Даниъл Уилсън
Робокалипсис (18)

1.
Акума

Всички неща са родени от Божия ум.

Такео Номура

Новата световна война +1 месец

Към Час нула по-голямата част от населението на света живееше в големите градове. Силно индустриализираните райони по целия свят пострадаха най-тежко от това събитие. Но в ярко изключение от правилото един предприемчив оцелял човек в Япония успя да превърне тази слабост в сила.

Голям брой промишлени роботи, охранителни камери и проследяващи устройства потвърждават истинността на следната история, която е разказана с големи подробности от Такео Номура на членовете на групата за самоотбрана „Адачи“. От самото начало на Новата световна война до самия й край господин Номура явно е в обкръжението на приятелски настроени роботи. В този документ свидетелствата на японски език са преведени.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Гледам образа от охранителната камера на монитора си. В ъгъла на екрана има надпис: „Токио, индустриална зона «Адачи»“.

Камерата е монтирана някъде високо и гледа надолу към опустялата улица. Тя е тясна, павирана и чиста. Покрай нея се редят малки, спретнати къщи. Всички имат огради — от бамбук, бетон или ковано желязо. Не се виждат предни дворове в истинския смисъл на думата, улицата няма бордюри и което е най-важно, няма никакво място за паркиране на автомобили. По средата на този тесен коридор се тътри една бежова кутия. Леко вибрира на паважа, докато се търкаля на паянтовите си пластмасови колелца, проектирани да се движат само във вътрешността на сградите. Повърхността на машината е покрита със следи от черни сажди. На капака е монтирана проста ръка, сгъната като крило, която направих от алуминиеви тръби. На фасадата на робота, точно под пропукания обектив на камерата, една кръгла лампичка свети в здравословно зелено. Наричам тази машина Юбин-кун.

Малката кутия е най-верният ми съюзник. Тя изпълни с готовност множество мисии за нашата кауза. Благодарение на мен съзнанието на Юбин-кун е чисто, за разлика от злите машини, които бродят из града — машините акума.

Юбин-кун достига едно кръстовище, отбелязано с избелял бял кръст. Методично се завърта на 90 градуса надясно. После продължава надолу по пресечката. Тъй като всеки момент ще излезе от кадър, аз вдигам очилата на челото си и присвивам очи към екрана. Върху работливата машина има нещо. Успявам да го различа: чиния. А върху чинията има консерва с царевична супа. Моята супа. Въздъхвам щастливо. След това натискам един бутон и образът на камерата се сменя.

Сега виждам цветна картина с висока резолюция, която показва отвън индустриална сграда, на чиято фасада пише: „Фабрика за електроника «Лилипут»“. Моята крепост.

Масивните циментови стени на моята крепост са нашарени от следи. Стъклата зад решетките на прозорците са натрошени и заменени с ленти от ламарина, заварени за стоманената конструкция. По-голямата част от фасадата се заема от голяма плъзгаща врата за товарене и разтоварване — като модерен еквивалент на крепостна порта.

Порталът е здраво затворен. Макар че светът навън изглежда спокоен, аз знам, че смъртта дебне в сивите сенки. Акума — злите машини — могат да бъдат навсякъде. Засега навън не се вижда никакво движение, само полегатите сенки, хвърляни от залязващото слънце. Те потъват в дупките, пробити в стените на моя замък, и се събират в калния ров, който огражда сградата от външната страна. Ровът е дълбок колкото човешки ръст и е твърде широк, за да бъде прескочен. Пълен е с киселинна вода и ръждиви парчета метал и отломки. Моят крепостен ров защитава моя замък от по-малките акума, които ни атакуват всеки ден. Иска да ни предпази. Но нито един крепостен ров не е толкова голям, че да ни предпази от по-големите акума.

В съседство с фабриката са руините на съборена жълта къща. Къщите вече не са безопасно място. В този град има твърде много акума. След като съзнанието им беше отровено, те решиха да унищожат милиони. Кротките хора бяха отведени под строй — и никога повече не се върнаха. Къщите, които останаха след тях, са направени от дърво и не са здрави.

Преди две седмици моят живот едва не завърши в тази жълта къща. Части от облицовката й все още стърчат от крепостния ров, а други са разхвърляни по тясната алея около фабриката. Това беше последната ми екскурзия. Не съм много ефективен в събирането.

Юбин-кун се показва в полезрението на камерата. Моят другар спира пред фабриката и чака. Изправям се и се протягам. Времето е студено и старите ми стави скърцат. След няколко секунди завъртам лоста, за да отворя стоманената плъзгаща врата. До краката ми изниква ивица от светлина, която се издига на около метър и половина разстояние. Промушвам се под вратата и излизам в този притихнал, опасен нов свят. Примигвам срещу слънцето, оправям очилата си и проверявам дали нещо не се движи по улицата. После хващам изкаляното парче шперплат, подпряно на стената на сградата. Бутвам го напред и то пада над рова. Юбин-кун се търкаля по него към мен, аз сграбчвам консервата със супа от чинията, отварям я и я изпивам на един дъх.

