Даниъл Уилсън
Робокалипсис (12)

3.
Магистрала 70

Лора, баща ти е. Стават страшни неща, не мога да говоря. Чакай ме на автомобилната писта „Индианаполис“. Трябва да тръгвам.

Марсело Перес

 

Час нула

Докладът включва разговори, подслушани в лагер за принудителен труд, записи от крайпътни охранителни камери и емоционалния разказ на бивша сенаторка пред нейните другари в затвора. Лора Перес, майката на Матилда и Полан Перес, не е имала никаква представа за ключовата роля, която ще изиграе нейното семейство в предстоящия конфликт — нито пък за това, че след три години нейната дъщеря ще спаси както моя живот, така и живота на бойните ми другари.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217

 

Побързай, Нолан — подвиква Матилда, стиснала една карта, и се вмъква в топлата кола.

Седемгодишният Нолан е застанал на банкета, а дребният му силует е очертан на настилката от лъчите на зората. Той се поклаща и с всички сили се съсредоточава върху задачата да се изпишка. Най-сетне от една локвичка в праха се издига мъгла. Утрото е влажно и студено на пустото шосе с две платна в щата Охайо. На километри наоколо се простират мълчаливи възвишения. Древната ми кола се дави и изпраща облаци от въглероден окис над пътната настилка, покрита с роса. Някъде далеч изпищява хищна птица.

— Видя ли, мамо? Казах ти, че не биваше да му даваме да пие ябълковия сок.

— Матилда, дръж се добре с брат си. Няма да имаш друг.

Това е характерна майчинска реплика и аз сигурно съм я казвала хиляда пъти. Но тази сутрин откривам, че се наслаждавам на нормалността на момента. Когато сме заобиколени от необикновеното, търсим обикновеното.

Нолан приключва. Но вместо да седне отзад, той се покатерва на предната седалка, право в скута на сестра си. Матилда завърта очи към небето, но не казва нищо. Брат й не е много тежък, а е изплашен. И тя го знае.

— Вдигнали ципа, приятелче? — питам по навик.

После изведнъж си спомням къде се намирам и какво се случва или ще се случи съвсем скоро. Може би. Очите ми се стрелват към огледалото за обратно виждане. Все още няма нищо.

— Хайде да тръгваме, мамо — казва Матилда.

Тя отваря картата и я поглежда съсредоточено като някаква миниатюрна версия на възрастен човек.

— Имаме още близо осемстотин километра.

— Искам да видя дядо — хленчи Нолан.

— Добре, добре — казвам аз. — Потегляме. Повече няма да спираме за тоалетна. Няма да спираме, докато не стигнем до къщата на дядо.

Натискам газта. Колата се люшва напред, натоварена с контейнери с вода, кутии с храна, два куфара с анимационни герои и принадлежности за къмпинг. Под седалката имам пистолет „Глок-17“ в черен пластмасов калъф с облицовка от сива пластмасова пяна. Никой никога не е стрелял с него.

През последната година светът се промени. Технологията ни започна да полудява. Имаше инциденти. Те се натрупваха — бавно, но несъмнено. Транспортните ни средства, комуникациите, националната отбрана. На колкото повече инциденти ставах свидетел, толкова по-кух ми се струваше целият свят — сякаш всеки момент ще се разпадне и ще се срине.

А след това дъщеря ми разказа една история. Матилда ми разказа за „Живо бебе“ и завърши с думите, които нямаше как, нямаше откъде да знае: Закон за защита от роботите.

И когато го каза, аз я погледнах в очите и разбрах всичко.

Сега бягам. Бягам, за да спася живота на децата си. Технически погледнато, това е извънредна ваканция. Лично време. Днес има заседание на Сената. Може би съм полудяла. Надявам се да е така. Защото вярвам, че в нашата технология се крие нещо. Нещо зло.

Днес е Денят на благодарността.

 

 

Вътре в старата кола е шумно. По-шумно, отколкото във всяка друга кола, която някога съм карала. Не мога да повярвам, че децата заспаха. Чувам как гумите дъвчат настилката на шосето. Грубите вибрации се предават директно през волана в ръцете ми. Когато натискам спирачката с крак, тя премества една накладка, която прилага триене върху колелата. Дори копчетата и бутоните, които стърчат от таблото, са солидни и механични. Единственото ценно нещо в тази кола е сателитното радио. Елегантно и модерно, то бълва поп музика, която успява да ме държи будна и да ме разсейва от шума на пътя.

