Даниъл Уилсън
Робокалипсис (20)

3.
Форт Бендън

Просто ни пусни да си ходим. Тръгваме си, човече. Няма ни.

Джак Уолъс

Новата световна война + 3 месеца

През първите месеци след Час нула милиарди хора по целия свят започнаха да се борят за оцеляването си. Много хора бяха убити от машините, на които бяха свикнали да се доверяват: автомобили, домашни роботи и интелигентни сгради. Други бяха пленени и отведени в трудовите лагери, които се нароиха около големите градове. Но за хората, които избягаха в планините и се осланяха само на себе си, другите човешки същества скоро се оказаха също толкова опасни, колкото и Роб. И дори повече.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Три месеца. Трябват ни три месеца, за да се махнем от Бостън и да излезем от щата. За щастие брат ми има карта и компас, както и уменията да ги използва както трябва. Двамата с Джак сме изпълнени със страх и се придвижваме пеша, натоварени с екипировката, която откраднахме от оръжейната на Националната гвардия.

Но не това е причината да се забавим толкова много. В големите и малките градове цари хаос. Заобикаляме ги, но не е възможно да избегнем всичките. Колите прегазват хората, като се движат на глутници. Наблюдавам онези, които стрелят по автомобилите хищници от покривите на сградите. Понякога колите са празни. Друг път в тях има хора. Виждам един камион за боклук без шофьор, който спира до стоманен контейнер. Показват се зъбци и се включва хидравликата. Закривам устата си с ръка и се задавям, когато виждам как труповете се изсипват навън във водопад от отпуснати крайници.

Веднъж двамата с Джак спираме да си поемем дъх по средата на един надлез. Притискам лицето си към телената ограда и виждам осемте платна на магистралата под нас, натъпкани с коли, които до една се движат с около шейсет километра в час в една и съща посока. Не се виждат светлините на стопове. Нито мигачи. Изобщо не приличат на нормално движение по магистралата. Виждам как някакъв мъж се измъква от шибидаха на една кола, изтърколва се от покрива и пада точно под следващата. Когато присвия очи, всичко прилича на голям метален килим, който някой бавно изтегля под краката ми. Към океана.

Двамата с Джак никога не спираме да се движим, освен за да спим. Хората виждат униформите ни и ни викат при себе си. Всеки път, когато се случи това, брат ми казва: „Останете тук, а ние ще се върнем с подкрепления.“ Доколкото познавам Джак, той сигурно си вярва. Но не забавя ход. И това ми е достатъчно.

Брат ми е твърдо решен да стигнем до някоя военна база, за да можем да започнем да помагаме на другите. Не спира да говори как ще се върнем и ще унищожим машините. Казва, че ще обикаляме от къща на къща, ще спасяваме хората и ще ги прибираме в обезопасената зона. Ще организираме патрули, за да ликвидираме всички повредени роботи.

— Един-два дни, Кормак — казва ми той. — Всичко ще свърши за един-два дни. Ще разчистим всичко.

Иска ми се да му вярвам, но няма как. В оръжейната трябваше да е безопасно, но вместо това гъмжеше от ходещи мини. Всички военни бронетранспортьори имат автопилот, ако се наложи да се приберат в базата, след като шофьорът им е бил тежко ранен.

— И какво ще има в тази военна база? — питам го аз. — Ще има още повече мини. И танкове. Подвижни оръдейни установки. Автоматични картечни гнезда.

Джак просто продължава напред с наведена глава. Хаосът се слива в мъгла. Спомням си отделни несвързани сцени. Виждам старец, когото един домашен робот „Слоу Сю“ с непроницаемо изражение дърпа навън от някакъв тъмен вход; празна кола, която минава покрай нас, обхваната от пламъци, а под нея се е заклещило парче месо и оставя мазна следа по улицата; мъж, който пада от някаква сграда, като крещи и размахва ръце, а силуетът на един „Биг Хепи“ го гледа отгоре.

Бам!

