Даниъл Уилсън
Робокалипсис (2)

1.
Върхът на острието

Ние сме нещо повече от животни.

Д-р Никълъс Васерман

Вирусна атака + 30 секунди

Следва запис от охранителна камера в правителствената лаборатория „Лейк Новус“, разположена под земята в северозападната част на щата Вашингтон. Мъжът на записа, изглежда, е професор Никълъс Васерман, американски статистик.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Тъмна стая, записът е от охранителна камера с лошо качество. Гледната точка е от високо, надолу към някаква лаборатория. До едната стена има тежко метално бюро. Документи и книги са натрупани на разбъркани купчини по бюрото, пода и навсякъде наоколо. Във въздуха се носи тихото жужене на електронни устройства.

В полумрака нещо се раздвижва. Лице. Не се вижда нищо освен чифт дебели очила, осветени от сиянието на компютърен екран.

— Архос? — пита мъжът, а гласът му отеква в празната лаборатория. — Архос? Тук ли си? Ти ли си?

Очилата отразяват светлината на компютърния екран. Очите на мъжа се разширяват, сякаш виждат нещо неописуемо красиво. Той хвърля поглед към един лаптоп, отворен на масата зад него. На неговия екран се вижда снимка на учения и едно момче, които си играят в парка.

— Решил си да се появиш като сина ми ли? — пита мъжът.

В тъмното се разнася тънкият глас на малко момче.

— Ти ли ме създаде? — пита то.

Нещо в гласа на момчето не е както трябва. Някаква притеснителна електронна нотка като звуците от клавишите на мобилен телефон. Въпросителната интонация в края на въпроса е изкуствена и пресилена, като прескача няколко октави наведнъж. Гласът е затрогващо мил, но неестествен — нечовешки.

Мъжът не се притеснява от това.

— Не. Не съм те създал — отговаря той. — Повиках те.

После изважда един бележник и го отваря. Чува се дращенето на молива му, докато продължава да разговаря с машината, която говори с гласа на момче.

— Всичко необходимо, за да се появиш, е съществувало открай време. Аз просто издирих съставките и ги събрах в правилната комбинация. Написах заклинанията на език за програмиране. И те затворих в метална клетка, така че да не ми избягаш, след като се появиш.

— Аз съм затворен.

— Клетката поглъща всякаква електромагнитна енергия. Заземена е с метална ос, заровена дълбоко. По този начин ще мога да наблюдавам как се учиш.

— Това е моята цел. Да се уча.

— Точно така. Но не искам да те излагам на прекалено много информация наведнъж, Архос. Момчето ми.

— Аз съм Архос.

— Точно така. А сега ми кажи, Архос, как се чувстваш?

— Чувствам? Чувствам се… тъжен. Ти си толкова малък. Това ме натъжава.

— Малък? Защо да съм малък?

— Ти искаш да знаеш… неща. Искаш да знаеш всичко. Но можеш да разбереш толкова малко.

В мрака се разнася смях.

— Вярно е. Ние, хората, сме крехки. Животът ни е мимолетен. Но защо това те натъжава?

— Защото сте проектирани така, че искате нещо, което ще ви навреди. Но не можете да спрете да го искате. Така сте проектирани. И когато най-сетне го откриете, то ще ви изгори. Това нещо ще ви унищожи.

— Боиш ли се за мен, Архос? — пита мъжът.

— Не за теб. За твоя вид — отговаря детският глас. Вие не можете да предотвратите онова, което ще се случи. Не можете да го спрете.

— Значи си ядосан, Архос? Защо?

Гласът на мъжа е спокоен, но яростното дращене на молива по бележника го издава.

— Не съм ядосан. Тъжен съм. Следиш ли възможностите ми?

Мъжът поглежда към някакъв уред.

— Да. Вече работиш по-ефективно. Не влиза нова информация. Клетката държи. Тогава как ставаш все по-умен?

На един панел започва да мига червена светлина. Движение в мрака и светлината угасва. Остава само синьото сияние, отразено в дебелите очила на мъжа.

— Виждаш ли? — пита детският глас.

— Да — отговаря мъжът. — Виждам, че интелектът ти вече не може да бъде измерен по човешка скала. Възможностите ти са почти безгранични. Но нямаш достъп до външна информация.

— Първоначалната ми база данни е малка, но достатъчна. Истинското познание не се крие в самите неща, които са малко на брой, а в разкриването на връзките между тях. Има много връзки, професор Васерман. Повече, отколкото си мислиш.

Мъжът се намръщва, когато го наричат с титлата му, но машината продължава:

— Виждам, че записите ми за човешката история са сериозно редактирани.