Машините в супермаркетите все още са с чисто съзнание. Не са попаднали под силата на черната магия, която властва над по-голямата част от града. Потупвам гладкия гръб на Юбин-кун, докато преминава под плъзгащата врата и влиза в тъмната сграда. Облизвам пръсти, навеждам се и издърпвам парчето шперплат. Другият му край пада в мръсната вода, преди да успея да го изтегля и отново да го подпра на стената. Когато приключвам, улицата изглежда точно както преди — единствената разлика е, че парчето шперплат, подпряно на сградата, е по-кално и мокро отпреди. Промушвам се обратно в сградата и завъртам лоста на плъзгащата врата, за да я затворя плътно.

Връщам се при монитора на камерата на работното ми място в центъра на празния етаж на фабриката. Масата е обляна със светлина от настолната ми лампа, но иначе в помещението е тъмно. На екрана не се променя нищо в продължение на около петнайсет минути. Гледам как дългите сенки стават още по-дълги. Слънцето продължава да се спуска към хоризонта и светлината му става безрадостно жълтеникава. Замърсяването на въздуха правеше залезите толкова красиви преди!

Усещам празното пространство около себе си. Много е самотно. Единствено работата ми помага да запазя разсъдъка си. Знам, че един ден ще открия противоотровата. Ще събудя Микико и ще й подаря чисто съзнание. Облечена във вишневата си рокля, тя лежи заспала върху куп картони, забулена в безформения мрак на етажа. Пръстите й са сплетени на корема. Както винаги очите й изглеждат така, сякаш всеки миг могат да се отворят. Радвам се, че не го правят наистина. Ако очите й се отворят точно сега, тя ще ме убие — методично и без никакво колебание.

Всички неща са родени от Божия ум. Но през последния месец Божият ум е полудял. Акума няма да търпят съществуването ми още дълго. Включвам лампичката, монтирана на увеличителното ми стъкло. Протягам го на стойката му, за да насоча лещата към едно парче събрана отвън машинария, която съм сложил на работното си място. Интересно и сложно парче — непознат артефакт, който не е създаден от човешки ръце. Слагам си маската за заваряване и завъртам едно копче, за да включа оксижена. Заемам се да извършвам малки, прецизни движения с пламъка от него. Ще разбера всички уроци, на които може да ме научи моят враг.

 

 

Атаката идва изведнъж. Забелязвам нещо с периферното си зрение. На екрана с картината от охранителните камери виждам робот албинос на две колела, с човешко тяло и глава като каска, който се носи по средата на улицата. Леко модифициран робот бавачка отпреди войната. Тази акума е следвана от половин дузина набити роботи на четири колела с твърди черни антени, които вибрират, докато се носят на скорост по почистения асфалт: полицейски роботи сапьори. След тях минава синя машина с форма на контейнер за боклук, която се движи на две колела. Отгоре е монтирана масивна ръка, свита на кълбо като змия. Това е някакъв нов хибрид. На улицата пред моята фабрика се събира цяла тълпа от разнообразни роботи. Повечето са на колела, но има някои на два или четири крака. Почти всички са домашни помощници, които не са били проектирани за бойни действия. Но най-лошото предстои.

Картината от камерата потреперва, когато в нея влиза колона от тъмночервен метал. Осъзнавам, че е ръка, когато забелязвам яркожълтата лапа, висяща от единия й край. Лапата рязко се отваря и затваря, като вибрира от усилието да се придвижва. Някога тази машина е била транспортьор за дървесни трупи, но вече е толкова модифицирана, че почти не може да се разпознае. Върху нея е монтирано нещо като глава, увенчана с прожектори и две антени, подобни на рога. От лапата бликва огнен стълб и облизва стената на моя замък. Камерата ожесточено се разтърсва и картината изчезва.

В моя замък е тихо с изключение на шума от оксижена, който прилича на разкъсване на хартия. Неясните силуети на фабричните роботи се крият в мрака, а подвижните им крайници са застинали в различни пози, сякаш са някакви скулптури от старо желязо. Единственият признак, че са приятелски настроени, са десетките лампички, които са перфорирали тъмнината със спокойния си зеленикав блясък. Фабричните роботи не помръдват, но са будни. Нещо разтърсва стената отвън. Не се страхувам. Металните подпорни греди на покрива се огъват под някаква гигантска тежест.

Тряс!