По улиците отекват писъци, изстрели и вой на сирени. Но Джак не позволява да спрем. Няма време и да се оглеждаме. Гмуркаме се в ужаса като двама удавници, които отчаяно се опитват да изплуват на повърхността, за да си поемат дъх.

Три месеца. Трябват ни три месеца, за да открием военната база. Три месеца, през които цапам новата си униформа, стрелям с автомата си и го почиствам до огъня. След това прекосяваме един мост над река Хъдсън и стигаме до крайната си цел, недалеч от онова, което преди беше град Олбъни.

Военна база Форт Бендън.

 

 

— На земята!

— На колене, мамка ви!

— Ръцете на тила, копелета мръсни!

— Съберете краката!

Гласовете крещят от мрака. Някъде отвисоко просветва прожектор. Присвивам очи срещу блясъка му и се опитвам да не изпадам в паника. Лицето ми е сковано от адреналина, а ръцете ми са омекнали и отслабнали. Двамата с Джак заставаме на колене един до друг. Чувам собственото си задъхано дишане. Дявол да го вземе. Адски ме е страх.

— Всичко е наред — прошепва Джак. — Мълчи си.

— Не говорете, мамка ви! — изкрещява един войник. — Покривай ги!

— Покривам ги — отговаря спокоен глас в мрака.

Чувам шума от зареждане на карабина. Докато патронът щраква на мястото си, аз си представям месинговия куршум, който чака притаен в тъмната студена цев. Собственото ми оръжие и боеприпасите са скрити на един километър от тук, на трийсет крачки встрани от пътя. По паважа се чуват стъпки. Пред нас изниква силуетът на войник, който закрива светлината на прожектора с главата си.

— Не сме въоръжени — извиква Джак.

— Легнете по очи, мамка ви! Ръцете на тила! Покривай го!

Вдигам ръцете си на тила, като примигвам срещу светлината. Джак изръмжава, когато го удрят в корема. Войникът го претърсва.

— Номер едно е чист — докладва той. — Защо сте облечени с униформи, мамка ви? Някой войник ли убихте?

— Аз съм от Националната гвардия — отговаря Джак. — Провери ми документите.

— Да, добре.

Усещам как ме блъсват между плешките и падам по лице на студения грапав паваж. Пред очите ми изникват два военни ботуша. Ръцете на войника грубо претърсват джобовете ми, за да проверят дали нямам оръжие. Светлината на прожектора осветява паважа пред очите ми с най-големи подробности — прилича на лунната повърхност, с дълбоки сенки в кратерите. Откривам, че бузата ми е попаднала точно върху едно обезцветено петно машинно масло.

— Номер две е чист — докладва войникът. — Дай ми документите си.

Калните черни ботуши отново влизат в полезрението ми. Точно зад тях различавам купчина дрехи, натрупана до ограда от бодлива тел. Все едно някой е използвал мястото, за да събира стари дрехи за благотворителност. Студено е, но въпреки това мирише на бунище.

— Добре дошъл във Форт Бендън, сержант Уолъс. Радваме се, че си при нас. Доста си далеч от Бостън, а?

Джак понечва да се изправи, но един от големите ботуши го настъпва по гърба и го блъсва обратно на земята.

— Ааа. Не съм ти казвал да станеш. Ами този тук? Кой е той?

— Брат ми — изръмжава Джак.

— Той също ли е в Националната гвардия?

— Цивилен е.

— В такъв случай съжалявам, но не мога да допусна това, сержант. За съжаление засега Форт Бендън не приема цивилни бежанци. Ако искаш да влезеш, ще трябва да се сбогувате тук.

— Не мога да го оставя — казва Джак.

— Да, и аз така си помислих. Другият вариант е да се спуснете по реката при останалите бежанци. Там са се събрали няколко хиляди. Следвайте миризмата. Сигурно ще ви заколят, за да ви вземат ботушите, но може и да не стане така, ако спите на смени.

Войникът прави опит да се засмее. Камуфлажните му панталони са пъхнати в мръсните ботуши. Мислех си, че е застанал на сянка, но сега виждам, че стои върху друго петно от машинно масло. Целият асфалт е изцапан с масло.

