Андре Мороа
Климати (40)

XVIII

Наближаваше краят на Филиповото отсъствие. Радостта ми беше безгранична. Сега здравето ми се беше поправило и дори се чувствувах по-добре, отколкото преди да забременея. Очакването и усещането, че един живот се създаваше в мен, ми вдъхваха спокойствие и ведрина. Правех големи усилия да изненадам приятно Филип при завръщането му. Без съмнение той бе видял в Америка много хубави жени, идеално наредени жилища. Въпреки състоянието си или именно поради състоянието си положих големи грижи за роклите си. Внесох и някои дребни промени в мебелировката, понеже Миза беше ми дала указания за вкуса на Одил. В деня на завръщането с лудо разточителство изпълних цялата къща с бели цветя. Този ден бях преодоляла в себе си „долната си пестеливост“, както Филип на смях я наричаше.

Филип слезе на гарата Сен-Лазар от презокеанския влак подмладен и весел, загорял от слънцето през шестте дни пътуване по море. Пълен беше с разкази и спомени. Първите дни бяха много приятни. Соланж беше още в Мароко, аз се погрижих да проверя това. Преди да се залови пак за работа, Филип си разреши осем дни почивка, които посвети изцяло на мен.

През тези осем дни стана една случка, която ми разкри много от характера на моя съпруг. Една сутрин излязох към десет часа, за да отида на проба. Филип не беше още станал. След моето излизане, както ми каза после, телефонът иззвънял. Непознат мъжки глас го попитал:

— Госпожа Марсена ли е?

— Не — казал Филип, — господин Марсена е. Кой се обажда?

Сухо изтракване показало, че отсреща затворили телефона.

Това го учудило. Обадил се на телефонистката и попитал откъде са го търсили. След дълги справки му казали: „От борсовата кабина“, което трябва да е било грешка и нищо не му изяснило. Когато се върнах, той ме попита:

— Кой може да ви телефонира от борсата?

— От борсата ли? — учудих се аз.

— Да, от борсата. Някой ви търси, аз се обадих и той веднага затвори.

— Чудна работа! Сигурен ли сте?

— Какъв недостоен за вас въпрос, Изабел! Да, сигурен съм. Впрочем гласът беше съвършено ясен.

— Мъжки или женски?

— Мъжки, разбира се.

— Защо да се разбира?

Никога не бяхме си говорили с такъв тон. Без да искам, се чувствувах малко смутена. Макар че каза „мъжки глас“, бях сигурна, че се е обаждала Миза (тя често ме търсеше), но не посмях да му кажа. Яд ме беше на Филип, че е почти готов да обвини жената, която го обожава, и все пак се чувствувах малко поласкана. Значи, можеше да ме ревнува! И с изненадваща бързина усещах как в мен се раждаше една непозната жена, една Изабел малко насмешлива, малко кокетна, малко състрадателна. Милият ми Филип! Ако знаеше до каква степен живеех само чрез него и за него, би бил спокоен, прекалено спокоен. След като се наобядвахме, попита ме с небрежност, която ми напомняше някои от собствените ми въпроси:

— Какво ще правите подир обяд?

— Нищо особено, имам покупки, после в пет часа съм на чай у госпожа Бремон.

— Имате ли нещо против да дойда с вас. Нали не ходя на работа?

— Напротив, много ще се радвам. Не сте ме свикнали на толкова внимание. Ще дойда да ви взема в шест часа.

— Как? Нали казахте в пет?

— Е, нали знаете как става при всеки чай? Поканата е за пет, но никой не отива преди шест.

— А не мога ли да ви придружа при покупките?

— Разбира се… Но мислех, че, искате да отидете в кантората, за да прегледате пощата.

— Не е толкова бързо; ще отида утре.

— Вие сте прекрасен съпруг, когато се връщате от пътуване, Филип.

И така, излязохме и целия следобед се чувствувахме в атмосферата на някаква нова за нас принуденост. В бележника на Филип има нещо записано за тази разходка, което ми разкрива чувства, чиято сила не съм подозирала.

„Струва ми се, че през време на моето отсъствие тя е придобила някакво сила, някаква самоувереност, които по-рано нямаше. Да, точно това, самоувереност. Защо? Странно. Слезе от колата, за да купи книги, и ми хвърли един поглед, наистина нежен, но особен. У госпожа Бремон води дълъг разговор с доктор Голен. Хванах се, че подслушвам какво си говореха. Голен разказваше за опити с мишки.

— Вземате девствени мишки, поставяте до тях малки мишленца. Мишките не се интересуват от тях и малките ще умрат от глад, ако не се намесите. Но щом им инжектирате екстракт от яйчници, за два дни стават превъзходни майки.

— Колко е интересно! — каза Изабел. — Много бих желала да видя това нещо.

— Елате в моята лаборатория, ще ви го покажа.

Тогава ми се стори, че гласът на Голен беше същият, който бях чул по телефона.“

Като прочетох тая бележка, стана ми ясно, колко безсмислено нещо е ревността, защото нямаше по-безсмислено подозрение от това. Този доктор Голен беше симпатичен лекар, интелигентен, твърде на мода във висшето общество нея година. Аз с удоволствие го слушах да говори, но и през ум не беше ми минавало да се заинтересувам за него като за мъж. След женитбата си с Филип бях станала неспособна даже да „погледна“ друг мъж. Всички ми изглеждаха като обемисти предмети, предназначени или да принесат полза на Филип, или да му навредят. Не можех да си представя да се влюбя в тях. И все пак върху споменатата бележка намирам едно забодено с карфица листче и чета:

„Свикнал съм да смесвам любовта с мъките на съмнението и почвам да мисля, че отново усещам тяхното въздействие. Тази същата Изабел, която до преди три месеца смятах за прекалено старателна, прекалено предана, сега не мога да я задържа край себе си, както бих желал. Наистина ли съм изпитвал в нейно присъствие непобедима скука? Не съм вече така щастлив, но не скучая нито миг. Изабел е много учудена от новото ми държане. Толкова е скромна, че не се сеща за истинската причина на моята промяна. Тази сутрин тя ми каза:

— Ако нямате нищо против, днес след обяд ще отида в Пастьоровия институт да видя опитите на Голен.

