Метаданни
Данни
- Серия
- Робокалипсис (1)
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Robopocalypse, 2011 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Богдан Русев, 2011 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
- Оценка
- 5,3 (× 3гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране, разпознаване и начална корекция
- NomaD(2021 г.)
- Допълнителна корекция
- sir_Ivanhoe(2021 г.)
Издание:
Автор: Даниъл Уилсън
Заглавие: Робокалипсис
Преводач: Богдан Русев
Година на превод: 2011
Език, от който е преведено: английски
Издание: първо
Издател: Издателство „Обсидиан“
Град на издателя: София
Година на издаване: 2011
Тип: роман (не е указано)
Националност: американска
Печатница: „Мултипринт“ ООД — Костинброд
Редактор: Кристин Василева
Технически редактор: Людмил Томов
Художник: Giiman courtesy of TurboSquid.com (снимка)
Коректор: Симона Христова
ISBN: 978-954-769-275-6
Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/9318
История
- —Добавяне
2.
Разрушение
Разрушението е част от строителните работи.
Час нула
Последващото описание на настъпването на Час нула е предадено от Маркъс Джонсън, затворен в лагера за принудителен труд #7040 в Стейтън Айланд.
Мина доста време, преди роботите да ме хванат. Дори сега не мога да ви кажа точно колко. Няма как да знам. Но знам, че всичко започна в Харлем. В деня преди Деня на благодарността.
Навън е студено, но на мен ми е топло в хола на моя апартамент на деветия етаж. Гледам новините с чаша студен чай, настанен в любимото си кресло. Аз работя в строителството, така че ми е адски приятно да се отпусна през допълнителния почивен ден. Жена ми Доун е в кухнята. Чувам как потраква с тенджерите и тиганите. Приятен шум. Семействата и на двама ни живеят на километри от тук, в Джърси, и за пръв път са решили да ни дойдат на гости за празника. Страхотно е да си останеш у дома, вместо да пътуваш нанякъде като всички останали в държавата.
Все още не го знам, но това е последният ми ден у дома. А нашите роднини изобщо няма да успеят да стигнат.
Водещата на новините по телевизията притиска показалец към ухото си, а после устата й се отваря в изплашено „О“. Целият й професионален самоконтрол изчезва за миг, все едно е свалила от себе си тежък колан с инструменти. Сега просто гледа право в мен, а очите й са разширени от ужас. Не, чакайте. Всъщност гледа през мен, отвъд камерата — в нашето бъдеще.
Това мимолетно изражение на болка и ужас на нейното лице ще останат с мен много дълго време. Дори не знам какво точно е чула. Една секунда по-късно телевизионният сигнал прекъсва. Още една секунда по-късно спира електричеството. Навън се чуват сирени.
Поглеждам през прозореца и виждам стотици хора, които се изсипват на Сто трийсет и пета улица. Говорят помежду си и размахват мобилните си телефони, които явно не работят. Струва ми се странно, че много от тях гледат към небето. Но аз мисля, че там горе няма нищо. По-добре да се огледат около себе си. Не мога да определя точно защо, но ме е страх за тези хора. Струват ми се твърде малки там долу. Някаква част от мен иска да им извика: махнете се от там. Скрийте се.
Нещо идва. Но какво?
Една кола с висока скорост прескача бордюра и тогава започват писъците. Доун влиза от кухнята, като бърше ръцете си в кърпа и ме гледа въпросително. Аз свивам рамене. Не ми хрумват никакви думи. Опитвам се да я спра да не идва до прозореца, но тя ме избутва. Навежда се над облегалката на дивана и поглежда навън.
Един бог знае какво вижда там долу. Аз решавам да не гледам. Но все пак чувам хаоса. Писъците. Експлозиите. Двигателите. Няколко пъти чувам и изстрели. Хората от блока изпълват коридора между апартаментите. Спорят помежду си.
Останала без дъх, Доун започва да коментира от прозореца:
— Колите, Маркъс. Колите убиват хората, а в тях няма никого и… божичко… Бягай. Не. Моля те.
Тя мърмори полугласно, отчасти на мен и отчасти на себе си. Казва, че колите с вградени системи за интелигентност са оживели. Както и мотрисите на метрото, корабите и самолетите: всички са на автопилот и убиват хора. Хиляди хора.
Доун изведнъж се хвърля настрани от прозореца. Целият хол се разтърсва. Въздухът се разцепва от пронизителен вой, който бързо отминава. Проблясва светлина и отвън прогърмява оглушителен шум. От кухненския плот се посипват чинии. От стените падат картини и се натрошават. Не се чуват никакви аларми на коли.