Не съм свикнала да върша работата вместо технологичните устройства. Бутоните, които натискам обикновено, нямат нужда от моята сила, а само от намерението ми. От бутоните се иска да бъдат слуги, които очакват да предадат човешката команда на машината. Вместо това тази шумна, глупава купчина стомана, която управлявам, настоява стриктно да обръщам внимание на всеки завой и да поддържам ръцете и краката си в готовност във всеки момент. Колата не поема никаква отговорност за шофирането. Оставя целия контрол на мен. Което изобщо не ми харесва. Не искам да упражнявам контрол. Просто искам да пристигна там, закъдето съм тръгнала.

Но това е единствената кола без чип за транспортна комуникация, която успях да намеря. Правителството направи ЧТК задължителни преди повече от десет години, както бяха направили по-рано с предпазните колани, въздушните възглавници и нивата на вредните емисии. По този начин колите могат да си говорят помежду си. Могат да измислят заедно как да избегнат или да намалят до минимум щетите броени милисекунди преди сблъсъка помежду си. Отначало имаше проблеми. Една автомобилна компания върна за ремонт няколко милиона коли, защото чиповете им твърдяха, че се намират на метър и половина по-напред от мястото, където в действителност бяха в момента. Което караше останалите коли да завиват без нужда — и понякога да се блъскат в дърветата край пътя. Но в дългосрочен план чиповете са спасили стотици хиляди човешки живота.

Новите коли се произвеждат с вградени ЧТК, а на старите е задължително да се монтират такива. Някои коли като тази например бяха пенсионирани — защото бяха толкова примитивни, че дори не можеше да им се направи такъв монтаж.

Повечето хора смятат, че само идиот би карал толкова стара кола, особено с деца. Опитвам се да не обръщам внимание на тази мисъл, докато се концентрирам върху пътя и си представям как са шофирали хората едно време. Докато карам, постепенно ме обзема някакво усещане за безпокойство, което се настанява на възел по средата на гърба ми. Чувствам се напрегната, чакам. Но какво? Нещо се е променило. Нещо е различно отпреди и това ме плаши.

Не мога да определя какво е то. Шосето е пусто. От двете страни на прашните две платна има хилави храсти. Децата ми спят. Колата звучи по същия начин както досега.

Радиото. Вече съм чувала тази песен. Пуснаха я преди около двайсет минути. Стискам волана, гледам право напред и карам. Със следващата песен е същото. Както и с по-следващата. След петнайсет минути отново пускат първата песен. Сателитното радио превърта последния четвърт час музика в безкраен цикъл. Изключвам го, без да поглеждам към него. Тишина.

Съвпадение. Сигурна съм, че това е просто съвпадение. След още няколко часа ще стигнем до къщата на баща ми в провинцията. Той живее на трийсетина километра от Мейкън. И мрази техниката. Никога не е притежавал нито мобилен телефон, нито кола, произведена през последните двайсет години. Има радиостанции, много радиостанции и това е всичко. Сглобява ги сам от конструктори. Мястото, където съм отраснала, е отворено във всички посоки, пусто и безопасно.

Мобилният ми телефон звъни. Измъквам го от дамската си чанта и поглеждам номера, изписан на дисплея. Като говорим за вълка… Обажда се баща ми.

— Татко?

— Лора, баща ти е. Стават страшни неща, не мога да говоря. Чакай ме на автомобилната писта „Индианаполис“. Трябва да тръгвам.

И връзката прекъсва. Какво?!

— Дядо ли беше? — пита Матилда, като се прозява.

— Да.

— Какво каза?

— Има промяна в плана. Иска да се срещнем на друго място.

— Къде?

— В Индианаполис.

— Защо?

— Не знам, мило.

Нещо проблясва в огледалото за обратно виждане. За пръв път от много време насам на шосето има и друго превозно средство. Изпитвам облекчение. Има още хора. В останалата част от света все още всичко е наред. Всичко е както трябва. Превозното средство е пикап. Хората в провинцията често карат пикапи.

Но когато пикапът ускорява и се приближава, започвам да изпитвам страх. Матилда забелязва бледото ми лице и притесненото ми намръщено лице. Усеща моя страх.

— Къде сме? — пита ме тя.

— Вече не остава много — отговарям аз, като наблюдавам огледалото за обратно виждане.

— Кой е зад нас?

Матилда се изправя на седалката и се обръща, за да погледне.

— Седи мирно, Матилда. Стегни си колана.

Кафявият пикап, нов модел, бързо нараства в огледалото за обратно виждане. Движи се плавно, но с прекалено висока скорост.

— Защо се приближава толкова бързо? — пита Матилда.

— Мамо? — обажда се Нолан, като търка очи.

