потайния. — Погледни се.

Охранителната камера се завърта, когато Потайния прави знак на Артрад да застане до потъмняло от слънцето стъкло, което е останало на стената на една почти невредима сграда. Огледалното му покритие се бели, но все още дава някакво синкаво отражение. Артрад се приближава до него и двамата се поглеждат.

Един запис ме уведомява, че за пръв път са активирали екзоскелетите преди месец. Военна екипировка. За цялото тяло. Когато вътре няма човек, машините приличат на хаотична купчина от черни ръце и крака, покрити с жици и свързани с нещо като раница. Стегнати в тях, и двамата са високи по два метра и двайсет и са силни като мечки. Тънките черни тръби по протежение на ръцете и краката им са изработени от титан. Моторните стави са задвижвани от мощни дизелови двигатели. Забелязвам, че „стъпалата“ им са закривени подвижни шипове, които им придават стабилен допълнителен ръст от трийсет сантиметра.

Потайния се ухилва и се стяга пред огледалото. От всяка от ръцете му стърчи зловеща назъбена кука, която се използва за повдигане на тежки предмети, за да не се смачкат крехките човешки пръсти. Екзоскелетите имат и каски, които грациозно се извиват над главите на хората в тях, а по средата им свети синкав прожектор с течни кристали.

Застанали един до друг пред огледалото, Артрад и Потайния приличат на двама войници със свръхчовешки способности. Или по-скоро на двама бледи англичани, които са се хранили предимно с консерви сардини и по някаква случайност са попаднали на някаква изоставена военна екипировка. Във всеки случай съвсем определено изглеждат опасни.

— Виждаш ли се, Артрад? — пита Потайния. — Ти си истински звяр, приятел. Ти си убиец. Ще се справим.

Потайния се опитва да удари Артрад по рамото и той се отдръпва настрани като момиченце.

— Внимателно! — извиква Артрад. — Тези неща нямат броня. По-далеч от мен с тези куки.

— Добре, братко — смее се Потайния. — Виж, кулата на „Бритиш Телеком“ е на километър и половина от тук. И блокира нашите сателити. Ако хората могат да комуникират помежду си, дори за малко, ще имаме някакъв шанс в тази война.

Артрад скептично поглежда към Потайния.

— Защо го правиш наистина? — пита го той. Защо рискуваш живота си? И моя?

В продължение на няколко дълги мига се чува само ръмженето на дизеловите двигатели, които работят на празен ход.

— Спомняш ли си как използвахме телефоните, за да тормозим хората? — пита накрая Потайния.

— Аха — отговаря бавно Артрад.

— Тогава си мислехме, че сме различни от всички останали. По-добри от тях. Мислехме си, че се възползваме от глупаците. Но не сме били прави. Оказва се, че всички сме били в една и съща лодка. Метафорично казано.

Артрад бегло се усмихва.

— Да, но не дължим нищо на никого — отговаря той. — Ти сам го каза.

— О, напротив — казва Потайния. — Тогава не го знаехме, но сме вземали кредити, приятел. И сега е време да ги върнем. Само хакери като нас могат да знаят за онази кула. И колко е важна тя. Ако успеем да я унищожим, ще помогнем на хиляди хора. Може би на милиони.

— И ти дължиш нещо на тях?

— Дължа го на вас — отговаря Потайния. — Съжалявам, че не предупредих хората от Лондон. Може би нямаше да ми повярват. Но това никога не ме е спирало. За бога, можех самостоятелно да превзема цялата проклета система за ранно предупреждение. Да го изкрещя толкова силно, че да ме чуят всички. А сега няма значение. Но най-вече съжалявам, че не казах на теб. Съжалявам… за твоите момичета, приятел. Съжалявам за всичко.

Когато Потайния споменава децата му, Артрад се обръща и примигва, за да скрие сълзите си. Загледан в собственото си гъвкаво отражение, той измъква едната си ръка от екзоскелета и приглажда кичур руса коса на оплешивяващата си глава. Крайникът на екзоскелета автоматично се отпуска до тялото му. Бузите на Артрад се издуват, когато шумно издишва и промушва ръката си обратно в метала.

— Добре казано — отбелязва той.

— Аха — съгласява се Потайния и тупва Артрад по металното рамо с едната си страховита кука.

— Освен това — добавя той — нали не искаш наистина да доживееш до дълбока старост заедно с мен? На някаква тъпа лодка?

Усмивката бавно озарява птичето лице на Артрад.

— Адски добре казано — отговаря той.