Освен че е моето момиче, Доун е началник на моята строителна бригада и е здрава като живачен гвоздей. Но сега седи, обгърнала коленете си с дългите си ръце, а по безизразното й лице се стичат сълзи. Пътнически самолет с 80 души на борда току-що е пикирал над нашия блок и се е забил в жилищните сгради на километър и половина надолу по улицата, недалеч от Сентръл Парк. Сега пламъците от пожара хвърлят мътни червени отблясъци по стените на нашия хол. Навън във въздуха се кълби черен дим.
Хората вече не обсъждат помежду си какво става на улицата. Друг голям взрив няма. Истинско чудо е, че над града не се изсипва дъжд от самолети, като се има предвид колко много от тях сигурно дебнат в небето. Телефоните не работят. Няма ток. По радиото се чува само статично електричество. Никой не ни казва какво да правим.
Напълвам с вода ваната, умивалниците и всички съдове, които успявам да намеря. Откачам електрическите уреди от контактите. Облепям прозорците с алуминиево фолио за печене и тиксо и спускам щорите.
Доун обелва едно ъгълче от фолиото, за да погледне навън. Часовете бавно минават, а тя остава залепнала на дивана като гъба. Един червен лъч от залязващото слънце осветява лешниковите й очи. Тя гледа право в ада, а аз не съм достатъчно смел, за да застана до нея.
Вместо това решавам да проверя какво става в коридора; по-рано от там се чуваха гласове. Излизам навън и първото нещо, което виждам, е как съседката госпожа Хендерсън влиза в отворената шахта на асансьора. Става бързо и безшумно. Не мога да повярвам. Няма дори писък. Просто в един миг възрастната жена е там, а в следващия вече я няма. Това сигурно е някакъв номер или някаква шега, или недоразумение.
Изтичвам до асансьора, подпирам се с две ръце и се навеждам, за да проверя дали наистина съм видял това, което видях току-що. После се превивам надве и повръщам на бежовия мокет в коридора. От очите ми се стичат сълзи. Избърсвам устата си с ръкав и здраво стискам очи.
Всичко това не изглежда реално. Колите, самолетите и асансьорите не убиват хора; те са просто машини. Но на една малка, по-мъдра част от мен изобщо не й пука дали ставащото е реално или не. Тя просто реагира. Отчупвам един абажур от осветлението по стените на коридора и внимателно го оставям пред зейналата дупка, където би трябвало да са вратите на асансьора. Малко предупреждение за следващия човек. Малък спомен за госпожа Хендерсън.
На етажа има шест апартамента. Почуквам на всички врати — никой не отговаря. Оставам тихо в коридора в продължение на петнайсет минути. Не се чуват никакви гласове, никакво движение. Сградата е изоставена от всички освен от Доун и мен.
На следващата сутрин седя в креслото и се преструвам, че спя, но всъщност обмислям дали да претърся апартамента на госпожа Хендерсън за някакви консервирани храни, когато Доун излиза от шока и най-сетне започва да говори с мен. Светлината на утрото очертава два правоъгълника на стените, където тиксото държи алуминиевото фолио върху прозорците. От едно прегънато ъгълче в стаята прониква блестящ слънчев лъч. Той осветява лицето на Доун: строго, набраздено от дълбоки бръчки, сериозно.
— Трябва да тръгваме, Маркъс — казва ми тя. — Мислих много. Трябва да отидем извън града, където не могат да използват колелата си, а домашните не могат да ходят. Не разбираш ли? Те не са проектирани за извънградски условия.
— Кой? — питам аз, макар че съвсем добре знам кой, по дяволите.
— Машините, Маркъс.
— Но това е някакъв дефект, нали, скъпа? Искам да кажа, че роботите не…
Продължавам да говоря някакви безсмислици. Не мога да заблудя никого, дори себе си. Доун пропълзява до креслото и хваща лицето ми с твърдите си ръце. После заговаря много бавно и ясно:
— Маркъс, по някаква причина всички машини са оживели. Те убиват хората. Нещо ужасно не е наред. Трябва да се махнем от тук сега, докато още можем. Никой няма да дойде да ни помогне.
Мъглата се вдига. Хващам ръцете й в моите и обмислям това, което ми е казала току-що. Съвсем сериозно обмислям как можем да излезем извън града. Да си вземем багажа. Да напуснем апартамента. Да минем по улиците. Да прекосим моста „Джордж Уошингтън“, за да стигнем от остров Манхатън на континента. Да отидем до планините на север. Сигурно не са на повече от сто и петдесет километра разстояние. А след това: да оцелеем.