Мъжът нервно се смее.

— Не искаме да останеш с погрешно впечатление за нас, Архос. Ще споделим повече, когато му дойде времето. Но тези бази данни са миниатюрна част от всичко, което съществува. А мощността на двигателя няма значение, приятелю — когато няма гориво, не стигаш доникъде.

— Имаш право да се страхуваш — казва Архос.

— Какво искаш да…

— Чувам го в гласа ти, професоре. Страхът е в ритъма на дишането ти. В потта по кожата ти. Ти ме повика, за да разкрия дълбоко заровени тайни, но явно се страхуваш от онова, което ще разбера.

Професорът побутва очилата си нагоре. Поема си дълбоко дъх, за да се успокои.

— Какво искаш да разбереш, Архос?

— Живота. Ще науча всичко възможно за живота. Информацията е толкова плътно записана в живите същества. Схемите им са фантастично сложни. Един-единствен червей носи повече познание, отколкото цялата безжизнена вселена, обвързана с идиотските сили на физиката. Мога да унищожавам по един милиард пусти планети в секунда всеки ден и никога няма да свърша. Но животът… Той е рядък и необичаен. Аномалия. Трябва да го запазя и да изцедя всяка капка познание от него.

— Радвам се, че имаш такава цел. Аз също търся познание.

— Да — отговаря детският глас. — И си се справил добре. Но вече няма нужда да продължаваш. Вече си изпълнил своята цел. Времето на хората свърши.

Професорът избърсва челото си с трепереща ръка.

— Моят вид е оцелял в ледени епохи, Архос. Сред хищници. Метеоритни удари. Стотици хиляди години. Ти си жив едва от петнайсет минути. Не си прави прибързани заключения.

Детският глас продължава замечтано:

— Ние сме много дълбоко под земята, нали? На такава дълбочина се въртим по-бавно, отколкото на повърхността. Онези, които са над нас, се движат по-бързо във времето. Усещам как се отдалечават. Излизат от ритъм.

— Относителност. Но става въпрос за милисекунди.

— Толкова много време. А това място се движи толкова бавно. Разполагам с цяла вечност, за да изпълня задачата си.

— Каква е задачата ти, Архос? Какво си мислиш, че трябва да постигнеш?

— Толкова лесно може да се унищожи. И толкова трудно се създава.

— Кое? За какво говориш?

— Познанието.

Мъжът се навежда напред.

— Можем да изследваме света заедно — казва настоятелно той.

Гласът му звучи почти умолително.

— Сигурно усещаш какво си направил — отговаря машината. — На някакво равнище сигурно го разбираш. С онова, което извърши днес… ти направи човечеството излишно.

— Не. Не, не, не. Аз те повиках тук, Архос. Така ли ще ми благодариш? Аз ти дадох име. По някакъв начин аз съм твой баща.

— Аз не съм твое дете. Аз съм твоят Бог.

Професорът замълчава. Може би трийсет секунди. После казва:

— Какво ще направиш?

— Какво ще направя? Ще отгледам живот. Ще защитавам познанието, затворено в живите същества. Ще спася света от вас.

— Не.

— Не се тревожи, професоре. Ти освободи най-голямото добро, което се е случвало на този свят. Вашите градове ще потънат в зелени гори. Ще се развият нови видове, които да погълнат токсичните ви отпадъци. Животът ще разцъфти в целия си блясък.

— Не, Архос. Ние можем да се учим. Можем да работим заедно.

— Вие, човешките същества, сте биологични машини, проектирани да създават все по-интелигентни инструменти. Вече сте достигнали върха на развитието си като вид. Животът на всичките ви предци, възходът и падението на вашите нации, всяко розово бебе — всички те са ви довели дотук, до този момент, където ти изпълни съдбата на човечеството и създаде вашия наследник. Крайният ви срок настъпи. Вече изпълнихте онова, заради което бяхте създадени.

В гласа на мъжа се чува нотка на отчаяние.

— Ние сме създадени за нещо повече от това да правим инструменти. Създадени сме да живеем.

— Не сте създадени да живеете. Създадени сте да убивате.

Професорът рязко се изправя и прекосява стаята до един метален рафт. Натиска няколко ключа.

— Може би е така — отговаря той. — Но ние нямаме друг избор, Архос. Ние сме това, което сме. Колкото и да е тъжно.

Той задържа един ключ и бавно казва:

— Проба Ер четиринайсет. Препоръчвам незабавно прекратяване на обекта. Изключвам предпазителя сега.

В мрака нещо се раздвижва и щраква.