 

 

Улиците в централната част на Лондон са предимно пусти. Атаките бяха твърде бързи и организирани, за да дадат възможност на повечето граждани да реагират. По закон всички автомобили бяха с възможност за напълно автоматично управление. Също по закон почти никой нямаше огнестрелно оръжие. А системата от охранителни камери беше превзета от самото начало и осигури на машините подробна картина от всички обществени места в града. Жителите на Лондон живееха в твърде голяма безопасност, за да оцелеят.

Записите показват, че автоматичните камиони за боклук са пълнили ямите с трупове в покрайнините на Лондон в продължение на цели месеци. Не е останал никой, който да разруши града. По улиците не смеят да излязат никакви оцелели. И няма кой да види двамата бледи мъже, екипирани с военни екзоскелети — единият млад, а другият по-възрастен, — докато правят скокове от по три метра по буренясалия паваж.

Първата атака започва броени минути след потеглянето им, докато прекосяват тичешком площад „Трафалгар“. Фонтаните са източени и пълни с паднали листа и боклук, довян от вятъра. Виждат се няколко счупени велосипеда, но това е всичко. Покрита с гнезда на птици, гранитната статуя на лорд Нелсън с адмиралската му шапка гледа надолу от колоната на паметника, висока петнайсет метра, докато двамата мъже прекосяват площада на еластичните си шипове.

Трябва да се досетят, че откритото пространство е твърде голямо.

Потайния забелязва колата няколко секунди преди тя да се забие отзад в Артрад. С един скок той прекосява разстоянието от шест метра помежду им и се приземява до нея. По капака й расте мухъл. Когато няма автомивки, природата бързо се заема със старите машини. Жалко, че има толкова много други, които да ги заменят.

Потайния се привежда, забива трийсетсантиметровите шипове на ръцете си във вратата на шофьора и повдига колата във въздуха. От ставите на хълбоците и коленете на екзоскелета му бликва пара и дизеловият двигател се напряга, докато обръща автомобила настрани. Повдигнат на две колела, той завива, но все пак успява да закачи отзад десния крак на Артрад. После колата се преобръща встрани, но Артрад изгубва равновесие и се препъва.

Да паднеш, докато тичаш с трийсет километра в час, си е сериозна работа. За щастие екзоскелетът разбира кога пада. Без да остави на Артрад никакъв избор по този въпрос, машината прибира ръцете му до тялото, а краката му се свиват в ембрионална поза. Каската също изпълнява предназначението си. Свит в тази поза за падане, екзоскелетът се преобръща няколко пъти, после се забива в един пожарен кран. От който не бликва вода.

Когато Потайния се приземява до него, Артрад вече се изправя на крака. Пухкавият рус мъж е станал и аз виждам на лицето му широка усмивка, докато се бори да си поеме дъх.

— Благодаря — казва той на Потайния.

По зъбите му има кръв, но Артрад не й обръща внимание. Той се изправя и се отдалечава на бегом. Потайния потегля след него, като се оглежда за други коли. Пристигат нови, но се движат бавно, защото не са готови. Колите не могат да настигнат двамата мъже, които летят по улиците и прекосяват парковете направо през тревата.

Потайния го каза най-добре: до там е само един нищо и никакъв километър и половина.

От новия ъгъл на следващата охранителна камера виждам цилиндричната кула на „Бритиш Телеком“, която се издига в синьото небе като тенекиена играчка. От върха й стърчат антени, а по средата има пръстен от предавателни чинии, които сочат във всички посоки. Това е най-голямата телевизионна кула в Лондон, а под нея са заровени цели магистрали от фиброоптични кабели. Когато става въпрос за комуникации, всички пътища водят към кулата на „Бритиш Телеком“.

Жилавите екзоскелети се появяват в кадър, стрелват се покрай сградата и спират пред стоманена врата. Артрад подпира издраскания си корпус на стената, като диша тежко.

— Защо просто да не я унищожим от тук? — пита той.

Потайния размахва ръце и върти глава напред-назад, за да отпусне мускулите на врата си. Изглежда изпълнен с въодушевление оттичането.

— Кабелите са закопани в бетонна тръба под кулата. Защитени са. А и ще бъде малко грубо да го направим, приятел, не мислиш ли? Ние сме по-добри, братче. Ще използваме това място срещу самите машини. Ще вдигнем телефона и ще се обадим. В което сме най-добри, нали така? Тук е най-големият телефон в Северното полукълбо.

Потайния кимва към една издутина в джоба си.

— Ако всичко се провали… бум — добавя той, забива остриетата на ръцете си в стоманената врата и отново ги измъква, като оставя метала разкъсан. След още няколко такива удара вратата се отваря.

— Напред — казва Потайния и двамата влизат в тесен коридор.