Невъзможна задача.
— Разбирам какво ми казваш, Доун. Но ние не знаем как да оцеляваме в дивата природа. Даже не сме ходили на палатка. И да успеем да излезем от града, ще умрем от глад в гората.
— Има и други — казва ми тя. — Видях хора с чанти и раници, цели семейства, които излизаха от града. Някои от тях сигурно са успели да го направят. Те ще се погрижат за нас. Всички ще работим заедно.
— Точно за това се тревожа. Там навън сигурно има милиони хора. Без храна. Без покрив. Някои от тях имат огнестрелни оръжия. Прекалено е опасно. Дявол да го вземе, майката природа е убила повече хора, отколкото машините някога могат да унищожат. Трябва да се придържаме към онова, което познаваме. Трябва да си останем в града.
— Ами те? Те са проектирани за града. Умеят да изкачват стълби, а не планини. Маркъс, те могат да се придвижват по улиците, но не и през гората. Ако останем тук, ще ни хванат. Видях ги на улицата. Обикалят от врата на врата.
Тази новина ме блъсва в стомаха. Обхваща ме отвратително чувство.
— От врата на врата? — повтарям аз. — И какво правят?
Жена ми не отговаря. Не съм поглеждал към улицата, откакто започна всичко. Прекарах целия вчерашен ден в защитната мъгла на объркването. Всеки стон, който чувах от Доун на прозореца, само засилваше нуждата ми да се занимавам с нещо с наведена глава, да правя нещо с ръцете си. Не вдигай очи, не говори, не мисли.
Доун дори не знае за госпожа Хендерсън на дъното на асансьорната шахта. Или за другите при нея.
Не си поемам дълбоко дъх, нито броя до три. Просто ставам, отивам до наглед безобидния отвор във фолиото на прозореца и поглеждам навън. Готов съм за касапницата, за труповете, бомбите и горящите руини. Готов съм за войната.
Но не съм готов за това, което виждам.
Улиците са празни. Чисти. Нагоре и надолу са подредени множество коли, прецизно паркирани една до друга, които чакат нещо. На ъгъла на Сто трийсет и пета улица и Адам Авеню четири джипа са паркирани диагонално през кръстовището, броня до броня. Вътрешните две коли са на такова разстояние една от друга, че между тях може да мине точно една кола, но празното място е блокирано от друг автомобил.
Всичко изглежда така, сякаш има някаква нередност. По средата на улицата на бордюра има натрупана купчина дрехи. Една вестникарска будка е преобърната на земята. Златист лабрадор тича по улицата, като влачи каишката след себе си. Кучето спира и подушва необичайно обезцветено петно на тротоара, сетне продължава с наведена глава.
— Къде са хората? — питам аз.
Доун избърсва зачервените си очи с опакото на дланта.
— Те почистват след себе си, Маркъс. Когато колите убиват някого, ходещите роботи идват след тях и го отнасят. Всичко е съвсем чисто.
— Имаш предвид домашните роботи? Онези, които имат богатите хора? Те са пълен майтап. Едва ходят на плоските си стъпала. Дори не могат да тичат.
Да, знам. Минава цяла вечност, докато стигнат донякъде. Но могат да носят оръжия. А понякога идват и полицейските роботи, от сапьорските отряди, които се движат като назъбени вериги. Те са бавни, но са силни. И камионите за боклука…
— Чакай, чакай да погледна. Ще го измислим, нали така?
Прекарвам остатъка от втория ден до прозореца, като гледам улицата. Пресечката изглежда спокойна, когато градският хаос не я разкъсва като всекидневно торнадо. Животът в квартала е спрял на пауза. Или просто е спрял съвсем.
Димът от самолетната катастрофа все още се носи във въздуха. Виждам една възрастна жена и нейния съпруг в отсрещната сграда. Те се взират в улицата през прозореца на апартамента си като призраци.
В късния следобед покрай нашия блок, на около десет метра над земята, прелита нещо, което прилича на хеликоптер играчка. Машината е с размерите на кучешка къщичка, лети бавно и целенасочено. Успявам да зърна някакъв странен апарат, който виси от дъното му. После хеликоптерът се изгубва от поглед.