— Ти сериозно ли? — пита го Джак. — Цивилните не са добре дошли, така ли?

— Не — отговаря войникът. — Едва успяхме да отблъснем собствените си идиотски бронетранспортьори. Половината от автономните ни оръжия липсват, а другата половина трябваше да я взривим. Повечето от офицерите ни ги няма. Всички бяха повикани на някакво тъпо събрание точно преди да се изсипят лайната. Оттогава не сме ги виждали. Дори не можем да влезем в сервизите или в депото за презареждане с гориво. Какво да ти кажа, сержант — това място е предостатъчно преебано, дори без да пускаме вътре тълпа крадливи мръсни цивилни.

Усещам как студеният връх на ботуша ме побутва по челото.

— Без да се обиждаш, приятел.

Ботушът се маха.

— Порталът е затворен. Ако се опитате да влезете, моят човек на кулата ще ви направи на решето. Нали така, Карл?

— Тъй вярно — отговаря Карл, скрит някъде зад прожектора.

— И така — казва войникът, като отстъпва обратно към портала. — Изчезвайте от тук, да ви го начукам. И двамата.

Войникът се връща зад светлината на прожектора и аз едва сега осъзнавам, че това до оградата не е купчина дрехи. Сега се вижда по-ясно. Това са човешки тела. Трупове. Нахвърляни са на купчини като смачкани хартийки от бонбони. Студът ги е замразил в изкривени пози. А петната по земята пред мен — и под лицето ми — не са от машинно масло. Съвсем скоро тук са загинали много хора.

— Вие сте ги убили, така ли? — питам невярващо.

Джак тихо изръмжава. Войникът отново се изкикотва сухо както преди. Ботушите му стържат по паважа, докато се приближава към мен, без да бърза.

— Дявол да го вземе, сержант. Брат ти не знае ли кога трябва да си затваря устата?

— Не, не знае — отговаря Джак.

— Нека да ти обясня как стоят нещата, приятел — предлага войникът.

В следващия миг усещам стоманения връх на ботуша да се забива в ребрата ми. Толкова съм изненадан, че дори не успявам да извикам. Въздухът излиза от дробовете ми с механично свистене. Свивам се в ембрионална поза и понасям следващите два-три ритника.

— Той вече разбра! — извиква Карл от тъмното. — Мисля, че вече разбра, сержант.

Не мога да спра да стена от болка — това е единственият начин да дишам.

— Просто ни пусни да си ходим — казва Джак. — Тръгваме си, човече. Няма ни.

Ритниците спират. Войникът отново се смее. Смехът му е като нервен тик. Чувам металическо изщракване, когато зарежда карабината си.

Карл отново се обажда от невидимата кула:

— Сър? Това е достатъчно, не мислите ли? Да прекратим контакта.

Отговор няма.

— Сержант, да прекратим контакта — казва Карл.

Оръжието не стреля, но аз усещам безличните ботуши, които чакат в тъмното. Чакат ме да кажа нещо — каквото и да е. Свит на болезнено кълбо, аз се съсредоточавам да си поемам въздух и да го издишвам с натъртените си ребра.

Нямам какво да кажа.

 

 

Войникът беше прав — наистина усещаме миризмата на бежанците, преди да ги видим. Стигаме при тях малко след полунощ. До брега на река Хъдсън са се събрали хиляди хора, които са си направили лагер и живеят в него. Дългата тясна ивица земя е отделена от шосето със стара желязна ограда, а теренът е прекалено неравен за домашните роботи. Това са хората, които са пристигнали във Форт Бендън, но не са намерили подслон. Донесли са куфари, раници и торби за боклук, пълни с дрехи. Довели са родителите, жените, мъжете и децата си. Масово са палили огън от събраните мебели, ходили са до тоалетна в реката и са изхвърляли боклука си, където им попадне.