— Тихо и двамата. Трябва да се съсредоточа.

В гърлото ми се надига страх. Взирам се в огледалото за обратно виждане. Натискам газта до ламарината, но кафявият пикап вече направо лети. Сякаш поглъща шосето. Не мога да откъсна очи от огледалото.

— Мамо! — възкликва Матилда.

Очите ми се стрелват обратно към мястото, където трябва да е шосето напред, и аз завъртам волана, за да се справя с един завой. Нолан и Матилда здраво се прегръщат. Успявам да подчиня колата и се връщам в правилното платно. Но после, точно докато излизаме от завоя на една дълга права, виждам друга кола в насрещното платно. Колата е черна и нова и вече няма къде да бягаме.

— Върни се на задната седалка, Нолан — казвам аз. — Сложи си колана. Матилда, помогни му.

Матилда се заема да избута малкия си брат от скута си и да го премести на задната седалка. Нолан ме гледа като зашеметен. Очите му се наливат със сълзи. Той подсмърча и протяга ръце към мен.

— Всичко е наред, миличко. Остави сестра си да ти помогне. Всичко ще бъде наред.

Не спирам да говоря успокояващо на детето, докато се концентрирам върху пътя. Очите ми прескачат между черната кола отпред и кафявия пикап отзад. И двете бързо се приближават към нас.

— Добре, мамо, сложихме коланите — докладва Матилда от задната седалка.

Истински малък войник. Преди да почине, майка ми често казваше, че Матилда е стара душа. Каза, че това се виждало в очите й. В красивите й зелени очи се виждала мъдростта от предишен живот. Задържам дъха си и стискам волана. Предният капак на кафявия пикап изпълва цялото огледало за обратно виждане, после изведнъж изчезва. Хвърлям поглед наляво с широко отворени очи и виждам как кафявият пикап се разтърсва, докато рязко преминава в насрещното платно. Една жена отвръща на погледа ми през прозореца на мястото до шофьора. Лицето й е изкривено от ужас. По бузите й се стичат сълзи, устата й е отворена и аз осъзнавам, че тя крещи и удря с юмруци… А после изчезва, унищожена от челния сблъсък с черната кола. Като материя и антиматерия. Все едно взаимно са се изличили от физическата вселена.

Единствено ужасното механично стържене на метал, който се сблъсква с метал, отеква в ушите ми. Виждам в огледалото как тъмната купчина метал се търкаля встрани от шосето, като изхвърля дим и отломки след себе си.

И изчезва. Може би изобщо не се е случило. Може би съм си го въобразила.

Намалявам скоростта и отбивам встрани от пътя. Притискам челото си в хладната пластмаса на волана. Затварям очи и се опитвам да дишам, но ушите ми звънят, а лицето на онази жена сякаш е отпечатано от вътрешната страна на клепачите ми. Ръцете ми треперят и аз ги пъхам под бедрата си, за да се стегна. От задната седалка заваляват въпроси, но аз не мога да им отговоря.

— Добре ли е тази жена, мамо?

— Защо колите направиха така?

— Ами ако дойдат още коли?

Минават няколко минути. Въздухът болезнено влиза и излиза от стегнатата ми диафрагма. Сподавям хлиповете и емоциите си, за да не изплаша децата.

— Всичко ще бъде наред — казвам накрая. — Всичко ще бъде наред, деца.

Но гласът ми прозвучава фалшиво дори в собствените ми уши.

 

 

След десет минути се натъквам на първата катастрофа по пътя.

От изкривената купчина метал бълва дим, все едно през строшените прозорци се вие някаква черна змия, за да избяга на открито. Колата е обърната настрани до пътя. Мантинелата е изкривена на мястото, където колата се е блъснала в нея при катастрофата. От задния й край се издигат пламъци.

А после забелязвам движение — човешко движение. За миг си представям как настъпвам газта и профучавам покрай мястото на катастрофата. Но не съм такъв човек. Поне все още не съм. Явно хората не се променят толкова бързо — дори по време на апокалипсиса. Отбивам от пътя на няколко метра от смачканата кола. Автомобилът е бял, с четири врати и регистрационни номера от щата Охайо.

— Стойте в колата, деца.

Предният капак на катастрофиралата кола е смачкан като салфетка. Бронята е паднала на земята, счупена надве и покрита с кал. Виждат се разбърканите части на двигателя, а гумите на колата сочат в различни посоки. Неволно ахвам, когато забелязвам, че единият край на счупената мантинела е пробил навътре вратата на колата на мястото до шофьора.