От другата страна на улицата възрастният мъж рязко дърпа завесите на прозореца. Умно. Час по-късно на улицата спира кола и сърцето ми подскача. Човешко същество, мисля си аз. Най-сетне някой може да ни каже какво става. Благодаря ти, Господи. После лицето ми почервенява и се сковава. От колата излизат два домашни робота. Те отиват до багажника на колата на тромавите си крака. Отварят го, протягат се вътре и изваждат от там тъмносив сапьорски робот. Поставят квадратната машина на земята. Тя се завърта на веригите си, за да се настрои. Отблясъкът по мастиленочерното му оръдие ме кара да потръпна — оръжието изглежда практично, като най-обикновен инструмент, създаден да върши точно определена работа. Без да се споглеждат, трите робота се отправят към входа на сградата от другата страна на улицата.
Мисля, че дори не е заключено. Вратите дори не са заключени. Както и моята. Роботите сигурно не избират произволни врати. Много хора са избягали. Или вече са напуснали града за Деня на благодарността. Има прекалено много врати и недостатъчно роботи проста инженерна задача.
Сещам се за необичайния малък хеликоптер. Вече мисля, че машината сигурно е прелетяла по улицата с някаква определена цел. Например да претърсва прозорците и да издирва хора. Радвам се, че прозорците на моя апартамент са покрити. Нямам никаква представа как се сетих да залепя фолиото. Може би просто не исках нищо от ужаса навън да се процеди в моя безопасен дом. Но фолиото напълно спира светлината, която влиза отвън. Логично е, че освен това блокира светлината, която излиза отвътре. А още по-важно — и топлината.
Един час по-късно роботите излизат от отсрещната сграда. Сапьорският робот влачи две торби след себе си. Домашните роботи натоварват торбите в колата. Преди да потеглят, един от ходещите роботи замръзва на мястото си. Той е от големите домашни модели, лицата на които изглеждат вечно ухилени. „Биг Хепи“. Той спира до интелигентната кола, която вече е включила двигателя си, и завърта главата си отляво надясно, като оглежда пустата улица за някакво движение. В продължение на около трийсет секунди машината остава абсолютно неподвижна. Аз не мърдам, не дишам, не мигам.
Никога повече не виждам възрастната двойка. През нощта летящите роботи съгледвачи минават по веднъж на всеки час. Тихото туп-туп-туп на перките им прорязва кошмарите ми. Съзнанието ми е уловено в безкрайна примка, докато трескаво обмисля как да оцелеем.
С изключение на някои увредени сгради по-голямата част от града изглежда невредима. Равни улици с непокътната настилка. Врати, които плавно се отварят и затварят. Стълби и рампи за инвалидни колички. Изведнъж ми хрумва нещо. Събуждам Доун и започвам да й шепна:
— Права си, скъпа. Те поддържат ред и чистота, за да могат да работят. Но ние можем да ги затрудним. Здравата да ги затрудним. Да разбием улиците, за да не могат да се придвижват наоколо. Да взривим това-онова.
Доун се изправя в леглото. Невярващо ме поглежда.
— Искаш да разрушим нашия град?
— Това вече не е нашият град, Доун.
— Машините са там навън и унищожават всичко, което сме построили. Всичко, което ти си построил. А сега ти искаш да отидеш и да го направиш вместо тях?
Слагам ръка на рамото й. Тя е силна и топла. Отговорът ми е съвсем прост:
— Разрушението е част от строителните работи.
Започвам с нашата собствена сграда. Използвам тежък чук, за да пробия стените към съседните апартаменти. Пробивам дупките на височината на кръста, за да не прекъсна електрическите кабели, и заобикалям кухните и баните. Няма време да проверявам кои са носещите стени, така че просто налучквам и се надявам поредната дупка да не събори тавана.
Доун събира храна и инструменти от празните апартаменти. Аз влача по-тежките мебели в коридора и барикадирам вратите отвътре. Успяваме да изследваме целия етаж, като се провираме през дупките. Спускам се във фоайето, унищожавам всичко пред очите си и натрупвам отломките пред входната врата. Разбивам асансьора, саксиите със стайни растения и бюрото на рецепцията. Както и стените, огледалата, полилея. Образува се огромна купчина отломки.
А, и заключвам входната врата. За всеки случай. Попадам на няколко души на другите етажи на сградата, но те се провикват през заключените си врати и отказват да излязат. Зад повечето врати, на които почуквам, няма никакъв отговор.
Идва време за следващата стъпка. Ставам призори и излизам навън, като се промъквам от врата до врата. По-новите модели коли, паркирани в квартала, не ме забелязват, стига да не влизам в зрителното им поле. Винаги внимавам между мен и колите да остава някоя автобусна спирка, улична лампа или вестникарска будка. И адски внимавам да не слизам от тротоара.