Температурата се движи около нулата. Бежанците спят и хъркат под натрупани одеяла, в току-що откраднати палатки и направо на земята. Бежанците се бият помежду си с юмруци, ножове и от време на време с по някой изстрел. Бежанците са разгневени, изплашени и гладни. Някои просят. Някои крадат дърва за огрев и безполезни дреболии. Някои се отдалечават към града и никога повече не се връщат.

Всички тези хора чакат. Нямам представа какво. Помощ, предполагам.

Двамата с Джак се отправяме в тъмното покрай лагерните огньове и групичките от бежанци. Държа носна кърпа пред устата си, за да се предпазвам от миризмата на прекалено много човешки същества, събрани на прекалено малко място. Инстинктивно се чувствам уязвим сред толкова много хора. Джак също го усеща. Той ме потупва по рамото и ми посочва един хълм, покрит с храсталаци. Висока позиция. Сред туфите суха трева един до друг седят мъж и жена, а между тях свети малък газов фенер. Отправяме се към тях. И така се запознаваме с Тайбириъс и Чера.

Огромният чернокож мъж, облечен с хавайска риза и долнище на анцуг, е отпуснал ръце на коленете си. До него седи дребна индианка и присвива очи към нас. В ръката си държи ловджийски нож, който изглежда така, все едно е използван често.

— Здравейте — подвиквам аз.

— Какво? — пита жената. — Не ви ли стига толкова, копелета военни? Още ли искате?

Големият й нож проблясва на светлината на фенера.

Двамата с Джак се споглеждаме. Как да отговорим на това? В този момент обаче едрият мъж отпуска ръка на рамото на жената. Гласът му прогърмява:

— Къде ти е възпитанието, Чера? Тези мъже не са военни. Погледни униформите им. Не са като на другите.

— Няма значение — отговаря тя.

— Елате. Седнете при нас — казва той. — Отдъхнете си.

Сядаме и слушаме техния разказ. Тайбириъс Абдула и Чера Ридж се запознали, докато бягали от Олбъни. Той е таксиметров шофьор и е емигрирал от Еритрея, на източния бряг на африканския континент. Тя е автомонтьор и преди е работила в сервиза на баща си заедно с четиримата си братя. Когато започнало всичко, Тайбириъс бил в сервиза, за да си вземе таксито. След като ги споменава за пръв път, Тайбириъс не говори повече за братята или бащата на Чера.

Тайбириъс разказва тяхната история, а Чера мълчи. Не мога да прочета изражението й, но долавям острота в начина, по който поглежда мен и брат ми, преценява ни с поглед и извръща очи. Трябва да внимаваме с нея.

Тай ни черпи от манерката си, когато в далечината примигват фарове. В ръцете на Чера сякаш от нищото се появява ловджийска пушка. Тай е измъкнал пистолет от колана на анцуга си. Джак скрива светлината на фенера. Изглежда, че някаква кола убиец е прескочила барикадите. В продължение на няколко секунди наблюдавам светлините на фаровете, преди да осъзная, че Чера е насочила пушката си към мрака зад нас.

Някой бързо се приближава. Чувам задъхано дишане и трополене на ботуши по земята, после се очертава силуетът на мъж. Той тромаво се изкачва по ниския хълм, препъва се и се подпира на ръцете си.

— Не мърдай! — извиква Чера.

Мъжът замръзва, после се изправя и пристъпва напред в светлината на фенера. Войник от Форт Бендън. Кльощав, бял, с дълъг врат и разчорлена пясъчноруса коса. Виждам го за пръв път, но когато заговаря, разпознавам гласа му.

— О — казва той. — Хм, здравейте. Аз съм Карл Левандовски.

На няколкостотин метра от брега на реката се надигат писъци и се разтварят във въздуха. Зад мътните червени светлини на огньовете се стрелкат забулени фигури. Фаровете се движат право през бежанския лагер и се приближават към нас.

— Забелязах я от кулата, когато излезе от базата — казва Карл, като все още се опитва да си поеме дъх. — Дойдох да предупредя хората.

— Много мило от твоя страна, Карл — измърморвам аз, като се държа за натъртените ребра.

Джак се подпира на коляно и сваля карабината си от гърба. После присвива очи над празното пространство, което ни отделя от хаоса в лагера.