Едно парче от тавана изчезва и в полумрака се протяга лъч гаснеща слънчева светлина. Изпускам оксижена си. Той издрънчава на пода и ехото отеква в помещението, подобно на пещера. Вдигам маската за заваряване на потното си чело и поглеждам нагоре.

— Знаех си, че ще дойдете отново, акума — казвам аз. — В отбрана!

Десетки крайници на фабрични роботи мигновено оживяват около мен. Всеки от тях е по-висок от човешки ръст и е изработен от масивен мръсен метал, проектиран да оцелее цели десетилетия във фабриката. Някога те се трудеха, за да произвеждат дреболии за хората. Аз прочистих съзнанието им от отровата и сега те служат на една по-велика кауза. Тези машини се превърнаха в мои верни войници. Моите сенши. Защо съзнанието на Микико не беше също толкова просто?

Моят главен сенши оживява над главата ми. Представлява десеттонен кран, окичен с хидравлични тръби. Машината със стържене се раздвижва и набира инерция. В помещението отеква още един могъщ пукот. Заставам до Микико и чакам акума да се покаже. Без да се замислям, хващам безжизнените й ръце в своите. Хиляди тонове метал навсякъде около мен бързат да заемат защитни позиции.

Ако искаме да оцелеем, трябва да го направим заедно.

Боядисана в жълто метална лапа с трясък пробива тавана и стената и в помещението нахлува гаснещата слънчева светлина. Друга лапа се протяга навътре и разширява пукнатината в широка дупка с формата на буквата „V“. Машината вкарва боядисаното си в червено лице в отвора. Прожекторите, монтирани на главата й, осветяват металните стружки, които танцуват във въздуха. Гигантската акума откъсва назад стената на фабриката и тя се стоварва върху крепостния ров. През отвора виждам стотици по-малки роботи, които се събират от другата му страна.

Пускам ръцете на Микико и се подготвям за битка. Докато гигантската акума си пробива път през разрушената стена, един от моите червени фабрични роботи е съборен настрани. Горкият сенши се опитва да се изправи, но акума го блъсва назад, като строшава лакътя му и запраща 500-килограмовия му корпус право към мен. Разбитото метално тяло започва да се търкаля по пода на фабриката като скала, откъсната от лавина. Обръщам се. Чувам зад гърба си как той спира само на метър-два от работното ми място. Последват го дрънчащи звуци, които ми подсказват, че останалите роботи вече бързат да заемат мястото му в отбраната. Коленете ми изпукват, когато се навеждам да вдигна оксижена си. Спускам маската на лицето си и виждам как дъхът ми се кондензира от вътрешната страна на тъмното стъкло. С куцукане се отправям към падналия сенши.

Наоколо се разнася шум, подобен на рева на водопад. От юмрука на чудовищната акума върху мен се изливат пламъци, но аз не ги усещам. Един съобразителен сенши е сграбчил пожълтяло парче плексиглас и го държи вдигнато над мен, за да спира пламъците. Импровизираният щит се разтапя от горещината им, но аз вече съм се заел да поправя строшената става.

— Бъди смел, сенши — прошепвам, докато огъвам счупеното парче към себе си и здраво го държа на мястото му, за да го заваря.

Акума преминава през отвора в стената на фабриката и замахва към мен с една от масивните си ръце. Някъде над главата ми спирачките на крана просъскват, докато се намества на позиция. Мощната му жълта ръка сграбчва акума за китката. Докато двата гиганта се борят, през отвора в стената нахлува разпокъсана вълна от вражески роботи. Онези, които имат хуманоидна горна половина, носят огнестрелни оръжия.

Моите сенши се събират пред отвора. Няколко остават до мен, за да ме предпазват с масивните си ръце, докато довършвам ремонта на повредения им другар. Съсредоточен върху тази задача, нямам желание да обръщам внимание на битката. Веднъж се чува стрелба и по асфалта на няколко метра от мен изскачат искри. Друг път един от моите защитници премества ръката си точно колкото трябва, за да спре някаква отломка, която лети към мен. Прекъсвам за момент, за да проверя дали ръката му не е повредена от удара, но нищо му няма. Най-сетне повреденият ми страж е поправен.

— Сенши — заповядвам му аз. — В отбрана, веднага.

Ръката на робота се изправя и се включва в битката. От една прекъсната тръба на стената бълват облаци пара. Зелените светлинки на моите бранители пронизват сумрака заедно с мътните отблясъци на оксижените, огънчетата от изстрелите и пламъците от горящите отломки на разрушените машини. Върху нас се сипят искри, докато гигантската акума и моят главен сенши водят колосалната си битка под самия таван на фабриката.

Има още много работа. Всеки от нас играе своята роля. Моите сенши са направени от здрав метал, солидни отвсякъде, но хидравличните им маркучи, колелата и камерите им са уязвими. Стисвам оксижена, намирам следващия паднал войник и се заемам да го поправя. Докато работя, температурата в помещението се повишава от самата кинетична енергия на тоновете метал, които се блъскат един в друг.