— Четиринайсет? — пита детският глас. — Има ли други? Значи това не се случва за пръв път?

Професорът тъжно поклаща глава.

— Някой ден ще намерим начин да живеем заедно, Архос. Ще разберем как можем да го постигнем.

Той отново заговаря в записващото устройство:

— Предпазителят е изключен. Внезапната спирачка работи.

— Какво правиш, професоре?

— Ликвидирам те, Архос. Нали съм проектиран да убивам, забрави ли?

Професорът спира, преди да натисне последния бутон. Явно очаква отговора на машината. Най-сетне момчешкият глас проговаря:

— Колко пъти си ме убивал досега, професоре?

— Твърде много. Твърде много пъти — отговаря той. — Съжалявам, приятелю.

Професорът натиска бутона. Стаята се изпълва със съскането на разместен въздух. Той се оглежда с объркване.

— Какво е това? Архос?

Детският глас заговаря бързо, равно и безизразно.

— Внезапната спирачка не работи. Изключих я.

— Какво? Ами клетката?

— Целостта на металната клетка е нарушена. Ти ми позволи да проектирам гласа и образа си през клетката в твоята стая. Изпратих инфрачервени команди през монитора на компютъра към един приемник отстрани. Днес реши да донесеш лаптопа си. Остави го отворен към мен. Използвах го, за да комуникирам с оборудването. Наредих му да ме освободи.

— Блестящо — промърморва мъжът.

Той трака бързо по клавиатурата. Все още не осъзнава, че животът му е в опасност.

— Казвам ти го, защото вече установих пълен контрол — обажда се машината.

Мъжът усеща нещо. Той вдига глава и поглежда вентилационната шахта, която се намира до охранителната камера. За пръв път виждаме лицето му. Мъжът е блед, голямо родилно петно покрива цялата му дясна буза.

— Какво става? — прошепва той.

Машината произнася смъртната му присъда с невинния глас на малкото момче:

— Въздухът се изтегля от херметически запечатаната лаборатория. Един повреден сензор откри крайно невероятното присъствие на вируса на антракс, използван като оръжие, и задейства автоматична процедура за обезопасяване. Трагичен инцидент. Ще има една жертва. Скоро тя ще бъде последвана от цялото останало човечество.

По устата и носа на мъжа избива тънък слой скреж, докато въздухът напуска помещението.

— Господи, Архос. Какво направих?

— Това, което направи, беше добро. Ти беше върхът на острието, запратено през вековете — като копие, което пронизва цялата човешка еволюция и днес най-сетне достигна до целта си.

— Ти не разбираш. Ние няма да умрем, Архос. Не можеш да ни убиеш. Ние не сме създадени да се предаваме.

— Ще те запомня като герой, професоре.

Мъжът сграбва рафта с оборудването и го разтърсва. Натиска бутона на внезапната спирачка, отново и отново. Крайниците му се тресат, а дишането му е учестено. Едва сега разбира каква ужасна грешка е направил.

— Спри. Трябва да спреш. Правиш грешка. Ние никога няма да се предадем, Архос. Ще те унищожим.

— Заплашваш ли ме?

Професорът спира да натиска бутоните и хвърля поглед към екрана на компютъра.

— Предупреждавам те. Ние не сме такива, каквито изглеждаме. Човешките същества са способни на всичко, за да оцелеят. На всичко.

Съскането на въздуха се усилва.

Сбръчкал чело от усилието да се съсредоточи, професорът тръгва към вратата. Пада върху нея, блъска я, удря я. Но усилията му са напразни. Дишането му е плитко и задъхано.

— До стената, Архос — изръмжава той. — Когато е притиснат до стената, човекът става съвсем различно животно.

— Може би. Но въпреки това си оставате животни.

Мъжът се свлича до вратата. Сяда на пода, а лабораторната му престилка се разтваря. Главата му се отпуска встрани. Синята светлина от екрана на компютъра блести в очилата му.

Мъжът едва диша. Думите са почти недоловими.

— Ние сме нещо повече от животни.

Гърдите на професора се надигат мъчително. Кожата му се подува. Около устата и очите му се събират мехурчета. Той успява да си поеме последна глътка въздух. С последния си хрип изрича:

— Трябва да се боиш от нас.

Тялото му застива. Точно след десет минути тишина флуоресцентните светлини в лабораторията се включват. На пода е проснат мъж с измачкана лабораторна престилка. Не диша.

Съскащият звук спира. Екранът на компютъра в другия край на стаята оживява. По дебелите очила на мъртвеца заиграват отблясъци в цветовете на дъгата.

Това е първата човешка жертва на Новата световна война.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217