— Не, няма да отидете — отвърнах аз.

Погледна ме смаяна от резкостта ми.

— Но защо, Филип? Нали чухте онзи ден какво разказваше? Видя ми се много интересно.

— Голен се държи с жените по начин, който не одобрявам.

— Голен ли? Странно! Тази зима аз го срещам много пъти и никога нищо не съм забелязала. Вие едва го познавате; видяхте го за десет минути у Бремон.

— Именно през тия десет минути…

Тогава за пръв път, откакто я познавам, Изабел се усмихна така, както би се усмихнала Одил.

— Да не би да ревнувате? — рече тя. — Интересно! Карате ме да се смея!“

Спомням си случая. Действително ме досмеша и както преди малко писах, бях много щастлива. Изведнъж почувствувах, че имам власт над Филип, когото толкова дълго смятах за затворен, недосегаем.

Изкушението беше голямо и ако в живота ми има нещо за прощаване, то трябва да е за този период, защото тогава усещах, че ако пожелая да играя някаква игра с кокетство и тайнственост, бих могла да привържа мъжа си наново и съвсем здраво. Позволих си два-три невинни опита. Да, Филип беше така устроен. Съмнението го терзаеше и го задържаше. Но знаех също така, че съмнението беше за него непрестанно страдание, натрапчива идея. Знаех го, защото бях чела историята на предишния му брак, пък и самата аз установявах всеки ден. Разтревожен от постъпките и думите ми, той изпадаше в тъжни размишления, спеше лошо и губеше интерес към работата си. Как можеше да допуща такава нелепост? Аз чаках дете след четири месеца и не мислех за нищо друго освен за това дете и за него, а той не виждаше това.

 

 

Не пожелах да играя тази игра, която можех да спечеля. Това е единственият малък кредит, за който претендирам, единствената моя голяма жертва и смея да се надявам, че заради нея ти ще ми простиш, Филип, мрачната ми тревожна ревност и дребнавостите, които понякога с основание те дразнеха. И аз можех да те привържа, да ти отнема свободата, щастието; и аз можех да те изпълня с онова болезнено безпокойство, от което се боеше, но търсеше. Не пожелах. Исках да те обичам без хитрост, да се боря с открити гърди. Предадох ти се без съпротива, макар че ти ми подаваше оръжието. Мисля, че постъпих добре. Според мен любовта трябва да бъде нещо по-величаво от жестоката война между двама любовници. Трябва да бъде възможно да признаеш, че обичаш и въпреки това признание да бъдеш обичан. Твоята слабост, мили, беше тази нужда да се избавиш от скуката чрез своенравното хитруване на любимата жена. Не така схващах аз любовта. Чувствувах се способна за пълна всеотдайност, дори за робство. За мен не съществуваше нищо друго на света освен теб. Дори ако някаква катастрофа погубеше всички познати мъже около мен и останеше само ти, не бих се много разтревожила. Ти беше моята вселена. Като ти казвах и показвах това, може би постъпвах неблагоразумно. Няма значение. С теб, любов моя, не желаех да водя мъдра политика. Не можех да се преструвам, да проявявам благоразумие. Аз те обичах.

С яснотата на поведението си, с открития си живот за няколко дни възвърнах душевното спокойствие на Филип. Не видях вече Голен, за което впрочем съжалявам, тъй като беше приятен човек. Затворих се почти напълно.

Последните месеци от бременността ми бяха твърде тежки. Виждах колко съм обезформена и не исках да излизам с Филип, защото се боях да не го отблъсна от себе си. През последните седмици той ми прави компания с голяма преданост, стоя през всичките дни при мен и свикна да ми чете. Бракът ни стана такъв, какъвто бях го мечтала. Заедно препрочетохме няколко големи романа. И по-рано бях чела Балзак, Толстой, но като много млада и не ги разбрах добре. Сега почувствувах богатството на мисълта. Доли, с която започваше „Ана Каренина“, бях аз. В самата Ана имаше малко от Одил, малко от Соланж. Филип четеше и аз чувствувах, че и той прави същите сравнения. Понякога някоя фраза толкова явно напомняше или нашето семейство, или мен самата, че Филип вдигаше очи от книгата и не можеше да сдържи усмивката си. Усмихвах се и аз.

Щях да бъда много по-щастлива, ако не забелязвах, че Филип е печален. Не се оплакваше от нищо, беше здрав, но често въздишаше, сядаше на едно кресло до леглото ми, протягаше уморено дългите си ръце и притискаше очите си.

— Уморен ли сте, мили? — питах.

— Да, малко, мисля, че имам нужда от промяна на въздуха. Цял ден в бюрото…

— Разбира се, още повече че оставате след това цялата вечер с мен. Но излезте, мили… Позабавлявайте се… Защо не отивате вече на театър, на концерт?

— Знаете, че не обичам да излизам сам.

— Няма ли да се върне скоро Соланж? Щеше да остане там само два месеца. Нямате ли известие?

— Имам. Писа ми — отвърна Филип. — Продължила е престоя си. Не иска да остави мъжа си сам.

— Как? Ами че тя го оставя сам всяка година! Откъде изведнъж тая загриженост? Странно…

— Как мога да зная? — каза Филип раздразнено. — Това пише, това ви казвам.