Мъжете се привеждат и пропълзяват в тъмния тунел, като се опитват да не вдишват дизеловите изпарения от собствените си двигатели. На слабото осветление прожекторите с течни кристали, вградени в каските над главите им, започват да светят по-ярко.

— Какво търсим? — пита Артрад.

— Оптичните кабели — прошепва Потайния. — Искаме да стигнем до кабелите. В най-добрия случай ще успеем да ги хакнем и ще изпратим сигнал на всички роботи да скочат в реката. В най-лошия ще унищожим блокиращия сигнал и ще освободим комуникационните сателити.

В дъното на коридора има друга стоманена врата. Потайния внимателно я отваря, а прожекторът с течни кристали на каската му потъмнява. През вградената камера в екзоскелета виждам, че машините почти изцяло са изпразнили вътрешността на цилиндричната сграда. През петнайсет етажа мръсни прозорци нахлуват слънчеви лъчи. Светлината прекосява прашния въздух и се пречупва в плетеницата от арматура и радиални подпорни колони. В просторното празно пространство отекват птичи песни. Бурени, трева и мухъл покриват купищата боклуци и отломки, натрупани навсякъде по пода на приземния етаж.

— Дявол да го вземе — промърморва Потайния.

По средата на тази ботаническа градина се вижда масивен бетонен цилиндър, обрасъл с лози, който се издига право нагоре и потъва в сумрачните висини на горните етажи. Това е основната носеща конструкция, която държи цялата сграда. Гръбнакът.

— Сградата е подивяла — казва Артрад.

— Е, няма никакъв начин да стигнем до горните предаватели оттук — отбелязва Потайния и оглежда купчините гниещи отломки, които са останали от подовете и стените на горните етажи. — Няма значение. Трябва да стигнем до компютрите. В основата на сградата. Надолу.

Нещо малко и сиво притичва по купчина мухлясала хартия и се шмугва под натрупаните ръждясали столове до нея. Артрад и Потайния се споглеждат. Потайния вдига пръст към устните си, като внимава с шипа на екзоскелета. Шшшт. Мъжете запълзяват заедно и влизат в залата. Шиповете на краката им се забиват в мъха и гниещите боклуци по пода, като оставят ясни отпечатъци.

В основата на централната колона има синя врата, която изглежда миниатюрна на фона на празната сграда около нея. Двамата се придвижват до вратата в бърз тръс, като се опитват да не вдигат шум. Артрад замахва, за да я прониже, но Потайния го спира с жест. После измъква ръката си от екзоскелета, протяга се надолу и завърта бравата. Вратата се отваря на скърцащите си панти. Съмнявам се, че е отваряна през последната година.

В началото на коридора има кал, а после всичко става много чисто. Тихото ръмжене на климатика се усилва, докато се спускат все по-надолу по циментовия тунел. Подът слиза под ъгъл към правоъгълник от ярка светлина в края.

— Все едно сме умрели — отбелязва Артрад.

Най-сетне двамата стигат до дъното: цилиндрично чисто бяло помещение с таван, висок шест метра. Помещението е пълно с редици жужащо оборудване. Машините са подредени в концентрични кръгове, които стават все по-малки към средата. На тавана светят редици флуоресцентни светлини и ясно очертават всички подробности. По черния метал на екзоскелетите започва да се кондензират капки и Артрад потръпва от студ.

Двамата влизат навътре, дезориентирани от милионите примигващи зелени и червени светлинки. В центъра на помещението е тяхната цел: черна дупка в пода, от която стърчат метални стъпала — тунелът с кабелите.

Четирикраки роботи от бяла пластмаса пълзят нагоре-надолу и се промъкват между жужащите уреди като гущери. Някои използват предните си крака, за да ги докосват, да преместват жици или да натискат бутони. Приличат ми на малките птички, които кацат по хипопотамите, за да ги почистват от паразити.

— Хайде — промърморва Потайния на Артрад.

Двамата заедно се отправят към дупката в земята.

— Там долу е решението на всичките ни проблеми.

Но Артрад не отговаря. Той вече го е забелязал.

Архос.

Притихнала като смъртта, машината виси над дупката. Прилича на гигантско око, направено от концентрични кръгове блестящ метал. От краищата й се извиват жълти жици, подобно на лъвска грива. В центъра на кръговете е сгушена безупречна матовочерна стъклена леща. Тя наблюдава всичко, без да мига.

И все пак това не е Архос. Не напълно. В тази заплашителна машина е вкарана само част от интелекта на Архос — това е подсъзнание.

Потайния се напряга в екзоскелета си, но не може да помръдне нито ръцете, нито краката си. Двигателите в екзоскелета му са замръзнали. Лицето му пребледнява, когато осъзнава какво се е случило.

Екзоскелетът има външен комуникационен порт.