— Бронетранспортьор — казва той. — Бронирана кола. Няма как да я спрат.

— Можем да стреляме в гумите — предлага Чера и с рязко движение проверява дали е заредила патрон в ловджийската си пушка.

Карл я поглежда за миг.

— Гумите са тип „пчелна пита“. Издържат на изстрели. Аз бих стрелял първо по фаровете. А след това по сензорите на капака. Това са очите и ушите на колата.

— Как изглеждат тези сензори? — пита го Джак.

Карл приготвя карабината си и проверява пълнителя, докато отговаря:

— Черно кълбо, от което стърчи антена. Стандартен сензорен пакет, оборудван с честотна инфрачервена камера, монтирана на жироскоп с широка амплитуда.

Всички го поглеждаме намръщено. Карл ни поглежда в отговор.

— Извинявайте. Аз съм инженер — казва той.

Бронетранспортьорът се движи през гъстата тълпа от спящи хора. Фаровете му подскачат нагоре-надолу в мрака. Звуците са неописуеми. Червените светлини на фаровете се обръщат към нас и се уголемяват в тъмното.

— Нали го чухте? — казва Джак. — Стреляйте по черната кутия, ако можете да се прицелите в нея.

Скоро в нощта се разнасят изстрели. Ръцете на Чера се движат бързо и уверено, а ловджийската й пушка методично и точно плюе куршуми по приближаващата кола. Фаровете й се натрошават. Колата завива, но само за да прегази най-близките бежанци. От черната кутия на капака се разхвърчават искри, когато куршумите отново и отново се забиват в нея. Но колата не спира да се приближава към нас.

— Нещо не е наред — казва Джак и сграбчва Карл за ризата. — Защо това копеле не ослепява?

— Не знам, не знам — хленчи Карл.

Добър въпрос. Спирам да стрелям и навеждам глава, като се опитвам да се изолирам от пронизителните писъци, тичащите фигури и целия хаос. Огньовете, разхвърляните трупове и ревящите двигатели избледняват, докато се мъча да се концентрирам.

Защо продължава да вижда?

От хаоса изниква ритмичен звук. Тихо туп-туп-туп, като от някаква далечна градинска косачка. Вече забелязвам неясното петно над нас. В небето има някакво око. Очуканият бронетранспортьор изскача от нощта като морско чудовище, което се показва от черните дълбини на океана. Разпръскваме се, докато той се изкачва по нашия хълм.

— Летящ робот! — извиквам аз. — На единайсет часа! Точно над дърветата!

Всички пушки се вдигат към него, включително и моята. Бронетранспортьорът профучава покрай нас и се забива в един лагерен огън на десетина метра разстояние. Въглените от жаравата се посипват по капака на колата, все едно е метеор, който навлиза в атмосферата. Бронетранспортьорът обръща, за да ни атакува отново.

Цевите на оръжията проблясват. Във въздуха се разхвърчават нагорещени месингови гилзи. Нещо избухва в небето и разпилява пластмасови отломки по земята.

— Разпръснете се — нарежда Джак.

Ревът на бронетранспортьора заглушава виещите двигатели на падащата звезда от небето. Бронираната кола си пробива път право през хълма, на който сме застанали, а амортисьорите й поглъщат неравностите на земята. В горещия вихър, който остава след нея, усещам миризмата на разтопена пластмаса, барут и кръв. После тя забавя ход и спира точно зад хълма. Отдалечава се от нас, като се движи на пресекулки и спира като слепец, който се придвижва опипом.

Успяхме. Засега.

Една тежка ръка се отпуска на врата ми и ме стисва силно.

— Ослепена е — казва Тайбириъс. — А ти имаш орлов поглед, Кормак Уолъс.

— Ще дойдат още. Какво ще правим сега? — пита Карл.

— Ще останем тук и ще защитаваме тези хора — отговаря Джак, все едно това е най-очевидното нещо на света.