— Ехо? — подвиквам и надничам през прозореца на шофьорското място. — Имате ли нужда от помощ?

Вратата със скърцане се отваря и млад възпълен мъж пада на банкета. Той пропълзява на четири крака, а по лицето му се стича кръв. Кашля неудържимо. Приклякам и му помагам да се отдалечи от колата, като усещам как чакълът по банкета разранява коленете ми през чорапогащника.

Насилвам се да погледна в колата. По волана има кръв, а мантинелата абсурдно стърчи през прозореца на пътника до шофьора, но вътре няма никой друг. Слава богу, никой не е бил нанизан на шиш.

Косата ми влиза в лицето, докато издърпвам младия дебелак по-далеч. Косата ми подскача с всяко вдишване и издишване. Отначало младият мъж ми помага. Но след няколко крачки се свлича по корем. Спира да кашля. Поглеждам назад към колата и забелязвам следа от блестящи капки по настилката. На предната седалка се е събрала локва от тъмна течност.

Бутам мъжа, за да го преобърна по гръб. Главата му отпуснато се завърта. Сините му очи са отворени. Виждам черни сажди по устата му, но той не диша. Поглеждам надолу и веднага извръщам поглед. Едно голямо парче плът отстрани на тялото му е откъснато от мантинелата. Нащърбената дупка зее като урок по анатомия. Известно време чувам само шума на пламъците от вятъра. Какво мога да направя? Хрумва ми само едно: да се преместя, така че тялото ми да закрива мъртвия мъж от погледа на децата ми.

В този момент звъни мобилен телефон. Чува се от джоба на ризата на мъжа. С окървавени пръсти напипвам телефона. И когато го изваждам и го притискам към ухото си, чувам нещо, което смачква и последната искрица на надеждата, която тлееше дълбоко в мен.

— Кевин — казва телефонът. — Баща ти е. Стават страшни неща. Не мога да говоря. Чакай ме на автомобилната писта „Индианаполис“. Трябва да тръгвам.

С изключение на името е съвсем същото съобщение. Още един инцидент. Нещата се натрупват.

Хвърлям телефона на гърдите на мъртвеца и се изправям. Връщам се в старата си кола и стискам волана, докато ръцете ми не спират да треперят. Не си спомням дали съм видяла или чула нещо друго през следващите няколко минути. След това включвам на скорост.

— Отиваме в къщата на дядо, деца.

— Ами Индианаполис? — пита Матилда.

— Не мисли за него.

— Но дядо каза…

— Това не беше дядо ти. Не знам кой беше. Но ние отиваме при дядо.

— Добре ли е онзи мъж? — пита Нолан.

Матилда отговаря вместо мен.

— Не — казва тя. — Онзи мъж е мъртъв, Нолан.

Не й се скарвам. Не разполагам с този лукс.

 

 

Вече е тъмно, когато гумите на колата ни изхрущяват по износения чакъл на алеята пред къщата на татко. Най-сетне, слава богу, старата кола се задавя и спира. Изтощена, оставям двигателя да угасне. Тишината, която следва, е като вакуум.

— Добре дошли у дома — прошепвам аз.

Нолан е заспал в скута на Матилда, отпуснал глава на кокалестото й рамо. Очите на дъщеря ми обаче са отворени, а лицето й е напрегнато. Изглежда силна — като яростен ангел под разбърканата си тъмна коса. Очите й сканират двора на къщата по начин, който ме тревожи.

Едва тогава и аз започвам да регистрирам подробностите. По моравата има следи от гуми. Външната врата с мрежа против насекоми зее отворена и сякаш удря шамари на къщата, докато се люлее от вятъра. Колите ги няма в гаража. В къщата не свети. Част от дървената ограда е съборена. И тогава входната врата на къщата започва да се отваря. От другата страна се вижда само мрак. Протягам се и хващам малката ръка на Матилда.

— Бъди смела, миличка — казвам аз.

Матилда се подчинява. Захапва страха между зъбите си и го стиска толкова здраво, че да не може да помръдне. Стиска ръката ми и здраво прегръща дребното тяло на Нолан с другата си ръка. Когато разбитата дървена врата се отваря със скърцане, Матилда не извръща поглед, не затваря очи и дори не мигва. Знам, че детето ще бъде смело.

Независимо какво ще излезе от тази врата.

Лора Перес и семейството й изчезват безследно и минава почти цяла година, преди да се появят отново. Това се случва при регистрацията им в списъка на затворниците в лагера за принудителен труд в Скарсдейл, недалеч от Ню Йорк.

Кормак Уолъс ВОЕ#АГХ217