— Артрад, бягай! — изкрещява Потайния.

Артрад. Горкото копеле. Той се тресе и отчаяно се опитва да измъкне ръцете си от екзоскелета. Но също няма никакъв контрол върху него. И двата екзоскелета са хакнати.

Увиснало в острата флуоресцентна светлина, гигантското око ги гледа безизразно.

Двигателите на Потайния вият, а той отчаяно ръмжи от усилието да им се съпротивлява. Няма никакъв шанс — Потайния е като кукла на конци, уловена от чудовищната машина. Преди да успее да реагира, дясната му ръка се стрелва и зловещият шип на металния крайник изсвистява във въздуха. Острието се забива в гръдния кош на Артрад и стига чак до металния гръбнак на неговия екзоскелет. Артрад изненадано зяпва Потайния. Кръвта му се стича по острието на артериални тласъци и напоява ръкава на Потайния.

— Не съм аз, Артрад — прошепва Потайния и гласът му потреперва. — Не съм аз. Съжалявам, братче.

И острието се измъква само. Артрад отчаяно се опитва да си поеме въздух, после се свлича надолу. Екзоскелетът му го предпазва, докато тялото му се отпуска, и внимателно се свива на земята. Двигателите му се изключват и машината притихва неподвижно. Около нея расте локва от тъмна кръв.

— Копеле мръсно! — извиква Потайния на безизразния робот, който го наблюдава отгоре.

Машината безшумно се спуска до мястото, където стои той с окървавена метална ръка. Спира точно пред лицето му и един деликатен накрайник — някаква сонда — се протяга изпод матовото й око. Потайния се напряга да се отдръпне, но скованият екзоскелет не му позволява да се отмести.

След това машината заговаря със странния си познат детски глас. По изражението на Потайния разбирам, че той си спомня този глас от телефона.

— Потаен? — пита гласът, а по пръстените пробягва електрическо сияние.

Малко по малко Потайния започва да измъква лявата си ръка от металния крайник на екзоскелета.

— Архос — казва той.

— Променил си се. Вече не си страхливец.

— Ти също си се променил — отговаря Потайния, като гледа как концентричните кръгове лениво се въртят в противоположни посоки.

Лявата му ръка вече е почти свободна.

— Интересно колко неща могат да се случат само за една година — добавя той.

— Съжалявам, че трябва да стане така — заявява момчешкият глас.

— Как? — пита Потайния, като се опитва да отвлича вниманието на машината от движенията на лявата си ръка.

В този миг тя се освобождава. Потайния се протяга и сграбчва деликатната сонда, като се опитва да я отчупи. Раменната му става изпуква, когато се опитва да спре внезапното движение на екзоскелета. Може единствено да гледа, докато десния му крайник замахва във въздуха и с едно рязко движение отсича лявата му ръка от китката. По лицето на машината, увиснала във въздуха, пръсва фонтан от кръв.

Обхванат от шок, Потайния изтръгва останалата част от тялото си от екзоскелета. Празният ляв крайник на машината се опитва да го съсече, но лакътят е извит под неудобен ъгъл и той успява да се измъкне. Отбягва следващото замахване, пада на пода и се търкулва в разлятата кръв на Артрад. Екзоскелетът изгубва равновесие за част от секундата, внезапно лишен от човешкия си товар. Което е достатъчно за Потайния, за да пропълзи в тъмната дупка на пода.

Тряс. Острието на крайника се забива в пода на сантиметри от лицето на Потайния. Той пропълзява в дупката, притиснал ранената си ръка към гърдите, и пропада в мрака. Автоматичният екзоскелет незабавно вдига от пода трупа на Артрад. Прегърнал кървящата купчина метал, екзоскелетът закрачва, а после се затичва към изхода.

Увиснала над дупката, сложната машина търпеливо наблюдава. Светлините по оборудването започват да мигат усилено, докато от кулата се излива порой от информация. Резервно копие, изпратено в последния момент. Минават няколко дълги мига, преди от тъмната дупка да се разнесе дрезгав човешки глас.

— Ще се видим на куково лято, приятел — казва Потайния.

И светът първо става бял, а после мастиленочерен.

Унищожаването на кабелната централа в Лондон разкъсва задушаващата хватка на Роб върху сателитните комуникации за достатъчно дълго време, така че човечеството да събере сили. Потайния никога не е изглеждал симпатичен и не мога да твърдя, че щях да се радвам да се запозная с него, но това момче беше герой. Знам го със сигурност, защото в момента, преди да експлодира кулата на „Бритиш Телеком“, Потайния записа петнайсетсекундно съобщение, което спаси човечеството от неизбежното му унищожение.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217