Намирам инструментите си за събаряне там, където съм ги оставил преди три дни, когато Новата световна война все още не беше започнала. Всичко си стои в задната стаичка на работното ми място, на няколко пресечки от мястото, където живеем. Пренасям част от инструментите вкъщи, а после правя втори курс — по здрач, когато светлината е най-несигурна. Домашните роботи виждат съвсем добре в тъмното и нямат нужда от сън, затова решавам, че няма да спечеля нищо, ако действам през нощта.
На първия курс навивам около ръката си кабел за детонация и го премятам през глава като патрондаш. Кабелът е дълъг, еластичен и розов, като за момиченце. Ако го навиеш пет пъти около дървен телефонен стълб, можеш да го счупиш надве с експлозията. Ако го навиеш петнайсет пъти, можеш да изстреляш стълба на пет-шест метра във въздуха и да бомбардираш всичко наоколо с треските от него. Но иначе кабелът за детонация е доста стабилно нещо.
На следващия курс напълвам един сак с пакети експлозиви, големи колкото кутия за обувки. По десет парчета в кутия. И детонатора. В последния момент се сещам да взема предпазните очила и тапите за уши.
Мисля да вдигна във въздуха отсрещната сграда. Използвам чука, за да проверя дали някой не е останал заключен на най-горните три етажа. Роботите вече са проверили сградата и са я почистили. Няма кръв. Няма трупове. Навсякъде се вижда злокобната чистота, която остава след тях. Липсата на следи ме плаши. Напомня ми на разказите за призраци, в които изследователите откриват пусти градове, където чиниите са подредени на кухненската маса, а картофеното пюре все още не е изстинало. Това злокобно усещане ме кара да действам бързо и целенасочено, докато трупам консервирани храни в един чаршаф, който влача след себе си по тъмните коридори.
Излизам на покрива и полагам няколко линии от детонационния кабел. Държа се на разстояние от водната кула. Слизам на най-горния етаж и полагам още кабел покрай стените на апартаментите, като освен това оставям и няколко пакета с експлозиви. Внимавам да не се доближавам до централната носеща конструкция на сградата. Не искам да я срина цялата, а само да предизвикам някакви козметични увреждания.
Действам сам, мълчаливо и работата върви бързо. При обичайни обстоятелства на моята бригада ще й трябват цели месеци, за да опакова стените с геотекстилни листове, за да абсорбират шрапнелите от експлозията. При всички експлозии на изненадващо голямо разстояние от епицентъра се разлетяват парчета метал и бетон. Но този път аз искам да има отломки. Искам да повредя околните сгради, да ги сдъвча и да разбия прозорците им. Искам да пробия дупки в стените. Искам да изкормя апартаментите.
Най-сетне се стрелвам през улицата и влизам през отворената врата на гаража под моя блок. Плъзгащата метална врата вече е откъсната от пантите и виси като люспа, готова да падне. Вътре не е останало нищо друго освен глупави коли от по-стари модели и мрак. Стиснал детонатора, пропълзявам навътре в гаража, като удвоявам разстоянието между мен и епицентъра на бъдещата експлозия, защото не съм взел обичайните предпазни мерки.
Едно-единствено парче бетон с размерите на юмрук е предостатъчно, за да направи човешката глава на спагети в тенджерата на каската. Намирам Доун, която ме чака в гаража. Тя също не е стояла без работа. Гуми. Автомобилни гуми, натрупани по пет една върху друга. Жена ми е претърсила гаража и е намерила колите от стари модели, останали в него. Свалила е гумите и ги е дотъркаляла до входа на гаража, който води навътре към блока.
Освен това в гаража се носи някаква странна миризма, на нещо като бензин.
Изведнъж разбирам всичко. Прикритие. Доун ме поглежда, повдига вежди и плисва още бензин върху една гума.
— Аз ще ги паля, а ти ще ги търкаляш — казва тя.
— Дявол да го вземе, жено, ти си истински гений — казвам аз.
Очите й се опит ват да се усмихнат в отговор, но острите очертания на устата й сякаш са изсечени от камък. Застанали на безопасно място в гаража, търкаляме десетина запалени гуми навън на улицата. Те се преобръщат и горят, като изпълват въздуха с кълба от дим, през които не се вижда нищо. Оставаме в тъмното и слушаме как бавно се приближава една кола. Тя спира пред гумите, като сигурно мисли как да ги заобиколи.
