Андре Мороа
Климати (38)

XVI

Две обстоятелства обаче ме поуспокоиха. От дълго време Филип възнамеряваше да отиде в Америка, за да проучи някои технологически процеси в своето производство, а също така и битовите условия на американските работници. Имах голямо желание да замина с него. От време на време той се заемаше с осъществяването на това свое намерение; изпращаше ме в Презокеанското дружество, за да се осведомя за тръгването на параходите и цената на билетите. После, след дълги колебания, решаваше да се откаже. Почнах да мисля, че въобще няма да предприемем това пътуване. Много не очаквах и затова бях се примирила предварително с всичко. „Възприех Филиповите разбирания за рицарската любов — казвах си аз, — обичам го и ще го обичам, каквото и да стане, но никога не ще бъда напълно щастлива.“

През януари 1922 година една вечер Филип ми каза:

— Този път съм решил; напролет заминаваме за Съединените щати.

— И аз ли, Филип?

— Разбира се, и вие. До голяма степен ще го направя, защото съм ви обещал. Ще останем там шест седмици. Ще привърша работата си за осем дни, така че ще можем да пътуваме и да видим страната.

— Колко сте мил, Филип! Просто съм във възторг.

Намирах наистина, че е много добър. Когато човек няма вяра в себе си, той изпитна глупаво смирение. Откровено казано, не вярвах, че Филип би изпитал наистина голямо удоволствие от едно пътуване с мен. Благодарна му бях най-вече загдето се отказа за два месеца от Соланж Вилие. Ако я обичаше толкова, колкото понякога се опасявах, не би могъл да я изостави така, още повече, като го знаех колко е по природа неспокоен за хората, за които държи. Значи, не е било толкова сериозно, колкото съм си го представяла. Спомням си, че през целия този месец януари бях весела, спокойна и нито веднъж не дотегнах на Филип с оплаквания и въпроси.

През месец февруари установих, че съм бременна. Много се зарадвах. Страстно бях желала да имам дете, особено син. Струваше ми се, че това ще бъде един друг Филип, но този път поне за петнадесет години напълно мой. Филип също посрещна новината с радост и това ми беше много приятно. Но бременността ми в началото се оказа доста тежка и стана очевидно, че не бих могла да понеса пътуване по море. Филип предложи да не тръгваме. Знаех, че вече е писал писма, организирал посещения на заводи, срещи, затова настоях да не променя намеренията си. Сега, като се питам защо си наложих тази мъчителна за мен раздяла, намирам няколко причини: първо, чувствувах се грозна в такъв момент, лицето ми изглеждаше уморено, боях се, че няма да му се харесам. После мисълта да отдалеча Филип от Соланж продължаваше да ме занимава и за мен стана по-важна и от присъствието му. Най-сетне често бях слушала Филип да твърди, че голямата сила на жената се крие в отдалечаването, че далеч от хората, човек забравя недостатъците им, техните мании и открива, че те внасят в живота му нещо ценно, необходимо, нещо, което не е забелязвал дотогава, защото е бил много близо до тях. „То е като солта — казваше той, — ние дори не знаем, че я поемаме, но премахнем ли я от яденето, сигурно ще умрем.“

Ако, далеч от мен, Филип откриеше, че съм солта на живота му!…

Той замина в началото на април, като ми препоръча да се забавлявам, да се срещам с хора. След няколко дни се опитах да изляза малко, тъй като се чувствувах по-добре. Още нямах писмо от него; знаех, че не мога да получа по-рано от петнадесет дни, и чувствувах нужда да поразсея тъгата, която ме обземаше. Телефонирах на някои приятели и сметнах, че би било учтиво и уместно да се обадя и на Соланж. Дълго никой не отговаряше, докато най-сетне един слуга се обади и каза, че госпожа Вилие е заминала за два месеца. Развълнувах се много. Мина ми безумната мисъл, че е заминала с Филип. Попитах за адреса. Казаха ми, че е у дома си в Маракеш. Но да, разбира се, направила е обичайното си пътуване до Мароко. И все пак, като затворих телефона, трябваше да легна, защото ми стана зле и из главата ми дълго се въртяха тъжни мисли. Затова, значи, Филип възприе на драго сърце идеята за пътуването. Сърдех му се най-вече, че не ми каза това и ме остави да погледна на неговото предложение като на благородна жертва. Днес, отдалечена от това време, аз съм много по-милостива. Не можейки да се откъсне от нея, но все пак привързан към мен, Филип беше се постарал, доколкото е могъл, да ми даде всичко, което е бил в състояние да отдели от своята съвсем очевидна страст към Соланж.

Първите му писма от Америка смекчиха малко това впечатление. Бяха нежни и цветисти; като че ли съжаляваше за моето отсъствие и желаеше да сподели с мен един начин на живот, който му бе харесал:

„Това е страна тъкмо за вас, Изабел, страна на удобства и съвършенство, на реда и добре изпипаните неща. Ню Йорк прилича на гигантска къща, ръководена от някоя взискателна и всемогъща Изабел.“

А в друго писмо:

„Колко ми липсвате, скъпа! Хубаво би било да ви заваря в тая хотелска стая, оживена от един прекалено деен телефон. Бихме водили с вас дълги разговори, каквито обичам; бихме направили преглед на лицата, видени през деня, и вашият бистър ум би ми вдъхнал ценни идеи. После вие непременно бихте ми казали с известно колебание и привидно безразличие: «Наистина ли намирате хубава тази госпожа Купер Лоуренс, с която прекарахте цялата вечер?». След което бих ви прегърнал и двамата бихме се погледнали със смях. Нали, мила?“

И наистина, прочитайки това, аз се усмихвах и му бях признателна, че ме познава толкова добре и ме приема, такава, каквато съм.