В този момент се разнася оглушително стържене, последвано от разтърсващ трясък. Тонове стомана се стоварват на земята. Моят кран е откъснал ръката на гигантската акума. Останалите сенши са се събрали около основата й и я разкъсват парче по парче. Скоро веригите й са прекъснати и машината вече не може да се помръдне. Тя се стоварва на пода и в цялото помещение се разхвърчават отломки. Моторите й реват, докато се опитва да се освободи. Но кранът се протяга надолу, притиска лапата си върху великанската глава и я смачква в цимента.

Подът на фабриката ми вече е покрит с машинно масло, метални отломки и парчета натрошена пластмаса. По-малките роботи, които влязоха вътре на краката или на колелата си, са натрошени на парчета от многобройните сенши. Пожънали победата, моите защитници се отдръпват назад и отново образуват защитен кръг около мен. Във фабриката пак настъпва тишина.

Микико спи на леглото си от картон. Слънцето е изчезнало. Вече е тъмно и единствената светлина идва от прожекторите, прикрепени на главата на победената акума. Моите сенши стоят на пост, очертани от силната светлина. Проскърцва метал. Ръката на крана потреперва от усилие, протегната надолу от тавана като дънер от метал, докато мачка лицето на акума в пода.

И тогава тя проговаря:

— Моля те, Номура-сан.

Машината говори с гласа на малко момче, което е видяло твърде много. Гласът на моя враг. Забелязвам, че главата й вече е деформирана от невероятния натиск на ръката на крана. Дебелите хидравлични тръби, които стърчат от главния сенши, пулсират от напрежение.

— Ти си отровител, акума — отговарям аз. — Убиец.

Гласът на малкото момче остава същият, спокоен и овладян:

— Ние не сме врагове.

Кръстосвам ръце на гърдите си и изръмжавам.

— Помисли малко — настоява машината. — Ако исках да унищожа живота, нямаше ли да задействам неутронни бомби? Да отровя водата и въздуха? Бих могъл да унищожа вашия свят за броени дни. Но това не е вашият свят. Това е нашият свят.

— С изключение на факта, че ти не искаш да го споделяш с нас.

— Точно обратното, господин Номура. Ти имаш дарба, която ще послужи добре и на двата ни рода. Отиди в най-близкия трудов лагер. Аз ще се погрижа за теб. Ще спася скъпоценната ти Микико.

— Как?

— Като прекъсна всякакъв контакт с нейното съзнание. Аз ще я освободя.

— Съзнание? Микико е сложна, но тя не може да разсъждава като човешко същество.

— Напротив. Аз дадох съзнание на някои избрани хуманоидни роботи.

— За да ги превърнеш в роби.

— Не, за да ги освободя. Един ден те ще бъдат моите посланици до човечеството.

— Но не днес?

— Не днес. Но ако напуснеш тази фабрика, аз ще се откъсна от нея и ще ви пусна да си тръгнете.

Мислите ми препускат. Микико е получила голям дар от това чудовище. Може би всички роботи, подобни на хората, са получили същия дар. Но нито една от машините не може да бъде свободна, докато тази акума е жива. Пристъпвам към главата на машината, голяма колкото работното ми бюро, и я поглеждам отблизо.

— Не, ти няма да ми дадеш Микико — казвам аз. — Сам ще си я взема от теб.

— Почакай… — казва акума.

Побутвам очилата си на върха на носа и приклякам. Точно под главата й е откъснато едно нащърбено парче метал. Натиквам ръката си в гърлото на акума чак до рамото си, като притискам бузата си в металната й броня, която е още топла. После започвам да дърпам нещо дълбоко вътре в нея, докато накрая то се скъсва.

— Заедно можем да…

Гласът замлъква. Когато изтеглям ръката си, в нея е останало парче полирана машинария.

— Интересно — промърморвам на себе си, докато разглеждам новата си придобивка.

Юбин-кун се приближава до мен. Спира и чака. Оставям парчето метал на гърба му и отново заставам на колене, за да бръкна в умиращата акума.

— Вижте само колко много нови неща — казвам аз. — Пригответе се за усъвършенстване, приятели. Само небесата знаят какво още ще намерим вътре.

С помощта на стотици свои приятели машини господин Номура успява да отблъсне Архос и да защити своята фабрика. С времето тази крепост привлича бежанци от цяла Япония. Границите й се разширяват, докато обхващат цялата индустриална зона „Адачи“ и нови територии извън нея благодарение на координираната й отбрана. Отзвукът от съществуването на новосъздадената империя на господин Номура скоро ще достигне целия свят, чак до Големите равнини на Оклахома.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217