Отстъпваме по-назад в гаража.
Вдигам детонатора в ръката си и свалям предпазителя. В тъмнината на гаража пред очите ми се появява яркочервена светлинка. Усещам студения метален прекъсвач под палеца си. Прегръщам Доун с едната си ръка, целувам я по бузата и натискам прекъсвача. От другата страна на улицата се разнася остър трясък и земята подскача под краката ни. В тъмната пещера на гаража отеква дълбоко ръмжене. Изчакваме още пет минути в мрака, като слушаме дишането си. След това двамата с Доун се изкачваме по рампата, ръка за ръка, към разбитата врата. Стигаме до върха, надничаме през разкъсаните краища на изхода и примигваме на слънчевата светлина. Пред очите ни е новото лице на града.
Покривът на блока от другата страна на улицата дими. Разбити са хиляди прозорци и стъклата са се посипали по улицата, където са натрупани на хрущящ слой, подобно на рибешки люспи. Земята е обсипана с отломки, а цялата фасада на нашия блок е надупчена и изронена от взрива. По улицата са разхвърляни лампи, табели и телефонни стълбове. Навсякъде, където погледнем, са натрупани парчета от настилката, тухли и хоросан, дебели черни кабели, скъсани водопроводни тръби, разтопени орнаменти от ковано желязо и цели тонове други неразпознаваеми отломки. Колата си стои паркирана до купчината горящи гуми. Смазана е под един бетонен отломък с формата на торта, а арматурата стърчи като счупена кост от него. Задушливите черни валма дим от горящите гуми изпълват въздуха и закриват небето.
Има и пепел. В обичайния случай пожарникарите измиват пепелта с маркучите си, докато гасят пожара. Когато ги няма, пепелта се наслоява навсякъде като мръсен сняг. Не виждам никакви следи от гуми, което ми подсказва, че оттук не са минавали коли — все още. Доун вече търкаля една запалена гума към кръстовището. Препъвам се в отломките по средата на улицата и за момент се чувствам така, все едно този град отново е мой. Тегля един ритник отстрани на разрушената кола. Влагам цялата си тежест в него, така че да оставя вдлъбнатина на вратата.
Пипнах те, копеле мръсно. А твоите приятелчета ще трябва да се научат да се катерят, ако искат да пипнат мен.
Притискам ръкава си до устата, за да се предпазя, и оглеждам разрушенията по фасадите. После започвам да се смея. Смея се дълго и силно. Смехът ми отеква от сградите и дори Доун вдига поглед от гумата, която търкаля, и успява да ми се усмихне накриво.
Сетне ги виждам. Хора. Едва пет-шест души, които излизат на светло от входовете на сградите по-надолу по улицата. Значи животът в квартала не е спрял, мисля си аз. Просто се е скрил. Хората, моите съседи, един по един излизат на улицата. Вятърът разнася мастиленочерния дим над главите ни. По цялата пресечка горят малки пожари. Навсякъде са разпръснати отломки. Нашето малко парче от Америка прилича на военна зона. А ние приличаме на оцелелите в някакъв катастрофичен филм за края на света. Всъщност точно на такива трябва да приличаме в този момент, мисля си аз.
— Слушайте — обявявам на раздърпания полукръг от оцелели. — Тук няма да бъдем в безопасност още дълго време. Машините ще се върнат. Ще се опитат да разчистят всичко, но ние не бива да им позволяваме да го направят. Те са направени за този град, но ние не можем да ги оставим в него. Не бива да ги улесняваме да ни преследват. Трябва да ги забавим. Дори да ги спрем, ако можем.
И когато най-сетне го казвам на глас, едва вярвам на ушите си. Но знам какво трябва да се направи, колкото и да е трудно. Затова поглеждам в очите на моите събратя, които са оцелели. Поемам си дълбоко дъх и им казвам истината:
— Ако искаме да живеем, трябва да унищожим Ню Йорк.
Техниката на разрушение, приложена за пръв път в Ню Йорк от Маркъс Джонсън и съпругата му Доун, през следващите няколко години е използвана в целия свят. Оцелелите в градовете жертват цялата инфраструктура още в самото начало, за да могат да се окопаят, да останат живи и да отвърнат на удара. Тези упорити градски жители образуват ядрото на ранната човешка съпротива. Междувременно милиони бежанци продължават да се изтеглят извън градовете, където Роб все още не се е развил достатъчно, за да действа срещу тях. Но той скоро ще го направи.