— Как така, Джак? — питам го аз. — Те може би не искат да ги защитаваме. Освен това сме застанали до най-големия оръжеен арсенал в този щат. Трябва да избягаме в планините, човече. Да живеем сред природата.

Чера изсумтява презрително.

— Някаква по-добра идея ли имаш? — питам я аз.

— Къде предпочиташ да бъдеш? В някаква пещера, където всеки ден трябва да ходиш на лов за храна и да се надяваш да намериш нещо за ядене? Или на място, където има и други хора, на които можеш да разчиташ?

— Както и бунтове и кражби — добавям аз.

— Говоря за по-малка общност. За безопасно място. Казва се Грей Хорс.

— Колко е голямо? — пита Джак.

— Може би няколко хиляди души, най-вече от племето осейдж. Като мен.

— Индиански резерват — изръмжавам аз. — Масов глад. Болести. Смърт. Извинявайте, но нещо не си го представям.

— Защото имаш лайна вместо мозък — отговаря ми Чера. — Грей Хорс е организирано място. С действаща форма на управление. Фермери. Заварчици. Лекари.

— Е, добре — казвам аз. — Щом имат заварчици.

Тя ме поглежда многозначително.

— Имат и затвори. Ако ни потрябват.

— Специализация — казва Джак. — Тя е права. Трябва да стигнем до някакво място, където да съберем сили. Оттам ще организираме контраатака. Къде се намира Грей Хорс?

— В щата Оклахома.

Аз отново изръмжавам.

— Това е на около един милион километра от тук.

— Аз съм израснала там. Знам пътя.

— Откъде знаеш, че още са живи?

— Хората говорят за тях. Там има лагер. И армия.

Чера изсумтява презрително към Карл, преди да добави:

— Истинска армия.

Плесвам с ръце.

— Не мисля да прекосявам цяла Америка само защото току-що сме се запознали с някаква капризна мацка. По-добре сме си сами.

Чера ме сграбчва за ризата и ме дръпва към себе си. Карабината ми издрънчава на земята. Чера е жилава, а тънките й ръце са здрави като клони на дърво.

— Най-добрият ми шанс за оцеляване е да се събера с брат ти — казва ми тя. — За разлика от теб той знае какво прави. Така че не искаш ли да млъкнеш за малко и да помислиш, по дяволите? И двамата сте умни момчета. Искате да оцелеете. Изборът не е чак толкова труден.

Намръщеното лице на Чера е на броени сантиметри от моето. Малко пепел от разпръснатите огньове пада в мастиленочерната й коса, но тя не й обръща внимание. Черните й очи са приковани в моите. Тази дребна жена е абсолютно твърдо решена да остане жива и вече ми е ясно, че ще направи всичко необходимо, за да го постигне.

Тя е родена да оцелява. Не мога да сдържа усмивката си.

— Да оцелеем? — повтарям аз. — Сега вече говориш на моя език. Всъщност не мисля, че искам някога повече през живота си да се отдалечавам на повече от два метра от теб. Просто, как да ти кажа… чувствам се в безопасност, когато ме държиш така.

Тя ме пуска и ме блъсва назад.

— Иска ти се, умнико.

Гръмогласен смях стряска всички ни. Тайбириъс слага раницата на раменете си. Когато заговаря, по зъбите му проблясва светлината на огъня:

— Значи е решено. Ние петимата сме добър екип. Победихме бронетранспортьора и спасихме тези хора. А сега потегляме заедно, за да стигнем до мястото, наречено Грей Хорс.

Ние петимата се превърнахме в сърцевината на боен отряд „Умник“. През тази нощ започнахме дългото си пътуване през пустошта, за да стигнем до Грей Хорс. Все още не бяхме добре въоръжени или обучени както трябва, но имахме късмет — през първите месеци след Час нула Роб беше твърде зает да преработва четирите милиарда човешки същества, които живееха в големите населени места по целия свят.

Щеше да мине почти цяла година, преди да излезем от гората, белязани от многобройни битки и уморени до смърт. Но докато ни нямаше, се бяха случили съдбоносни събития, които щяха да променят облика на Новата световна война.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217